Оливър Боудън
Единство (15)

23 януари 1788

Да видим… Как започна всичко? Да, ето как — Юдит Пулу спомена, че мадам Льован има любовник.

Подхвърли го една нощ, след като загасиха лампите: „Мадам Льован има любовник в гората“. Другите момичета се позасмяха недоверчиво и толкова. Не и аз. Спомних си, че веднъж след вечеря забелязах през прозореца на спалнята как омразната директорка, увита в шал, слиза бързо по стълбите пред училището и се отдалечава в мрака.

Нещо в поведението й ме накара да се усъмня, че не е излязла просто да подиша чист въздух. Озърташе се, а после пое по пътеката към спортните игрища и, да, вероятно към гората отвъд тях.

Дежурих две вечери, но усилията ми бяха възнаградени — снощи я видях отново. Слезе по стълбите, озъртайки се както преди — макар и недостатъчно да забележи как горе се отваря прозорец и аз се измъквам през него, спускам се по решетката и тръгвам след нея.

Най-сетне прилагах на практика обучението си. Превърнала се в безшумно привидение, прекосих озарената от лунната светлина морава, отвеждаща към спортните игрища.

Те не предлагаха укритие и аз се понамръщих разколебана. После си спомних напътствията на мама и господин Уедърол. Прецених положението. Луната огряваше в гръб мадам Льовен; старческото й зрение и очите й зад очилата едва ли можеха да се мерят с моите. Реших да поизостана. Тя се движеше като смътна сянка пред мен. Обърна се да провери дали не я следят. Видях как лунната светлина се отразява от очилата й и застинах, слях се с нощта и се помолих преценката ми да излезе вярна.

Не сгреших. Вещицата продължи напред и не след дълго тъмните разкривени силуети на дърветата и храстите я погълнаха. Ускорих крачка и намерих пътеката, където се шмугна. Запрокрадвах се отново като призрак. Мястото ми напомни някогашните срещи с господин Уедърол. Тогава в края на пътеката ме чакаше моят закрилник, седнал на дънер, усмихнат, необременен от смъртта на мама. По онова време той никога не миришеше на вино.

Прогоних спомена, забелязала малка лесничейска хижа. Разбрах накъде отива директорката. Спрях, притаих се зад дървесен ствол и я видях да похлопва тихо на вратата. Някой отвори и мадам Льовен прошепна:

— Домъчня ми за теб.

Чух целувка — целувка! — и вратата се затвори зад гърба й.

Значи това бе любовникът й в гората — лесничеят Жак, когото бях зървала единствено отдалеч. Знаех обаче, че е много по-млад от мадам Льован. Да не повярва човек!

Върнах се, убедена във верността на слуховете. За нейно съжаление точно аз притежавах безценната информация и не бих се посвенила да я използвам, за да постигна целта си. Всъщност именно това възнамерявах да направя от самото начало.