Оливър Боудън
Единство (16)

25 януари 1788

След обяда Юдит — същата Юдит, от която чух слуха за любовника на мадам Льован и която не бе нито сред враговете, нито сред почитателите ми — ме уведоми с безизразно лице, че директорката иска да отида в кабинета й веднага, за да обсъдим кражбата на конската подкова над вратата на спалнята.

Изобразих изражение, говорещо: „О, не! Пак ли? Кога ще дойде краят на мъките ми?“. Вътрешно обаче ликувах. Мадам Льовен бе паднала доброволно в клопката ми. Поднасяше ми на тепсия възможността да й съобщя добрата новина, че знам за любовника й Жак. Тя си въобразяваше, че ще ме наложи с пръчката, задето съм откраднала талисмана, но този път нямаше да си тръгна с обичайната пламнала длан и кипнала от негодувание, а с писмо до татко. Писмо, в което мадам Льован го информира, че дъщеря му Елиз ще замине за индивидуално езиково обучение в… познайте къде.

Ако всичко се развиеше по план, разбира се.

Почуках на вратата й, влязох и с изправени рамене и вирнала брадичка, прекосих кабинета и пуснах подковата върху писалището й пред прозореца.

Настъпи тишина. Зорките й очички се втренчиха в ръждясалото желязо, после се вдигнаха към моите, но вместо обичайното презрение и едва прикривана омраза, сега в тях блестеше нещо друго — неразгадаемо чувство, което забелязвах за пръв път.

— Много добре — гласът й потрепери леко. — Решила си значи да върнеш откраднатата подкова.

— Нали затова ме извикахте? — попитах небрежно, изведнъж загубила увереността си.

— Така казах на Юдит, да. — Бръкна под писалището, чух да се отваря чекмедже и тя добави: — Но причината е друга.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Каква е тя, мадам? — отроних едва-едва.

— Такава. — Тя сложи нещо върху писалището.

Познах дневника си. Дъхът ми секна, пръстите ми се свиха в юмруци.

— Но… но как… — заекнах.

Тя насочи треперливия си костелив показалец към мен. Очите й пламнаха и проговори с гняв, не по-малък от моя.

— Не се прави на жертва, млада госпожице. Не и след това, което прочетох. — Пръстът се заби в обложката на дневника ми.

Вътре бяха най-съкровените ми чувства. Омразният ми враг го бе измъкнал от скривалището под дюшека и бе тършувал безогледно в тях. Кипнах от ярост. Опитах се да си поема дъх. Раменете ми се повдигаха и се отпускаха, ноктите ми се забиваха в дланите.

— Всичко… всичко ли прочетохте? — успях да изрека.

— Достатъчно, за да разбера, че възнамеряваш да ме шантажираш — тросна се тя.

Макар и разгневена, долових иронията. И двете бяхме паднали в клопка — засрамени от действията си и същевременно вбесени от причинената ни несправедливост. Изпитвах едновременно яд, чувство за вина и омраза. Представих си как се пресягам, стисвам я за гърлото и очите й изскачат зад кръглите очилца.

Ала не помръднах. Гледах я, неспособна да проумея случилото се.

— Защо?

— Защото те видях, Елиз дьо ла Сер. Видях те как ме следиш. Как шпионираш мен и Жак. Помислих си, съвсем правилно, че дневникът ще разкрие намеренията ти. Отричаш ли, че смяташе да ме шантажираш, Дьо ла Сер? — Лицето й почервеня. — Да изнудваш директорката на училището?

Нейният и моят гняв обаче нямаха пресечна точка.

— Непростимо е да надничате в дневника ми — възмутих се.

Тя надигна глас:

— Твоят план е непростим! Шантаж… — Изплю думата, сякаш не можеше да повярва, сякаш не беше подозирала, че е възможно да се сблъска с подобна идея.

Настръхнах.

— Не исках да ви навредя, а да постигна целта си.

— Осмелявам се да твърдя, че си изпитвала задоволство, Елиз. — Тя размаха дневника ми. — Прочетох какво мислиш за мен. Омразата и презрението ти лъхат от всяка страница.

Свих рамене.

— Изненадвате ли се? Все пак и вие ме мразите?

— О, глупаво момиче! — възкликна гневно тя. — Не те мразя, разбира се. Аз съм директорка на училището. Желая ти доброто. И за твое сведение, не подслушвам пред вратите.

Погледнах я недоверчиво.

— Изглеждахте доволна, че ще ме накажат.

Тя сведе очи.

— На всекиго се случва да изрече необмислени думи. Съжалявам, че се увлякох. Факт е обаче, че макар да не си ми най-любимият човек на света, аз съм ти учител, настойник. Ти дойде тук, неизстрадала смъртта на майка си. Нуждаеше се от особено внимание. О, да, опитите ми да помогна се превърнаха в битка на волите ни. Едва ли е учудващо, предполагам. Омразата ти също е предвидима — по-скоро бе предвидима преди години, когато пристигна тук. Сега обаче не си дете, Елиз, а млада дама. Редно е да се вразумиш. Прочетох от дневника ти само толкова, колкото да установя вината ти. Разбрах обаче, че ти е отредено бъдеще, по-различно от това на повечето ученички тук. Доволна съм — жена с такъв дух не бива да се ограничава с домашния уют.

Сепнах се. Не вярвах на ушите си.

Тя ме погледна и продължи по-тихо:

— А сега се озовахме в трудно положение, защото и двете сме постъпили ужасно и искаме нещо една от друга. От теб искам да не разкриваш какво си видяла, а от мен ти искаш писмо до баща си. — Тя плъзна дневника по писалището към мен. — Ще получиш писмото. Ще излъжа заради теб. Ще му кажа, че част от последната учебна година ще прекараш в Лондон, за да направиш необходимото. А после, щом постигнеш целта си, вярвам, че ще се върнеш променена при мен. Вярвам, че ще видя Елиз дьо ла Сер, запазила духа на някогашното момиче, ала загърбила девойката с необуздан нрав.

Обеща да ми даде писмото следобед и аз станах да си вървя. Гневът ми бе стихнал, измъчваше ме чувство за вина. Пред вратата тя ме спря:

— Още нещо, Елиз. Жак не ми е любовник, а син.

Не мисля, че в онзи момент мама би се гордяла с мен.