Оливър Боудън
Единство (13)

8 януари 1788

Поглеждам какво съм написала на осми септември 1878 и ме обзема срам от думите: „Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има“.

Нищо подобно.

Пропуснах да убедя Арно каква радост ще извлече, ако прегърне тамплиерската кауза (отчасти защото подличко се питах дали тамплиерската кауза е източник на каквато и да било радост), и на всичкото отгоре поведението ми в „Мезон Роял“ не се подобри.

Не само не се подобри, а се влоши.

Вчера мадам Льован ме извика в кабинета си — за трети път от също толкова седмици. Колко ли пъти през годините съм се явявала там? Стотици? За безочие, сбиване, бягство през нощта (о, колко обичах да излизам тайно нощем, опиянена от чувството, че оставам сама с росната трева), пиене, неподчинение, безредие и любимото ми провинение — „преднамерено лошо поведение“.

Никой не знаеше по-добре от мен маршрута до кабинета на мадам Льован. Няма просяк, протягал длан по-често от мен. Бях се научила да се подготвям за шибването на пръчката. Дори да го очаквам с нетърпение. Да не трепвам, когато оставя белег върху кожата ми.

Този път очакванията ми се оправдаха — поредното наказание, задето съм се скарала с отговорничката на групата ни Валери, която бе също така и най-добрата актриса в училището, звездата в драмите на Расин и Корней. Послушай съвета ми, скъпи читателю, и не враждувай никога с актриси. Те преувеличават всичко. Или, както би се изразил господин Уедърол — „драматизират всяка дреболия“.

Признавам, че последствията за Валери от въпросното разногласие бяха по-трагични — насинено око и разкървавен нос. Случи се по време на изпитателния ми срок за невинен бунт на вечеря, разразил се предишния месец — не си струва да го описвам тук. Въпросът е, че търпението на директорката, видите ли, се било изчерпало. „До гуша ми дойде от теб, Елиз дьо ла Сер“, така ми заяви.

Последваха, разбира се, обичайните заплахи за изключване. Този път обаче бях сигурна, че са нещо повече от заплахи. Бях убедена, че наистина възнамерява да пише на татко и да го призове да вземе мерки относно бъдещето ми в „Мезон Роял“. Съзнавах, че чашата наистина е преляла.

Ала ми беше все едно.

Все ми е едно, искам да кажа. Покажете най-лошото си лице, мадам Льован, накажи ме най-сурово, татко. Няма по-злокобен кръг на ада от този, където вече се намирам.

— Получих писмо от Версай — уведоми ме тя. — Баща ти изпраща човек да се справи с теб.

Взирах се през прозореца — отвъд стените на „Мезон Роял“, където копнеех да бъда. Сега обаче погледнах към мадам Льован — набръчканото й като сушена слива лице и ирисите като камъни зад очилата.

— Човек?

— Да. И доколкото разбирам, на въпросния човек е възложена задачата да набие ум в главата ти.

„Човек — помислих си. — Татко изпраща някого. Дори не иска да дойде лично. Сигурно е решил да ме изолира“ — предположих, внезапно осъзнала колко ужасно е това. Татко, един от едва тримата на света, на които вярвам и обичам, ми обръща гръб. Бях сгрешила. Имаше по-страшен кръг на ада, където да ме хвърлят.

Мадам Льован кимна злорадо.

— Да. Баща ти явно е твърде зает да се заеме сам с въпроса. Изпраща друг да го замести. Навярно, Елиз, не държи толкова на теб, колкото си въобразяваш.

Погледнах я втренчено и за миг си представих как се пресягам през писалището и изтривам самодоволната усмивка от лицето й. В главата ми обаче зрееше нов план.

— Пратеникът иска да те види насаме — добави тя. И двете знаехме какво означава това — че наказанието няма да се изчерпи само с болезнени думи.

— Ще подслушвате пред вратата, предполагам.

Тя сви устни. Каменните й очи блеснаха.

— Несъмнено ще изпитвам удовлетворение, че плащаш за безочието си, мадмоазел Дьо ла Сер — кимна тя.