Оливър Боудън
Единство (12)

8 септември 1787

Днес татко дойде да ме посети. Извикаха ме в кабинета на мадам Льован. Очаквах с нетърпение да го видя, но, разбира се, старата вещица остана да злорадства в стаята, както повеляваха правилата в Обителта на отчаянието и разговорът ни приличаше по-скоро на официална аудиенция. Директорката седеше пред прозореца, от който се откриваше обширна и изумителна — дори аз не бих отрекла — гледка към градините наоколо. Сплела пръсти върху писалището пред нея, тя наблюдаваше с тънка усмивка мен и татко — смутения баща и непокорната дъщеря.

— Надявах се пътят до края на образованието ти да премине гладко, а не с препъване, Елиз — въздъхна той.

Изглеждаше стар и изморен и аз си представих как Враните бръщолевят до рамото му: „Направи това, направи онова“, а освен това получава писма от мадам Льован, описващи надълго и нашироко недостатъците на непокорната му дъщеря.

— Във Франция животът е все така тежък, Елиз — обясни татко. — Преди две години настъпи суша и реколтата се оказа незапомнено оскъдна. Кралят започна да издига стена около Париж. Опита се да увеличи данъците, но парламентът подкрепи благородниците, които му се опълчиха. Упоритият ни, решителен крал се паникьоса и отмени данъците. Хората се стекоха по улиците да отпразнуват случая. Войниците, на които бе наредено да стрелят по демонстрантите, не се подчиниха на заповедта…

— Благородниците са се опълчили на краля? — повдигнах вежди.

Той кимна.

— Да. Кой би повярвал? Надяват се навярно, че хората ще им благодарят и ще се приберат у дома.

— Ти не мислиш така?

— За жалост не, Елиз. Опасявам се, че вкусило веднъж от силата на тълпата, работническото съсловие няма да се задоволи единствено с отмяната на няколко данъчни закона. Боя се, че хората изливат гнева, трупан цял живот. Едва ли са хвърляли факли и камъни по Съдебната палата в знак на подкрепа. Не мисля, че палят плашила с образа на виконт Дьо Калон, за да окуражат благородниците.

— Горили са плашила с образа на главния ревизор на Франция?

Татко кимна.

— Да. Принудиха го да напусне страната. Последваха го и други министри. Метежите тепърва предстоят, Елиз, помни ми думата.

Замълчах.

— Което повдига въпроса за поведението ти тук, в училището — продължи той. — Наближава краят на обучението ти. Вече си дама. И е редно да се държиш като такава.

Замислих се, че в униформата на „Мезон Роял“ не се чувствам никак като зряла жена. Чувствах се като марионетка, мнима дама. Като истинска жена се чувствах след уроците, когато събличах омразната, твърда като кост дреха, свалях фибите от косата си и я оставях да се спусне над вече заоблените ми гърди. Тогава поглеждах в огледалото и виждах мама.

— Пишеш на Арно — вметна татко, сякаш пробва нова тактика.

— Не четеш писмата ми, нали?

Той забели очи.

— Не, Елиз, не чета писмата ти. За какъв ме вземаш, за бога?

— Извинявай, татко.

— Увлечена от бунта срещу всяко олицетворение на авторитета, изпречило се пред теб, забравяш кои са истинските ти приятели — отбеляза той.

Зад писалището мадам Льован закима мъдро и одобрително.

— Съжалявам, татко — повторих, без да й обръщам внимание.

— Както и да е. Доколкото Арно благоволява да споделя с мен, писмата ти явно не съдържат никакво свидетелство, че изпълняваш условията на договорката ни.

Повдигнал едва забележимо вежди, той погледна многозначително към директорката.

— Каква договорка, татко? — попитах невинно, обзета от обичайното непокорство.

Той кимна отново към публиката ни и добави натъртено:

— Споразумението, което сключихме, преди да заминеш за Сен Сир, Елиз. Увери ме, че ще се постараеш да убедиш Арно колко полезно е за него да го осиновим.

— Съжалявам, татко, не разбирам…

Погледът му потъмня. С дълбока въздишка той се обърна към директорката:

— Възможно ли е, мадам, да поговоря насаме с дъщеря си.

— Това е в разрез с политиката на училището ни, мосю — усмихна се благовъзпитано тя. — Родителите и настойниците, пожелали да се срещнат насаме с ученичките, трябва да изпратят предварително писмена молба…

— Знам, но…

— Съжалявам, мосю.

Пръстите му забарабаниха по коляното.

— Елиз, не се инати, моля те. Знаеш точно какво имам предвид. Преди да постъпиш в училището, се споразумяхме, че е време да приемем Арно като пълноправен член на семейството ни. — Пак ме погледна съзаклятнически.

— Но той вече е член на семейството ни — възразих с мил гласец.

— Не ме разигравай, Елиз.

Мадам Льован прочисти гърло.

— В „Мезон Роял“ сме свикнали с упорството й, мосю.

— Благодаря, мадам Льован — кимна раздразнено татко. Когато обаче се обърна отново към мен и очите ни се срещнаха, ледовете помежду ни се поразтопиха. Почувствахме се обединени срещу нежеланото присъствие на мадам Льован и на устните му дори трепна усмивка. В отговор аз го възнаградих с невинен поглед. В очите му проблеснаха любящи искрици и двамата се насладихме мълчаливо на мига, изпълнен с топлота.

После той проговори с по-премерен тон:

— Елиз, сигурен съм, че не е необходимо да ти напомням условията на договорката ни. Ще кажа само, че ако продължаваш да не ги спазваш, ще бъда принуден да поема нещата в свои ръце.

И двамата погледнахме крадешком към мадам Льован, която продължаваше да седи зад писалището, сплела пръсти върху него, и с всички сили се стараеше да не изглежда объркана. Безуспешно. Едва се стърпях да не избухна в смях.

— Ще се опиташ да го убедиш колко уместно е предложението ти?

— Да — кимна той със сериозно лице.

— Дори с риск да изгубиш доверието му?

— Налага се да рискувам, Елиз. Освен ако ти не изпълниш обещанието си.

Бях обещала да внуша на Арно колко правилни са възгледите ни и да го вкарам в лоното на Ордена. Сърцето ми натежа при мисълта, че е възможно неволно да изгубя Арно. Ала бях изправена пред избор — откажех ли да изпълня волята на татко, той щеше сам да осъществи замисъла си. Представих си как някой ден Арно ме пита разгневен защо не съм му казала и ме обзе отчаяние.

— Ще изпълня договорката — съгласих се.

— Благодаря.

Погледнахме към мадам Льован, която намръщено наблюдаваше татко.

— И се постарай да се държиш по-добре — добави бързо той.

После се плесна с длани по бедрата, което от дългогодишен опит знаех, че означава край на разговора.

Челото на директорката се набръчка още повече, защото вместо да ме обсипе с упреци, татко се изправи и ме прегърна с изненадващо дълбоко чувство.

Тогава реших, че заради него ще се държа по-благопристойно. Ще бъда дъщеря, каквато заслужава да има.