Лена Манда
Валс с дванайсет богове (8)

Август
Месецът на Посейдон

Посейдон — син на Кронос и Рея. Повелител на моретата и водите. Непоколебим, смел, спонтанен и предан на онези, които обича. Когато се разгневи, сграбчва тризъбеца си и с него разбушува вълните, като същевременно „отвързва“ всички ветрове и предизвиква вихри и бури. Но не се оставя да бъде заслепен от гнева. Не след дълго се укротява. Усмивката огрява лицето му. Радостта и красотата се разпростират в царството му. Изчезват вълните, укротяват се ветровете, а делфините играят в лазурните води.

О, ела заедно да положим начало на сънищата,

ела заедно да съзрем безметежието.

Ела, тъй че отначало да преживеем багрите…

Ела да направим постеля от светлината,

да заспим синята светлина

върху каменните стъпала на август.

Знаеш, всяко пътуване

се разтваря към гълъбите…^[1]

Одисеас Елитис, „Ориентации“

Морето бе разтворило обятията си и слънцето лека-полека се отпускаше в тях. Позволяваше му да го обгърне, да го погълне, но за кратко. Имаше нужда от неговата прохлада, имаше нужда да отмори за малко конете, теглещи огнената му колесница.

Дошъл беше ред на неговата сестра Селена да се възцари върху осеяния със звезди небосклон. Той щеше да прави компания на Посейдон, който седеше спокойно на трона си, а до него вярната Амфитрита^[2] го забавляваше с истории на поданици от нейното царство. Тази вечер и той щеше да му разкаже една история за четирима приятели, които от доста време насам бе откроил и наблюдаваше житейските им пътища, слели се неочаквано и странно. Каква ли впрочем роля бе изиграла мойрата Клото? Беше дочул нещо на Олимп, че в това запознанство бил замесен Арес. Преди напълно да се потопи във водната шир, хвърли последен взор към онази веранда, където седеше компанията и съзерцаваше неговото залязване.

— Е, от три дни сме тук, но все още не мога да повярвам, че сме на ваканция четиримата заедно! — каза Наталия и се протегна мързеливо в бамбуковия си фотьойл.

— Не сме четирима, а петима! — поправи я Марина. — Забрави ли, че и бебето е с нас?

Всички се бяха усмихнали на забележката й. Сладостен уют, меланхолично спокойствие се бяха възцарили над природата, след като слънцето се бе потопило в лазурната шир. Декорът беше идеален. Хотелът в Навплион беше повече от съвършен; просторен апартамент и за четиримата, след като игнорираха изпълнения с намеци и догадки поглед на господина от рецепцията. Знаеха, че е необичайно, но коментарите не ги интересуваха. Който желаеше, можеше да предполага, каквото си ще! Нито пък обръщаха внимание на камериерките, които се подхилваха, като минаваха покрай тях. Всеки път, когато поръчваха да им донесат нещо в стаята, те се оглеждаха наоколо, сякаш се опитваха да открият следи от оргия. Бяха сигурни, че ако ключалките не бяха от модерните, ако все още съществуваха ключалки, сигурно там щяха да прекарват смените си, за да надничат през тях. Разбира се, ако това станеше, всички те щяха да установят, че нищо необичайно не се случваше в апартамент 445 на техния хотел. Все пак нищо от това не ги интересуваше. Те прекарваха ваканцията на своите мечти.

Сутрините в стаята с безброй кафета, с изключение на Марина, която предпочиташе сок; след това мързелуване с вестници и списания под сянката на плажния чадър, разходки късно следобед из уличките на града, а вечерно време узо и мезета с Марина, която мрънкаше, понеже пиеше само оранжада.

И всички това те вършеха заедно… четиримата. Любимият им час беше преди залез-слънце и те го очакваха, седнали на верандата с по някоя настолна познавателна игра пред тях, която вече не се ползваше изключително с вниманието им, докато слънцето залязваше.

За пореден път Костис беше големият губещ през онзи следобед и събираше играта намусено.

— Няма да играя повече с вас! — заяви той, както всеки следобед, а вече беше всеобща тайна, че на следващия ден в същия час щеше да е отменил решението си и самият той щеше да донесе любимата им игра. — Карате ме непрекъснато да губя, за да ми прекършите самочувствието! Искате да подкопаете духа ми!

Влезе в стаята да подреди играта. Както обикновено, никоя от тях не му отвърна. Марина стана и се приближи към парапета на верандата. Пое си дълбоко дъх, изпълвайки се цялата с мириса на море и цвета на небето.

— Истинска мечта! — говореше си тя сама на себе си, а след това се обърна към двете жени и Костис, който междувременно се беше върнал. — Не знам доколко ще прозвучи като две несъчетаеми противоположности, но се чувствам абсолютно щастлива! — каза високо тя.

— Че защо да прозвучи като несъчетаеми противоположности? — попита я Наталия. — На ваканция си, и то с нас, в хотел мечта, с любимото море в краката ти! Усещането ти за щастие е абсолютно нормално!

— Освен всичко това обаче съм и наскоро разведена и изоставена, с дете в корема…

— Да, Марта Вурци^[3]! — подкачи я Елпида.

Но Марина й се изплези като дете и продължи сериозно:

— Нямам дом, нямам…

— Стоп! — прекъсна я Костис. — Още малко и ще ми кажеш, че нямаш и пари, нито семейство, нито приятели! Я ела на себе си, защото Елпида е права! Съвсем си го обърнала на мелодрама!

— Ама вие не ме оставяте да се доизкажа! Не съм казала нищо подобно! Тъкмо обратното, тъкмо защото имам всичко това, не се притеснявам за нищо! Щом се върнем, ме очаква книга от триста седемдесет и шест страници, която да преведа, за което ще ми бъде заплатено, бебето е наред, какво повече мога да желая?

— Може би дом! — вметна Елпида.

Марина я погледна, но не свари да отговори, тъй като Наталия се намеси:

— И дума да не става! Марина ще остане при мен, докато роди! След това ще видим! — Всички я погледнаха недоумяващо и тя побърза да се оправдае. — Прозвуча рязко и безпрекословно. Извинявайте! Не виждам причина да си търси квартира точно сега. Бременна е, по-добре да не живее сама, а и Костис е до нас, ако стане нужда за нещо… Освен това ми харесва да бъда заедно с нея — завърши тя с известна неловкост.

Костис я извади от затрудненото положение.

— Правилно! Щом като не се карате, щом като едната не хвърля око на обожателите на другата, щом като не се спречквате в това гнезденце, което имате за дом, не виждам причина да се разделяте, макар че не знам как ще се побирате там, когато порасне коремът на Марина! Ти, Марина, която си и непосредствено заинтересована, какво мислиш?

Отговорът бе красноречив поглед към самата Наталия и едно едва забележимо кимване в знак на съгласие. В действителност й каза много повече. Каза й, че и тя не издържа на самотата, че би се страхувала сега, когато очаква дете, че й бяха приятни часовете, които прекарваха двете заедно, че обожаваше миниатюрното им апартаментче… Всички нейни мисли бяха изписани в очите й и щеше да сподели и други, ако Елпида не ги бе прекъснала.

— Разбрах! — възкликна тя. — Намира Филип Натанаил^[4]!

— Имаш ли някакви възражения? — учуди се Костис.

— Аз ли? Не, разбира се! Както каза и ти, щом като са преодолели жилищния проблем, да правят, каквото щат!

— А сега, момичета, като получихме одобрение и от тиранина на компанията, продължаваме по-нататък!

Костис, който бе проговорил, получи свиреп поглед от Елпида, но й го върна с усмивка, преди да продължи:

— Я ми кажи, Маринче. Какво каза на родителите си? За детето имам предвид!

— А, разбира се! Покрай приготовленията за ваканцията забравих да ви осведомя!

Всички се скупчиха около нея, а тя започна да им разказва с усмивка.

 

 

Баща й беше там. Дни наред, откак се бяха настанили в дома на сестра му. Огромен мезонет, почти до Ekali Club^[5]. Декорът малко се различаваше от този в бащиния й дом, който беше на път да бъде продаден, тъй като към него имаше изявен интерес и много кандидат-купувачи. Когато влезе, тя го завари приведен над книжа в кабинета му, който бе продължение на огромния салон. В един фотьойл до големия прозорец, който гледаше към басейна в задната градина, седеше майка й, пиеше си кафето и разлистваше безразлично някакво списание. Марина се усмихна. Сякаш нищо друго не се бе променило, освен декора. Пиесата изглеждаше същата, актьорите отново играеха познатите роли.

Щом я видяха да влиза, и двамата се изправиха. Първо я прегърна баща й, а след това и майка й, която веднага й каза строго:

— Марина, напълняла си!

— Да, така мисля и аз! — Марина все още се усмихваше.

— Не виждам причина да си в такова добро разположение, понеже си напълняла! — укори я тя.

— То е, защото не знаеш, мамо! Аз обаче, която знам…

— Фотини, отново започна да говориш за несъществени неща, а има сериозни проблеми! — прекъсна я мъжът й, а след това се обърна към дъщеря си: — Седни, детето ми, и ми разкажи какво ново покрай теб! Беше изчезнала!

— Истината е, че бях изчезнала, но имах да върша много неща! Най-напред започнах процедурата по развода! Сложихме първите подписи с Никитас и сега изчакваме… — започна да им обяснява тя, но я прекъсна изхълцване от страна на майка й. — Мамо, ако ще плачеш, няма да ви кажа нищо!

— Фотини!

— Добре, добре! Не ми се карайте и двамата… Струпаха се толкова много неща.

— Да продължаваме напред, мамо, има и още! Не бързай!

Учудените им погледи я накараха да продължи.

— Значи, започваме с неприятните неща. Естествено, изнесох се от вкъщи и продадох почти всичко, освен някои неща, които оставих на склад при един приятел, за когато ми потрябват. Заедно с всички мебели продадох и бижутата, подарени ми от моя любим съпруг, и дори бях стъписана от някои, тъй като се оказаха с по-голяма стойност, отколкото бях предполагала! И така, първата добра новина е, че съм събрала значителна сума. Татко, ако имаш нужда от нея за инвестициите, които възнамеряваш да направиш, на твое разположение е!

— Но какво говориш, детето ми? А ти от какво ще живееш?

— Тук идва ред на втората хубава новина! Намерих си работа!

Тихо изхлипване, идващо от разстроената й майка, я възпря. Тя се извърна към нея.

— Какво има, мамо? Защо се разстрои? Мисля, че беше време да се захвана с нещо! Трийсетгодишна жена с диплома, а не съм работила никога през живота си! Срамота за мен!

— Каква е тая работа, която си намерила?

Тя се обърна към баща си, който я беше попитал.

— Не се тревожи, татко! Нищо, което да ни излага, макар че никой няма да го научи! Както знаеш, Наталия работи в едно издателство и ме предложи като преводач на чуждестранна литература. Вече ми възложиха първата книга. По-късно, разбира се, възнамерявам да си потърся място в школа за чужди езици, да го знаете!

— Присънва ми се някакъв кошмар! — отново я прекъсна майка й.

— Не знам за теб, мамо, но на мен вече нито сънища ми се присънват, нито кошмари! Живея в реалния свят и ми харесва! Живея с Наталия в „Амбелокипи“, готвя, чистя, пускам пералнята, гладя.

— Стига! Не мога да слушам повече! Дъщеря ми да живее като някоя бедна студентка! Защо не дойдеш поне да живееш тук?

— В мезонет в „Екали“, като съседка на Лацис^[6], с прислуга и шофьор? Не, благодаря! Предпочитам дома на приятелката ми! Да продължавам ли, или ще изпаднеш в несвяст?

— Има ли и още?

— Опасявам се, че да! Първо, вдругиден заминавам с компанията на неколкодневна ваканция в Навплион!

— Това е много добре! — заяви баща й. — И за разлика от майка ти, ще изразя несъгласие, тъй като до момента не чух нищо лошо! Разбира се, не са били приятни нито разводът, нито разпродаването на имуществото ти, но при настоящите обстоятелства това са били напълно разумни действия! Колкото до работата, браво на теб! Помислила си дори, че не трябва нищо да се разбере и че работата, която си си намерила, както много правилно отбеляза, не ни излага! Впрочем много момичета от нашия кръг си намират работа като хоби! Така че, ако се разчуе, същото ще твърдим и ние!

— Радвам се, че намираш всичко за приятно! Това ми дава куража да ви кажа и последното! Бременна съм в третия месец, детето, естествено, е от Никитас, ще го задържа, но не възнамерявам да му съобщя, нито пък искам да научи!

Мълнията, която бе хвърлила, бе толкова силна, че не можеше да не се раздвои и да порази и двамата родители. Онемели, те гледаха единствената си дъщеря, която се усмихваше. Майка й се свлече на канапето, което, за щастие, се намираше зад нея.

Баща й се запъти бавно към писалището си и също приседна на кожения фотьойл.

— Не знам какво да кажа — прошепна той.

— Обикновено се казва „честито“! — отвърна му развеселена Марина. — Добре, съгласна съм, беше неочаквано, но вие реагирате така, сякаш ни е сполетяла нова беда!

— А не е ли? — Гласът на майка й се бе възвърнал, но не и самообладанието й. — Разбираш ли какво говориш? Бременна си в момента, когато се развеждаш! Ще признае ли Никитас бащинството?

— Изглежда, от шока не си чула това, което казах, мамо! Никитас няма да има никаква връзка с това дете!

— Ама как ще стане това? И защо? Ако научи, че чакаш дете от него, може да се върне!

— И кой ти каза, че аз искам това? Каква връзка бих могла да имам аз или детето ми с този вулгарен зестрогонец, който винаги ще мисли единствено и само за пари? Не! Не го искам за баща на детето!

— Но той наистина е бащата!

— Е, и какво?

— Как си представяш, че ще бъде запазено в тайна такова нещо като бременността ти? В Гърция живеем, не в Америка!

— Ах, мамо… прословутият наш кръг, онзи, в който изключително се движи моят съпруг сноб, е толкова далеч от останалия свят, колкото и Америка, за да не ти кажа, че е и по-далеч! А аз, както знаеш, съм прекъснала всякакви връзки с този свят! Следователно смятам за невероятно да научи, но и да научи, малко ме е грижа! И колкото и да ти се струва непонятно, то още по-малко ще интересува Никитас! Да не мислиш, че е толкова чувствителен, че да се огъне пред бащинското чувство? Или че едно бебе ще го накара да промени характера си? Тъкмо напротив, ще намери отговор, който му изнася: че не е негово! Така ще се отърве от онова, от което най-много се страхува в този живот: отговорностите и… разходите, естествено! Представяш ли си го да плаща издръжка? Затова детето ще бъде само мое — и на име, и на дело!

— Тоест с баща неизвестен! Няма да понеса това!

— Мамо, започвам да се нервирам! В края на краищата, не търся вашето одобрение! Взела съм решенията си и просто ви ги съобщавам! Не можете да ми кажете нищо, което да ме накара да променя мнението си! През януари ще се сдобиете с внуче! Извънбрачно, но във всеки случай внуче!

 

 

Дори Елпида се бе подсмихнала на разказа на Марина.

— Как си им го казала така, безбожнице? — попита я Костис през смях.

— За тези неща няма деликатен начин! Просто ги казваш! — отвърна му тя.

— Когато ти си тръгна, в какво състояние ги остави? — поинтересува се Наталия.

— Бяха се посъвзели! Дори смятам, че мисълта да се сдобият с внуче беше започнала да ги забавлява!

— Замисляла ли си се върху възможността да действат зад гърба ти и да осведомят Никитас?

— Разбира се, че си го помислих, Елпида! Именно по тази причина ги заклех да не казват нито дума и пристъпих към заплахата, в случай че забравят обещанието си, да забравят и мен! Заявих им, че никога не бих им го простила!

— Доста драстично! — отбеляза Наталия.

— Какво ще правим сега? Тук ли ще останем, момичета? Аз съм гладен! — оплака се Костис.

— И аз! — съгласи се Марина.

Вечерта завърши в таверничка в тесните улички на Навплион с луната над тях да се надпреварва по багри с виното в чашите им. Около тях компании в добро настроение и две китари, които лееха ноти, преливащи се с аромата на цветята в саксиите наоколо, и така в единение посрещаха лунния светлик, като заедно с него се разпръсваха из калдъръмените сокаци на стария град.

Над тях крепостта Паламиди^[7] отброяваше вековете си и гледаше с разбиране и любов настоящето и бъдещето, които се забавляваха в сянката на миналото.

Онази вечер се беше наложило желанието на Наталия. Искаше да се разходят из града с туристическото влакче. Ваканцията им все повече приближаваше към своя край и нямаше начин да си тръгне от Навплион, без да се е повозила с влакчето. Всички отстъпиха охотно. Впрочем и останалите го искаха. Очакваха търпеливо пристигането на малкото влакче, което така напомняше за потиснато детско желание. До тях имаше шумни компании, а сред тях беше и Анастасия. Висока, стройна, с късо подстригани коси и външност на границата на ексцентричното. Костис привлече вниманието й от първия момент и тя направи всичко възможно да го накара да я забележи, игнорирайки трите жени, които го заобикаляха и се радваха на абсолютното му внимание. Накрая тя се приближи към компанията с цигара в ръка и гледайки го право в очите, му поиска огънче и Костис най-после я забеляза. Анастасия се върна обратно при своята компания, но от онзи момент нататък очите се заеха да кажат онова, което желанията повеляваха да се превърне в действителност. Влакчето пристигна, всички заеха местата си, а тя се погрижи да застане в зрителното му поле.

— Я ми кажи — поде Елпида, — тази сваля ли те, или очите ме лъжат?

— Макар че от години не са ме сваляли и съм забравил как става, длъжен съм да призная, че тя ме гледа непрекъснато! — сподели Костис и на никоя от тях не убягна неловкостта му.

— Сладка е — заяви Марина, за да получи един странен поглед от Наталия, който не можа да си обясни.

— Добре изглежда! — съгласи се Костис. — Но знам ли и аз?… Какво ли иска от мен?

— Съвети за закупуване на автомобил! — иронизира го Елпида. — Какво може да иска една жена от един мъж? Голямо момче си, трябва да се сещаш!

— Ей така? Изведнъж?!

— Е, тези неща те спохождат внезапно, драги ми Костис! — каза му Марина, както би говорила на дете. — Видяло те момичето, харесало те…

— А нас не ни ли е видяла?

Всички се обърнаха към Наталия, която беше заговорила толкова отривисто, но сега тя нито замълча неловко, нито поиска извинение. Напротив, продължи още по-рязко.

— Вижда един мъж не с една, а с три жени около него и вместо да прояви уважение, тя му се пуска по толкова неприкрит на чин, че става чак вулгарно! Не че външността й не издава колко вулгарна е самата тя!

Мълчание и неловкост последваха изявленията й, които формулирани по начин, който навярно би избрала Елпида, но не и Наталия. В подходящия момент водачът на влакчето — техен екскурзовод ги поздрави с „добре дошли“ на обиколката, а влакчето потегли с леко раздрусване. Осветеният Навплион разтваряше пред тях вратите си, гласът на екскурзовода представяше и даваше разяснения за забележителностите. Посветиха се на това, което гледаха и слушаха, но Костис усещаше погледа на Анастасия върху себе си и му отвърна доста пъти. От времето, когато жена му беше решила и осъществила отстраняването му от дома им през онази ужасна вечер, той беше забравил, че е мъж, и то млад. Горещите погледи на тази девойка и изпълнените с намеци нейни усмивки бяха като последователни тонизиращи инжекции за самочувствието му. Беше живял месеци наред като монах, време беше да промени нещата.

Влакчето напредваше бавно, пейзажите и забележителностите се редуваха. Освен гласа на водача, от високоговорителите звучаха музика и песни, които напомняха времето, когато из тесните улички на атинския квартал „Плака“ певците на серенади са придружавали мечтите на девойките и подхранвали скътани сред уханните дантели, покриващи нежната младост, любовни увлечения. Пред погледите им преминаваха реномираните сгради на първата столица на гръцката държава^[8], статуите на героите от Гръцката революция, но и на бавареца Отон^[9], който беше пристигнал като непълнолетен крал в многострадалната държава и въпреки всички надежди на народа, своите собствени не беше успял да предизвика нищо друго, освен антипатия, разочарование и нова революция, този път срещу него самия. Всичко оживя пред очите им. Историята получи за кратко съответстващия й от настоящето дял.

Костис се опитваше да разпредели справедливо вниманието си между обиколката, компанията си и Анастасия, която сега пишеше нещо на някакво листче. Не беше нужна много мисъл, за да разбере, че онази бележка беше предназначена за самия него. Нито пък бяха необходими гадателски умения за разкриването на съдържанието й. Сигурно беше номерът на мобилния й телефон. Като дете, което са уловили в пакост, той се извърна към трите жени. Само Марина го гледаше, но погледът й нямаше връзка с Анастасия. Видя примесени недоумението, радостта, но и тревожността в очите й и те привлякоха вниманието му.

— Какво става, Марина? — попита я той обезпокоен и веднага Наталия и Елпида се обърнаха към нея, задавайки й точно същия въпрос.

Марина ги погледна, а след това отпусна ръка върху корема си, усмихвайки се.

— Мисля, че бебето за пръв път заяви присъствието си! Току-що ме поздрави с едно леко, едва доловимо раздвижване!

Наталия, която седеше до нея, я прегърна, а Елпида и Костис уловиха ръцете й. Анастасия бе забравена за момента. Не видяха нито каменния лъв на Навплион, нито чуха неговата история, нито бяха впечатлени от факта, че той беше дело на сляп скулптор. Новият живот, който за пръв път беше заявил присъствието си, се беше превърнал в център на тяхната вселена.

— Какво почувства? — попита развълнувана Наталия.

— Нежен допир, едно прошумоляване, сякаш пеперуда ме докосна с крилете си. Беше толкова недоловимо… толкова… — Марина млъкна, просълзена. Три ръце се протегнаха да я погалят. Тя ги погледна отново. — Беше толкова красиво. Никога няма да си простя, че толкова лекомислено бях решила да… — Тя прекъсна отново фразата си по средата и ако не беше Елпида, щеше да се разплаче.

— И аз никога няма да ти го простя, ако продължаваш да натъжаваш моето кръщелниче с отрицателни мисли! — прошепна тя. — То чувства това, което чувстваш и ти! Така че запази само приятните моменти!

— Права си. Във всеки случай, за пръв път имам предчувствието, че бебето ще бъде момиче!

— Ох! Тогава да купуваме в синьо! — чу се гласът на Костис.

— Но момичетата носят розово! — запротестира Наталия.

— Знам какво говоря! Девет пъти от десет тези предчувствия са като сеизмологичните предвиждания! Не познават! През цялата си бременност жена ми имаше предчувствието, че ще роди момче, а я погледни Измини, за да разбереш колко права е била!

— Не знам за Антигони, но аз…

Влакчето спря и прекъсна думите на Марина. Огледаха се наоколо. Без да разберат, се бяха озовали там, откъдето бяха тръгнали. Обиколката беше свършила. В момента, когато слизаха, Костис, който бе оставил жените да избързат напред, усети в дланта си сгъната хартийка. Обърна се и погледна Анастасия, която се намираше зад него, усмихваше му се и му намигаше.

След това тя изчезна с компанията си сред многолюдието, разхождащо се по кея, зазяпано в отраженията на луната върху морската повърхност и в лодките, подредени във военен шпалир.

Костис погледна като изгубен Елпида, която го наблюдаваше.

— Какво ти стана, че си застинал такъв като солен стълб? — попита го тя. Проследявайки погледа му, видя листчето в ръцете му и се усмихна. — Ами, ами! Какво виждам? Дамата е направила първия ход.

— Какво е това? — полюбопитства да узнае Марина.

— Информация от телефонния указател! — каза иронично Елпида. — Какво искаш да бъде? Сигурно е нейният телефон! Отвори го, моето момче! Какво ти стана?

Костис разгърна листчето и Елпида се оказа права. Със стегнат почерк, макар и малко набързо, което беше естествено при създалата се ситуация, върху листчето беше написан номерът на мобилния й телефон.

— Как се озова в ръцете ти? — попита спокойно Наталия.

— Даде ми го самата тя, докато слизахме от влакчето! Какво да правя?

— За трийсет и осем годишен мъж май си твърде простодушен! — подигра го Елпида. — Как е възможно да питаш нас?

— Независимо дали вярваш, или не, наистина съм изтървал компаса! От времето, когато започнахме да ходим с Антигони, не съм поглеждал никоя друга, а откак сме се разделили, и през ум не ми е минавало!

— Е, време е отново да бъдеш пуснат в движение, освен ако не си решил да станеш монах! Освен това, от какво се страхуваш? Няма да те изяде момичето!

— Забравил съм всичките тези…

— Знаеш какво казват! Че е като карането на колело! Не се забравя никога!

— Казваш да й се обадя ли?

— Трябваше вече да си го направил!

— А, не! Довечера съм с вас!

— И вчера беше с нас, и завчера, и утре, предполагам, и въобще да не ни беше давал Господ да се запознаем с теб! Хайде значи! Зарежи оправданията!

— Но вече е късно!

— Лято е, на ваканция сме, какво значение има часът? Остави увъртанията! Ние ще отидем да хапнем сладолед, а след това ще се приберем в хотела!

— Сами ли?

Марина се разсмя и го потупа приятелски по рамото.

— Ставаш смешен! Да не мислиш, че някой ще ни открадне?

— Ама не е редно…

— Хайде, дете мое, върви при късмета си, а остави и нас да видим дали няма да намерим своя! — продължи Елпида. — Кой ще припари до нас, когато ти си наоколо?

— Но може би тя няма да може тази вечер!

— Това ще разбереш, след като й се обадиш!

— Ти, Наталия, няма ли да кажеш нещо?

— Не ми се полага думата. Във всеки случай, ако искаш да отидеш, както разбра, нямаш ангажимент към нас.

Елпида я погледна, но Наталия отбягна погледа й. Накрая Костис отстъпи.

— Много добре! Къде ще бъдете, за да ви намеря след това?

— Където си искаме! Нито пък ще дойдеш… след това. Впрочем живеем в един и същ хотел и в една и съща стая! Мислиш ли, че ще се изгубим?

Елпида подкани другите две и те се отдалечиха, оставяйки го сам на кея. Още един маршрут започваше за туристическото влакче. Лодките, все така неуморни, го поздравиха с още едно поклащане. Костис извади мобилния си и набра номера.

В последна сметка не седнаха никъде. Предпочетоха да направят дълга разходка, зяпайки хората и осветените туристически магазини. Купиха си сладолед и се върнаха на тяхната тиха веранда, оставяйки зад себе си глъчката на дюкяните, преливащи от народ. Изядоха мълчаливо сладоледите си.

— Какво ли прави сега Костис? — запита се Марина, като обра сиропа и сметаната, която винаги си оставяше за накрая.

— В този момент логично е да се намират в някое барче и да се подгряват на тих огън — отговори й Елпида, палейки цигара.

— Как ти се стори момичето?

Наталия пренебрегна въпроса на Марина, но Елпида сподели мнението си.

— Малко прекалена е за моя вкус — отвърна тя, — но е тъкмо това, от което има нужда Костис! Време беше вече!

— Какво искаш да кажеш? — заинтересува се внезапно Наталия.

— Ама толкова ли е трудно да разбереш? Той е мъж, и то млад и с привлекателна външност! Пет месеца, откак се е развел, и или е на работа, или с нас, или с дъщеря си! Нормално ли е това за него? Не беше ли време да предприеме нещо за личния си живот?

— Но не го предприе той! Тя му се пусна!

— Ама теб, Наталия, какво те е прихванало, че реагираш така още от първия момент?

— Не. Не ми харесва този тип жени! Не се съобрази, че бяхме с него!

— Първо на първо, ние сме му приятелки и това си личеше! Момичето видя, че нито прегръща някоя от нас, нито се държи за ръка с някоя от нас, и когато Костис отвърна на погледите й, тя продължи!

— И ти смяташ, че подобна жена е подходяща за Костис?

— Да не съм му казвала да се ожени за нея, я!? Но малко любов по време на ваканцията няма да му навреди! И добре че се намери някоя — как го рече — „такъв тип жена“! И затова твърдя, че тя е тъкмо каквото му трябва!

— Понеже го предизвика ли?

— Именно! Ако не беше го сторила някоя, не мисля, че нашето приятелче щеше да се престраши! Не го ли видя как реагира? Като учениче, на което още не му е набол мъх!

— Наистина! — съгласи се Марина и се усмихна нежно. — Не очаквах такава реакция от Костис! Той, момичета, не знаеше какво да направи!

— Трудно е, когато години наред си бил обвързан с един човек, и то с брак… да влезеш отново в играта! Същото ме беше сполетяло и мен, когато се разведох! Първия път, когато флиртуваха с мен, дори не го разбрах! В някакъв момент принудих човека да ми го каже право в лицето, а той си мислеше, че от толкова време само го съблазнявам! Ще ти кажа какво ще стане и с теб сега, като се разделихте с Никитас!

— С мен ли? Аз да завържа връзка?

— Защо? Да не смяташ да се покалугериш?

— Забравяш, че разводът току-що е задвижен, а че съм и майка!

— Не си все още!

— Но съм бременна, а това е пълен забранителен знак за подобни истории!

— Да, но няма да бъдеш винаги бременна! Все някога ще родиш!

— За момента дори не мога да си се представя с някого! Вие обаче, момичета, какво правите?

— За момента, както добре знаеш, нищо!

Марина се обърна към Наталия, която мълчеше.

— Ти, Наталия?

— Въобще не ме питай! Достатъчно пъти съм се проваляла, вече съм взела решение!

— Взела си решение да се обречеш на самота?

— Не съм сама! Имам вас!

— В живота — да, но в леглото си нямаш никого!

Елпида я погледна и Наталия се намести на стола си нервирана.

— Но що за разговор е този, който сме започнали? — реагира тя. — В края на краищата, какво искаш да направя? Виждаш ли наоколо да се е подредила опашка от мъже, а аз да не искам никого? Изглежда, съм антиеротична по природа!

— Остави ги ти тези работи! Защо не преследваш ти този, когото искаш?

— И кой ти каза, че искам когото и да било? Пак ли едно и също ще повтаряме? Омръзна ми да се провалям, омръзна ми да бъда наранявана! Я погледни себе си!

— Аз за момента съм си много добре и сама!

— Разбрах! — намеси се развеселена Марина. — Всички надежди за задомяване са насочени към Костис! Единствено той от компанията ще свие свое гнездо, струва ми се, макар че… — Тя спря по средата на изречението и изгледа хитро другите.

— Какво хрумна пак на лукавия ти ум? — попита я Елпида.

— Е… Ето на… Струва ми се малко странно! Толкова време с Костис… Гледах на него другояче. Не се смейте, но не виждах в него мъжа!

— А, на какво ти приличаше тогава? На домашно животно ли?

— Хайде, Елпида! Разбираш какво искам да кажа! Не забелязвах пола му, как да ти обясня… Говорехме за всичко пред него, заедно с него, дори за много женски неща. Не си го представях като мъж, който може да има завоевания!

— Лошо! Аз често пъти през цялото това време съм забелязвала погледите, които му хвърлят другите жени! Забавлява ме, че се опитват да отгатнат каква е връзката му с нас, за да видят дали имат шансове за успех!

— Сериозно? И защо не си казала нищо?

— На кого? На Костис ли? Нямаше да обърне внимание! Дори днес, когато тя не подходи с кой знае каква дискретност, нашият приятел се видя в затруднено положение.

— Дано всичко му се нареди! Той е рядко добро момче и се радвам, че се запознах с него!

— Това е факт и трябва да му го призная. Подкрепя ни по достоен за възхищение начин!

Замълчаха, всяка една потънала в мислите си, правейки кратка ретроспекция на онова, което бе дал за другарството им единственият мъж в компанията.

— Гладна съм! — наруши мълчанието гласът на Марина.

Елпида я изгледа свирепо.

— Не е възможно да си гладна след килограм сладолед, който без следа от срам унищожи едва преди малко! — скара й се тя.

— И все пак съм гладна! Впрочем сладоледът не е храна!

— Ами рибата, от която и люспа не остави преди разходката с влакчето, и тя ли не беше храна?

— Рибата, както е известно, е плод!

— А ти си станала безчувствена! Марина, внимавай! Ще се охраниш като прасенце и след бременността, когато ще си лепнала сума килограми, ще има да си скубеш косите!

— Преувеличаваш! Аз исках само няколко картофчета!

— Аз ще ида да ти взема — скокна Наталия. — От сладоледа ми прималя, и на мен ми се прияде нещо солено — оправда се тя и тръгна.

Срамуваше се, че не каза истината. Искаше да остане за малко сама и Марина й осигури оправдание. Излезе на улицата почти на бегом, търсейки уличен павилион. На първия, който се изпречи пред нея, тя купи всички неща. На връщане предпочете крайбрежния булевард.

Яркожълтата луна се отразяваше самовлюбено върху морската повърхност. Разпръскваше силна светлина. Така че нямаше начин да греши! Двойката, която се целуваше страстно на няколко метра от нея, бяха Костис и онази.

За броени секунди тя се почувства неспособна да направи и крачка. В ума й се запечатаха подробности, които не желаеше. Които не можеше да понесе. Ръцете на Костис около кръста на жената, долепените тела, които обаче се опитваха да се слеят още повече, устните, които се изяждаха едни други. Най-после краката й се отлепиха от земята. Тя се затича с картофките в ръка и се спря едва когато стигна пред хотела. Облегна се на стената, запъхтяна. Опита се да успокои дъха си и да се овладее, но разбра колко напразни са усилията й, когато почувства страните си навлажнени от сълзи. Приседна на едно стъпало и ги остави да се стичат свободно. Никой не трябваше да научи, никой не трябваше да разбере колко неразумно се беше предала на едно чувство, обречено поради своята еднопосочност. Костис никога не й беше давал право да си помисля каквото и да било. Той беше приятел и на трите и такъв щеше да си остане, ако не искаше напълно да го изгуби от живота си. Поне я ценеше като приятелка.

При предишните си връзки бе изгубила не само интереса на другия, но и себеуважението си. Имаше нещо сбъркано в нея, нямаше да рискува и той да го открие.

Тя избърса очи. Знаеше, че както Елпида, така и Марина сигурно разбираха, че нещо става с нея, но можеше да се осланя на тяхната дискретност. Колкото до причината за сълзите й… те никога не биха могли да се досетят!

 

 

Елпида се огледа доволно наоколо. Освен плажни шезлонги, имаше столове и най-важното — маси. Ако нещо я изнервяше прекомерно, то бе да оставя кафето си върху пясъка, където девет пъти от десет успяваше да го преобърне. Когато пък съумееше да го задържи изправено, неизвестно как в чашата попадаше пясък, който скърцаше в устата й и й причиняваше гадене. Нямаше нищо по-лошо от пясък в кафето! Освен това и заради Марина, която заради бременността не плуваше и трябваше да може да седне удобно под някоя сянка. Тя се беше размрънкала сутринта, когато Костис им съобщи, че ще ходят да се къпят на плажа на Каратонас, извън Навплион, но бе отстъпила под натиска на останалите.

— Е? Как ти се струва? — попита я Наталия, щом седнаха и поръчаха кафета.

— Длъжна съм да призная, че този плаж е… задоволителен. За щастие има столове и маси!

— За да се научиш да не роптаеш! — подхвърли й Костис, който се наслаждаваше на победата си.

— Ти престани да се надуваш като паун и по-добре ни разкажи какво стана вчера с красавицата от влакчето! — предизвика го тя.

— Анастасия се казва! — осведоми я Костис, целият грейнал.

— А, толкова хубава беше снощната вечер! — Елпида го гледаше с едната вежда повдигната, а върху устните й играеше лукава усмивка.

— Извънредно! Ако трябва да съм откровен, не очаквах такъв изход, но…

— Ненадейните неща са най-хубави! — допълни Марина, усмихвайки се.

— Кога ще я видиш отново?

— В това е проблемът… Тя предложи довечера.

— Че защо да е проблем?

— Защото сме дошли заедно на ваканция! Не е редно непрекъснато да ви зарязвам!

— Ама ти не си наред! — запротестира Марина.

Той погледна Наталия за помощ, но тя изглеждаше разсеяна и той се обърна към Елпида, която не го разочарова.

— Чуй, моето момче, за да сложим нещата в ред! — заговори тя. — Откак си се развел и откакто ние те познаваме, водиш монашески живот и това не е добре! Предоставена ти бе възможност да си припомниш, че си мъж. Не я пропускай! Като е станало дума, още малко да останеш залепен за нас, и ще започнеш да си правиш косата на цветни кичури! Колкото до нас… не бери грижа, няма да се изгубим! Та наслаждавай се без угризения на това, което ти се е случило! А за да се почувстваш по-добре, ти казвам, че ако на мен ми се случеше нещо толкова хубаво, някой юначага, да речем, щях да ви зарежа още преди да сте го разбрали! Ясно ли е?

— Елпида има право — присъедини се Марина като адвокат от защитата. — Ти не си наш настойник, та да ни наглеждаш! Приятели сме и точно заради това проявяваме разбиране!

Неочаквано Костис се обърна към Наталия, която изглеждаше съсредоточена върху ледчетата в кафето си.

— Ти няма ли да кажеш нещо? — попита той.

Тя го погледна.

— Нямам какво да кажа. Мисля, че преждеговорящите изразиха и моето мнение! — отвърна малко хладно.

— Във всеки случаи нещо ти има! От вчера си разсеяна, все… нямаш настроение и почти не говориш. Какво става?

Съвсем ненадейно и както не знаеше какво да му каже, за да не му изкрещи истината, помощта дойде от Елпида.

— Хайде сега, ще питаш Наталия какво й е! Че кога ни е оглушавала с бъбривостта си? Познаваш я вече. Предпочита да бъде слушател! Остави я на мира и се разбери с Анастасия за довечера! И това е заповед!

Костис се усмихна и се обърна към мобилния си телефон, който иззвъня в момента, в който Наталия остави погледа й да се зарее в слънчевите зайчета върху морската повърхност. Някъде на хоризонта се виждаше кораб и в момента, когато го чу да се смее на нещо, което другата му казваше, тя си пожела и тя да беше на кораба и да заминаваше някъде надалеч. Чувстваше, че има много общи неща с безкрая, който съзерцаваше.

В дълбините му почиваха безброй корабокрушения, по същия начин, както и животът й бе пълен с потънали гемии. Връзки, които бе вярвала, че ще пътуват в спокойни морета, бяха потъвали необяснимо как, оставяйки я насред морската шир сама, без планове, без спасителен пояс.

А сега… Ето я отново готова за пътешествие със собствената си участ. Една любов, каквато никога преди това не бе изпитвала. Знаеше, че това е любов, както знаеше, че този път трябваше самата тя да предизвика корабокрушението. Трябваше да сподави порива дълбоко в сърцето си преди въобще да беше опънал платна за пътешествие.

Костис затвори телефона и се обърна към Елпида, която го гледаше.

— Е? — попита го тя нетърпеливо.

— Окей! Ще се видим в дванайсет!

— Защо толкова късно? — полюбопитства да разбере Марина.

— Защото и тя не може да зареже компанията си! Да не би да искате да се отървете от мен, момичета?

— Ние сме си виновни, че проявяваме такъв интерес към реабилитирането на пола ти! — скара му се тя.

— Щом като сме решили този въпрос, отивам да се изкъпя! — съобщи Костис. — Някоя от вас ще дойде ли?

Тръгна сам. След първите махове обаче го видяха да излиза забързано от водата, като държеше ръката си и гримасничеше от болка. Завтекоха се към него, обезпокоени, за да видят какво се е случило.

— Какво ти стана? — попита го Наталия.

— Нещо ме опари — отвърна той и им показа ръката си.

— Най-вероятно медуза! — постави диагнозата Марина.

И трите го съпроводиха до мястото, където беше плажната му кърпа, а Елпида се разрови в чантата си, докато Костис роптаеше.

— Как е възможно! Сред толкова народ точно мен ли намери? — жалваше се той.

— По-скоро ти си я намерил и си налетял на нея! Да не мислиш, че тя те е взела на мушката? — скара му се Елпида, продължавайки търсенето в чантата.

В същия момент едно детенце изскочи от морето, пищейки.

— Както виждаш, за жалост е ужилила и детето!

— Изглежда, че не е имала нищо лично против теб! — присмя му се Марина.

Хората започнаха припряно да излизат от водата. Някакво течение изведнъж бе изпълнило крайбрежието с морските обитатели, срещата с които бе толкова болезнена. Елпида най-после бе открила амоняка, който търсеше, а върху ръката на Костис все по-очевидно нарастваше зачервяването от атаката, на която беше станал прицел.

— Какво е това, което се каниш да приложиш върху мен? — попита я той подозрително.

— Амоняк, юначни момко!

— Ще смъди ли?

— Напразно те нарекох „юначен момък“!

— Пречи ли, че искам да знам?

— Пречи, че си побелял от страх, я се виж, двуметров мъж!

— Защо, мъжете не ги ли боли?

— Можеш ли да си затвориш устата и да ми подадеш ръката си, че да приключваме?

Накрая Наталия взе да духа на ръката му, която смъдеше, Марина му вееше с едно списание, а Елпида се наслаждаваше на гледката заедно с кафето и цигарата си.

— Това пари повече от ужилването на медузата! — продължи да мрънка Костис. — Сигурна ли си, че си ми сложила правилното лекарство?

— То е единственото и абсолютно препоръчително срещу опарване от медузи! Успокой се! След малко няма да ти има нищо! Сякаш нещо съм се догаждала, когато го взех! Човек трябва да носи със себе си всичко необходимо, когато придружава… малолетен!

— Мен ли наричаш малолетен?

— Защо? Да не би поведението и мрънкането ти да напомнят за мъж, който се стреми и към еротични приключения… да ти се не знае!

— Първо, не съм ги искал аз, а вие ми ги натрапихте!

— Да, пиленце, насила те изпратихме при госпожата! След като се изядохте един друг с поглед, решихте да си „извадите и очите“, а пък ние сме ти виновни!

Щяха да продължат с мерак караницата си още дълго, ако Марина не бе простенала. Обърнаха се и я видяха да стои пребледняла, загледана към пътя, на няколко метра оттам. Настана паника. Костис скочи на крака и я сграбчи, преди да се е строполила. Сложи я да седне на мястото си, Наталия й даде малко вода, а Елпида й повя със списанието, с което допреди малко бе правила същото за Костис.

— Добре съм… — изрече на пресекулки тя след няколко минути.

Цветът на лицето й се бе възвърнал, очите й се оживиха, но все още никой не се беше успокоил. Седнаха до нея.

— Но какво ти стана? — попита я Елпида, която сега измерваше пулса й. — Нормален е. Какво почувства? Боли ли те някъде?

— Не, не. Не се тревожете, съвсем добре съм. Няма нищо общо с бебето. Смутих се малко.

— От какво? Само не казвай, че е от препирнята между Елпида и Костис! — поиска да узнае Наталия.

— Не, разбира се! Не знам как да ви го кажа…

— Достатъчно е просто да кажеш защо ни прати на оня свят от притеснение и особено мен — ранен човек!

Марина се усмихна нежно на Костис, който бе проговорил.

— Докато ти правех вятър, зяпах разсеяно минаващите коли. В една от тях видях. Тоест стори ми се, че видях…

— Кого видя, моето момиче, че за малко да останеш в ръцете ни? — подкани я Елпида да продължи, докато още мереше пулса й. — Само не ми казвай, че си видяла Никитас!

— Опазил Господ! Тогава щях наистина да остана в ръцете ви! Не… Стори ми се, че видях… Филипос!

Всички се понаместиха, както седяха, и я изгледаха, недоумявайки.

— Знам, че звучи налудничаво, направо параноично, но го видях! — допълни тя. — Не може някой толкова да приличаше на него! Но какво ще търси в Навплион?

— Първо, не си сигурна дали е бил той! — поде Елпида. — В бързо преминаваща кола… мнозина могат да ти заприличат на него! После, може и да не е бил той. Толкова ли е странно някой от Ксанти да е дошъл на ваканция в Навплион! Не си ли чувала никога за вътрешен туризъм?

— Онзи, когото си видяла… сам ли беше?

— Не. Беше заедно с други двама.

— Аз мисля, че така ти се е сторило! — намеси се Костис. — Смяташ ли, че и той те е видял?

— Изглежда…

— Ако е бил Филипос, щеше да спре, за да те заговори, нали така?

— Ами! Не мисля, че би искал дори да ме види. Много го нараних тогава.

— Преувеличаваш! Минали са толкова години! Както ти, така и той е продължил живота си. — Взе думата Елпида, но погледът й претърсваше пътя. — Ще видиш, че грешиш! — довърши тя.

— Най-вероятно… Извинявайте, че ви уплаших така!

— Въобще не го мисли! Хайде, да вървим сега!

— Тръгваме ли си? — доста неохотно попита Марина.

— Какво друго да правим тук? — учуди се Елпида, която бе дала сигнал за оттегляне от плажа. — Кафе пихме, стреснахме се, медузи се появиха и поразиха мъжа в компанията.

— Най-после да си спомните и за него! — Костис възприе познатия си маниер.

— Да не би да си ни позволил да го забравим и за миг дори? — застреля го Елпида.

Двамата бяха готови да се счепкат отново. Наталия хвана Марина за ръката.

— Ела и ги остави да се изядат един друг тези двамата — каза й тя, преди да се обърне строго към тях. — Марина трябва да си полегне малко! Ако не дойдете до две минути в колата, взимам я и потегляме, а вие се връщайте, както можете!

Последваха я всички. Но съзнанието на Марина бе отнесено надалеч от синия джип. Беше почти сигурна, че бе видяла именно него.

 

 

Броеници от всевъзможни разновидности. Някои изработени от изкопаеми минерали, едни разноцветни, с чаткащ звук, който привличаше вниманието. Святкаха във витрините на магазините, провокирайки туристите, които не оставаха безразлични към обаянието им. Марина не знаеше коя да избере за баща си. В крайна сметка, малко преди търпението на Костис и Елпида да се изчерпи след половинчасовия им престой в същия този магазин, тя се спря на една съвсем бяла, от слонова кост. Единствената, която даваше вид, че й доставя удоволствие, беше Наталия. Милваше с любов и възхита превъзходните цветни мъниста, гледаше, заслепена, различните дребни предмети и бижута и накрая избра за себе си малка звездичка на верижка, изработена от кехлибар. Това даде на Марина идеята да потърси нещо за майка си и така престоят им бе продължен, което доведе до отчаяние Елпида и особено Костис, който започна да мрънка.

— Вместо да роптаеш — скара му се Наталия, — ела да избереш нещо за дъщеря си! Как ще се върнеш в Атина с празни ръце?

Костис се въодушеви от идеята на Наталия. Стигна дори дотам да я разцелува звучно по двете страни, за щастие, без да забележи смущението й. Докато избираха между десетки елегантни гривнички, подходящи за малка госпожица като Измини, Елпида се озова до Марина, която, изправена пред витрината на магазина, беше получила същите симптоми, като сутринта на плажа. Този път се съвзе веднага и ги изгледа.

— Той е бил! — каза им. — Сигурна съм! Разглеждах едно колие за майка ми и както вдигнах очи, го видях да минава!

— Сигурна ли си? Улицата навън не е осветена и може да си се припознала! — опита се да я успокои Наталия и с помощта на другите двама успя.

Въпросът беше почти забравен. Купиха, каквото си бяха избрали, и решиха да отидат да си вземат сладолед. След малко Костис щеше да се отправи към рандевуто си, но нямаше начин преди това да не изяде любимия си сладолед с каймак и вишнев сироп. Седнаха, но преди още да успеят да поръчат, туристическото влакче мина на няколко метра от тях и Марина отново се смути.

— Не ми казвай, че си го видяла пак! — изказа предположение Елпида.

— И все пак! Той беше във влакчето! А ако не е бил той, тогава, значи, умът ми не е наред! Имам видения! — отвърна Марина.

— Истината е, че случаят започва да изглежда необичаен! — съгласи се Костис. — В края на краищата толкова време не ти се е случвало подобно нещо! Защо точно сега да ти се привижда навсякъде?

— Щом го виждам, следователно той е тук!

— Не бързай! — приземи я Елпида. — И трите пъти си го видяла отдалеч! Не си сигурна! Освен това от хормоните на бременността си станала свръхчувствителна!

— Ама бременна съм, не съм луда!

— Не казах, че си луда! Просто напоследък ти се събра много, обяснимо е да ти е повлияло. Понякога разсъдъкът ни играе странни игри!

— Може и да си права…

Разговорът бе прекратен, когато келнерът дойде с тяхната поръчка, и заговориха за друго, докато дойде време Костис да тръгва. Изведнъж обаче Наталия се върна на предишната тема, опитвайки се да разсее ума си от предстоящата му среща, която й причиняваше болка.

— Марина, ако наистина този, когото си видяла, е бил Филипос… как ще постъпиш?

— Че какво бих могла да направя?

— Ако се срещнете… Ако той…

— Недей да продължаваш, Наталия. Минали са много години оттогава и както много правилно беше казала Елпида някога, най-вероятно той е женен, сега вече и с деца. Идеята за семейство му харесваше.

— Това обаче ти не го знаеш!

— Но знам колко объркан е моят живот сега. За да бъда откровена, не мисля, че някога съм успяла да го забравя, но вече е късно!

— А ако той все още те иска?

— Тогава може би ще иска Марина от онова време. Вече не съм същата, както, предполагам, и той. По-възрастни сме. Променили сме се…

— Хубав разговор подхванахте! — смъмри ги Елпида. — Полудели сте и двете! Едно случайно обстоятелство, и вече написахте цял сценарий! Хайде, да вървим да спим, преди да сме се натъкнали отново на предполагаемия Филипос, че после няма да знаем какво да правим с бременната жена, която Господ ни е изпратил! Ставайте!

Тя издаде заповедта и никоя от тях не пожела да й се противопостави. Сякаш бързаха да се озоват в леглата си и всяка да потъне в мислите си.

 

 

Дните се изтърколваха с невероятна бързина, която никой не искаше да приеме. Желанието да се върнат към всекидневието липсваше. Август наближаваше към своя край, но четиримата не искаха да свършва и престоят им в онзи хотел, който беше в толкова нежно съприкосновение с морето в часа, когато слънцето го милваше.

Къде ли беше слънцето през онзи ден? Събудиха се без неговото докосване. Небето нямаше обичайния си син цвят. Беше го заменила меланхолна сивота, променяйки и цвета на морето. Вместо да е златиста, пясъчната ивица се простираше смътна и самотна без дечица, които да вдигат врява, без къпещи се летовници, които да се изтягат върху пясъка и да си играят с него, оставяйки златните зрънца да се изплъзват между пръстите им. Седнаха на верандата за сутрешното си кафе.

— Какво да правим днес? — попита Марина.

— Така, както се изпорти времето… — Елпида остави фразата си недовършена, но смисълът беше ясен.

— Защо не отидем да се поразходим в града? — предложи Наталия.

— Пак ли по магазините? — понечи да възрази Костис.

— Може да пообиколим, мрънкало такова! — присмя му се тя. — Навплион има богата история, прекрасни музеи и куп забележителности! При такова време ни се удава възможност все пак да научим нещо! По-късно, когато сигурно ще се оправи, ще отидем и на плаж! Е, какво ще кажете?

Съгласиха се всички. Идеята да обследват Навплион в крайна сметка ги беше въодушевила.

Дъждът ги свари на улицата. Изведнъж сивото небе причерня. Едри дъждовни капки намокриха плочите и веднага след това изчезнаха, след като всички тесни улички се изпълниха с вода. Хората се завтекоха да се предпазят криво-ляво на сушина под козирките на магазините.

На тях се падна козирката на един бижутериен магазин. Така се сбутаха между останалите хора. Марина вдигна поглед да погледне мъжа, който за една бройка почти щеше да я прегърне, и дъхът й спря, когато се озова право срещу две познати очи, които я гледаха. Потопи се в глъбините на две дълбоки тъмнозелени езера. Филипос й се усмихна…

Времето спря внезапно, но това не му беше достатъчно. То пое обратно по пътя на завръщането към едно минало, толкова живо, че усещаше горещия му дъх да я опърля. Декорът от Навплион с леещия се проливен дъжд се разтроши на хиляди парчета. Пръсна се като пясък, развяван от силен вятър. Алонисос… Тя се върна назад. Морето, слънцето, очите му, целувките му, всичко се завъртя във вихър. Щеше да падне, ако той не я придържаше.

— Марина… — прозвуча гласът му. Този спокоен, мил глас, който тя мислеше, че никога повече няма да чуе, достигна до слуха й. Беше същият, както тогава, когато й казваше, че я обича, че тя е негова, че винаги ще бъдат заедно.

Тя си пое дълбоко дъх и се окопити, но той продължи да я държи и Марина толкова би искала да му каже никога повече да не я оставя. Очите й се откъснаха от неговите и се долепиха до устните му. Спомняше си всяка тяхна извивка. Дори онзи микроскопичен белег в долната им част, спомен от първия му опит за бръснене, когато беше петгодишен. Поискал да подражава на баща си в онова, което смятал за чисто мъжка работа. Експериментът завършил в окръжната болница в Ксанти с два малки шева. Сега Марина обхождаше с поглед цялото познато лице. Не се беше променило. Дори косите си не беше отрязал. Бяха много дълги, както тогава, и бяха вързани на опашка. Сред тях се различаваха тук-там сребреещи нишки, сигурно следа от някакво голямо премеждие.

Изведнъж тя дойде на себе си. Отдръпна се от прегръдката му и се огледа наоколо. Сякаш се събуждаше от летаргичен сън. Дъждът, изглежда, сякаш изчерпваше запасите си, но малцина бяха изоставили сушината. С изненада установи, че приятелите й вече не бяха до нея. Видя ги под отсрещната козирка и разбра, че не е било случайно. Видя Костис да й намига. Те също бяха разпознали Филипос и се бяха отдалечили, за да я оставят насаме с него. Обърна се към Филипос и отново забрави всичко около себе си. Той й се усмихваше.

— Планина с планина не се среща! Нали така казва народът? — каза й.

— Ние обаче…

— Ние не сме планини! Как си, Марина?

— Добре съм. Не очаквах… Искам да кажа… Малко съм объркана!

— И аз бях отначало, но след като те видях толкова пъти, свикнах!

— Значи, ти си бил! Не съм сгрешила! И на плажа…

— … и пред бижутерийния магазин, и след това във влакчето! — добави той.

— Мислех си, че съм полудяла! — прошепна тя.

— Също и аз, когато те видях за пръв път от колата на плажа на Каратонас.

— Защо не спря? Защо не ме заговори? — попита Марина.

— Не знаех дали ти би искала да говориш с мен.

— Как си могъл да допуснеш, че аз няма да… Както и да е. Писано било да се срещнем в крайна сметка. Какво правиш тук?

— На ваканция съм, както и ти, предполагам…

Не посмя да го попита дали е сам. Знаеше, че не би понесла да научи от самия него, че споделя с друга онова, което някога бяха споделяли двамата заедно. Непосредствено след раздялата им мисълта за някоя друга в обятията му беше способна да я подлуди. Плачеше тогава, както й се искаше да заплаче и сега.

 

 

За щастие, следобед не валеше. Марина не искаше да се озове с него в магазин, пълен с хора. Предпочиташе плажа и му предложи да се срещнат там, когато той поиска от нея да се видят. Дъждът вече беше спрял и мътно слънце се опитваше да пробие там, където облаците позволяваха. Някъде сигурно имаше и дъга, може би с някое съкровище, скрито в основата й, както се разказва в приказките, но да не би и самата тя да не се намираше в царството на нереалното през последния половин час?

Само преди няколко часа, когато трябваше да си тръгнат изпод козирката, където се срещнаха най-напред, никой от двамата не изглеждаше готов.

— Спря… — беше й казал той, щом небесните чешми се затвориха също толкова внезапно, колкото се бяха и отворили.

— Да, трябва да тръгвам… Чакат ме — бе измърморила тя.

— Знам… Искам да те видя, Марина.

— И аз…

Сега стояха един срещу друг. На плажа с все още влажен пясък и няколко души далеч от тях. Филипос държеше в ръце голяма раковина и й я подаде.

— Ако я доближиш до ухото си, ще чуеш морето — каза й той и тя се подчини. — Намери я един приятел вчера. Гмуркач е. Поисках я от него, за да ти я дам.

Марина отдръпна раковината от ухото си, прекъсвайки звука на морския прибой, който идваше от дълбините й, и го погледна с недоумение.

— Откъде знаеше, че ще ме срещнеш днес сутринта и че ще дойда тук следобед?

— Не знаех нищо. Ако не беше станала тази случайна среща, щях да ти я донеса в твоя хотел.

— Знаеш къде съм отседнала?

— Да…

Нямаше смисъл да го пита нищо друго. Филипос никога не се спираше, ако искаше нещо. Само Марина беше успяла да го спре тогава, когато единственото, което той искаше, беше самата нея.

— Е? — попита я той, прекъсвайки нишката на спомените й. — Няма ли да ми разкажеш какво ново при теб? Какво прави през всичките тези години?

— Нищо особено…

— А бракът ти? Не го ли смяташ за нещо сериозно, за което си заслужава да ми кажеш?

— Знаеш за него?

— Да… научих. Омъжила си се приблизително две години след като се разделихме. Изчакала си да измине разумен интервал…

— Казваш го така, сякаш съм го планирала предварително! Така се случи.

— Да, само че ти се кълнеше, че никога няма да…

— Има ли смисъл този разговор?

— Правилно! Нека споменем само приятните неща! Щастлива ли си с него?

— Какво ме питаш сега?

— Питам те, за да се уверя, че си е заслужавало да пожертваш онова, което имахме ние двамата.

— Филипе, моля те!

— Имаш право. Вярно, не те ли попита кой съм аз? Ти какво му каза?

— Кой да ме попита?

— Мъжът ти, естествено! Видях го, че стоеше под отсрещната козирка с другите две. Приятелки ли са ти?

Ръцете й стиснаха раковината толкова силно, че чак я заболя. Решението й бе предложено наготово.

— Естествено, че ме попита! — отвърна тя, без да губи самообладание. — Казах му, че си ми състудент от едно време!

— Не си го излъгала!

— Не. Казах му само половината истина…

— Добър ли е към теб? Обича ли те?

Добре че питаше за онзи, когото смяташе за неин мъж, а не за Никитас. Поне сега без запъване можеше да му каже:

— Той е много добър човек. Нежен, топъл, грижовен към всички, а към мен най-вече. Има чувство за хумор, любезни обноски. Умее преди всичко да бъде приятел… И да… обича ме…

— Както и ти! Личи си от начина, по който говориш за него… По очите ти!

— Бих била несправедлива, ако не го обичах след всичко споделено между нас. Знаеш ли… очаквам дете.

Това беше изстрелът на милосърдието и най-напред я заболя самата нея, която беше натиснала спусъка, но не можеше другояче. Погледна го. Беше съкрушен, но правеше храбри опити да се усмихне.

— Поздравления! Първо ли ви е? — успя да попита.

— Да… Разкажи ми и ти сега какво ново покрай теб! — подкани го Марина с успешно престорена охота.

— Какво да ти кажа за себе си?

— Най-напред дали си се оженил, имаш ли деца…

— Единствената жена, за която съм искал някога да се оженя и която смятах, че е моя, беше ти, Марина!

— Филипе… Недей…

— Не го казах, за да те поставя в затруднено положение, а защото е истина! Обикнах те, обичам те и не мисля, че някога ще обикна друга. Поне не по начина, по който обикнах теб!

— „Никога“ е голяма дума!

— Може, но изминаха шест години, откак сме се разделили, и аз се чувствам така. За разлика от теб, не успях да продължа напред с живота си.

— Но аз…

— Не се оправдавай, като че ли си извършила престъпление. Истински се радвам, че си щастлива, понеже го заслужаваш…

Стотна от секундата щеше да й бъде достатъчна да му каже истината. Една стъпчица само и щеше да прегърне него и истинското щастие заедно с всичко останало, което той представляваше. Прехапа устни, за да не проговори. Стисна отново раковината, за да не го прегърне. Нямаше право да го въвлича в бъркотията, пред която беше изправена, нито в неизвестното си бъдеще. Промени разговора. Смяташе, че така щеше да тръгне по безболезнени пътеки.

— В професионално отношение какво правиш? Отвори ли езиковата школа, за която говореше?

— Да…

— В Ксанти ли?

— Да. Но неотдавна я продадох заедно с всичко останало.

— Продаде я? Защо? Не вървеше ли добре?

— Извънредно добре. Случи се нещо обаче… Не можех да остана повече в Ксанти.

— Не разбирам…

— Изгубих родителите си.

— Кога?

— Преди четири месеца.

— Но как? Така изведнъж? Какво се е случило?

— Загинаха в автомобилна катастрофа. Бяха отишли до Солун и на връщане… Било е ТИР… Шофьорът заспал на волана. Смъртта е била мигновена и за двамата.

Наведе глава. Гласът му се прекърши. Ръцете й се протегнаха и преди разумът да успее да я възпре, го прегърнаха. Той я притисна към себе си с копнеж и тя усети сълзите му да мокрят рамото й. Опита се да ги пресуши най-напред с ръце, а след това с устни. Спряха, когато устните им се срещнаха, както спря и времето. Раковината със звука на морето се изплъзна от ръцете й и пясъкът я обгърна, както Филипос прегръщаше нея. Изпиваше от устните му цялата любов, всичко онова, от което се бе лишавала толкова години поради боязън. Стана отново на двайсет години, съществото й се изпълни с животи любов. Дори не знаеше къде щеше да й излезе краят на тази целувка, ако бебето не бе избрало този момент да я прекъсне с ново леко подпърхване. Тя се отдръпна засрамена. Поклати глава отрицателно и му обърна гръб. Остана така, трепереща и задъхана.

Почти се уплаши, когато го усети отново до себе си да й подава раковината с несръчно движение.

— Раковината ти — каза той шепнешком. — Извини ме… Нямам никакво оправдание…

— И аз съм виновна.

— Да речем, че се поувлякохме. Но искам да знаеш…

— Не, Филипе! Не казвай нищо! Омъжена съм, чакам дете, нямам правото.

— Права си… Но аз те обичам, искам да те виждам. Сега, когато ще бъда в Атина за постоянно…

— Къде ще бъдеш?

— В Атина. Не ти ли казах? Продадох всичко в Ксанти. Отварям езикова школа в Галаци. Тоест можем да…

— Не, Филипе! Не можем!

— Но защо? Като приятели! Кълна ти се, че няма никога нищо да поискам от теб!

— Това, което се случи преди малко, би трябвало да те възпира от клетви и обещания, които може би няма да успеем да удържим нито аз, нито ти. Би било несправедливо… искам да кажа, мъжът ми…

— По-точно?

— Мисля, че разбра.

— Отново ли ще ми кажеш „сбогом“?

— Не може да стане другояче. Пожелавам успех на езиковата ти школа… Сполука и на теб…

Тя му протегна ръка. Той я взе в своята и я задържа. Гледаше я в очите в мига, когато тя се опитваше да сдържи сълзите си. Когато Филипос се наведе и положи целувка върху ръката й, тя изгуби битката. Побягна, сякаш я преследваха; притискаше раковината и плачеше. За пореден път го бе загубила и този път я болеше още повече. Тогава си беше тръгнала, понеже се беше уплашила от истинския живот. Сега истинският живот бе минал в атака; беше забранил всякакъв друг избор, освен раздялата.

 

 

Очакваха със затаен дъх завръщането й. Дори обичайно спокойната Елпида пушеше цигарите една след друга. Три пъти се хвана, че пали нова цигара, докато предишната гореше недопушена между пръстите й. Костис крачеше като звяр в клетка, а Наталия се бе свила в един фотьойл. И за тримата първият случаен сблъсък бе приятна изненада. Бяха минали под отсрещната козирка и наблюдаваха развълнувани срещата след толкова години. Когато Марина им съобщи, че са се уговорили да се видят, те се въодушевиха, но не успяха да изтръгнат от нея нито дума до момента, в който тя тръгна, за да се срещне с него; а сега времето, изглежда, сякаш беше спряло.

Не очакваха да я видят да се връща в лошо разположение, стиснала раковина в ръце, нито повярваха на онова, което им разказа веднага щом успя да се съвземе достатъчно, за да заговори.

Костис скочи прав, беше извън себе си.

— Какво си направила, казваш? — развика й се той. — Да не си полудяла? Защо си му казала такава чудовищна лъжа за нас?

— Не съм му я казала аз! И през ум не би ми минало! Той сам бе повярвал, че ти си ми мъж!

— И ти не го извади от заблудата му!

— Така е по-добре.

— Защо не вземеш да ни го обясниш, че се затрудняваме?

— Но толкова е просто! Ако му бях казала истината и след като, както той каза, още ме обича…

— … щяхте да живеете вие добре, ние още по-добре, а хлапето ти най-добре с един свестен баща, който щеше да го признае, така както обожава майка му! И не ми казвай някоя чудовищна глупост, защото всички видяхме как те гледаше! За него ти си целият свят, макар че не разбирам какво толкова намира у теб! Глупачка!

Костис беше извън себе си и не правеше никакво усилие да го скрие.

Наталия се приближи към него.

— Костис, моля те, успокой се и я остави да ни. Обясни!

— Че какво друго да ни каже? Прогонила е човека, разбираш ли?

— Не е известно дали мъжът обича по-силно или жената. Сигурно е обаче, че жената знае как трябва да обича… — заговори със спокоен тон Марина, гледайки Костис.

— Какво е пък това сега?

— Думите на един френски композитор, чието име в момента не си спомням!

— И какво иска да ни каже той?

— Не знам за него, но знам какво искам да кажа аз… Обичам го! Сега вече знам, че никога не съм го забравяла. Не съм превъзмогнала мисълта за него. Сега като се замисля отново, бракът ми с Никитас е бил като летаргичен сън. Приспивах себе си и чувствата си. Може би затова през всичките тези години преживявах отново миговете, които бях изживяла с Филипос. Вече с положителност знам какво изпитвам. Обичам го. Но няма начин да бъдем заедно. Аз съм в началото на един развод и, най-важното, очаквам дете. Би било несправедливо към него да го забъркам в перипетии, които не знам колко пагубни може да се окажат.

— И решаваш ти вместо него! С какво право?

— Защото чувствам към него онова, което чувствам. Именно заради това искам да го предпазя!

— Но той не е бебе! Кажи му истината и го остави той да избира дали да се забърка, или не! — Костис се спря и погледна Елпида и Наталия. — Извинявайте. Само аз ли смятам така? Вие нямате ли мнение? — попита ги.

Елпида загаси цигарата си и го погледна.

— Онези, които ни научиха да говорим, забравиха да ни научат и да мълчим — каза му тя.

— Какво е това?

— Гьоте!

— Да не сте решили да ме побъркате? Тук сме изправени пред кризисна ситуация, а вие сте го ударили на сентенции от велики мъже?

— Щом като в компанията ни няма велик мъж, се обърнахме към класиците!

— Да не би да ме обвиняваш в невзрачност, Елпида? Кажи ми и това, та да полудея съвсем!

— Успокой се, Костис! Не те обвинявам в нищо, но допускаш грешка. Обвиняваш Марина, че е искала да предпази Филипос, сякаш е малко дете, и от толкова време самият ти се държиш с нея, сякаш е някоя лекомислена пубертетка! Тя обаче е зряла жена и е направила…

— … голям гаф! — прекъсна я Костис. — Само не ми казвай, че си съгласна с нея!

— Истината е, че… не съм! Съвсем не съм съгласна! Щом видях Филипос, щом видях начина, по който я гледаше… У мен не остана никакво съмнение. Тези двамата са създадени един за друг и това го казвам за пръв път за някоя двойка!

— Най-после не съм сам!

— Но…

— А, недей да правиш остър завой сега!

— Остави и някой друг да вземе думата, драги момко! — реагира Елпида. — Правилно или не, Марина е решила това и ние трябва да го приемем! За това са приятелите!

— А не са ли, за да предотвратяват глупостите?

— Това, което за теб е глупост, за нея е единственото правилно решение!

— Благодаря за разбирането! — чу се Марина, която изглеждаше по-спокойна сега.

Наталия се приближи. Седна до нея и я хвана за ръката.

— Марина, сигурна ли си? Искам да кажа, той ти каза, че все още те обича, а както ни призна, и ти споделяш чувствата му. Една любов, оцеляла цели шест години, и то при такива условия, не се захвърля така лесно!

— Кой ти каза, че е било лесно? — реагира Марина.

— Лесно може би не, но във всеки случай прибързано — отбеляза Наталия.

— Филипос ще живее в Атина, трябваше да му отрежа пътя, за да не поиска да ме вижда. Нито Костис може да играе ролята на грижовния съпруг, нито аз да се преструвам. Разводът едва-що е започнал и нямам никакво доверие на Никитас. Нямах време, значи…

— Да, но нали си спомняш и когато научи, че си бременна? Спомняш ли си колко прибързано беше решила, че няма да задържиш детето? Ако не ти бяхме попречили, сега щеше горчиво да се каеш!

— Не е същото! Именно защото го има това дете, нямам правото да продължа с Филипос, сякаш нищо не се е случило! Така е по-добре. Някога имах своя щастлив случай с него и го пропуснах. Не мога да се надявам на втори шанс. Моля ви, приемете решението ми и не ми казвайте нито дума повече по този въпрос! Вдругиден си заминаваме, а Атина, за щастие, е огромен град! Няма да го видя повече!

Образът от отражението на луната върху гладката морска повърхност бе онова, което тя искаше да отнесе със себе си като последен образ от Навплион. На другата сутрин се връщаха обратно, каквото и да означаваше това. Елпида бе застанала неподвижна в края на верандата. Най-хубавата ваканция през живота й свършваше и финалът с луната беше абсолютно емблематичен за всички хубави мигове, които бе преживяла през тези десет дни. Може да не им го беше казала през цялото това време, докато бяха заедно, но тези тримата тя обичаше страшно много. Откак се бе запознала с тях, животът й се бе завихрил в един неочаквано хубав тайфун. Не се чувстваше сама, не се нуждаеше от прословутите свои отбранителни щитове, можеше да бъде вярна на себе си и тъкмо като такава да бъде приемана. Понякога й се искаше цялата да се превърне в огромна прегръдка и да обхване в нея и тримата!

Най-напред усети присъствието на Костис зад себе си, а след това чу гласа му.

— И ти не спиш…

— Не ми се спи. Ами другите две?

— Вече сънуват. Марина от време на време простенва в съня си.

Замълчаха в нощния мрак, в пълното отсъствие на какъвто и да било звук. Костис запали две цигари и й подаде едната. Пушиха известно време мълчаливо, един до друг.

— Хваща ме меланхолно настроение, че утре си заминаваме — каза Елпида и Костис поклати глава в съгласие.

— И аз съжалявам, беше много хубаво. Макар че краят на тази ваканция би могъл да бъде по-щастлив ако Марина…

— Знам, Костис, но не можем да направим друго, освен да чакаме.

— Какво да чакаме?

— Не знам в какво вярваш, в бог, съдба или предопределение, но каквото и да е било онова, което ги е накарало отново да се срещнат, изключено е да го е направило само за да се изгубят отново един друг сега, когато ще живеят в един и същ град.

— Не те познавах като чак такава фаталистка!

— Ориенталците говорят за късмет. Ако се замислиш добре, последните месеци на всички нас бяха повлияни от късмета. Спомняш ли си прословутото ни сблъскване?

— Как бих могъл да го забравя?

— Е, значи, не започна ли оттам всичко? Я помисли! Когато се блъснат с коли, хората се карат, не стават приятели, както стана с нас. Човек нито обиква, нито се изпълва с грижовност към някой друг за толкова кратко време. Кой го е очаквал?

— Елпида, толкова си различна тази вечер, че ме плашиш. Да не би да става нещо с теб?

Тя го погледна и в мрака очите й проблеснаха странно. Костис спонтанно я притегли към себе си и нежно я прегърна.

— Какво има, моето момиче? Да не сме изпаднали в момент на слабост?

Тя не му отговори. Чувстваше се толкова добре в обятията му, че не искаше да разваля мига.

Отдръпна се сама, когато вече се беше посъвзела. Погледна го.

— Благодаря, имах нужда от това — каза му тя простичко.

— Затова са приятелите, Елпида!

— За мен не си приятел, Костис. Ти си братът, когото винаги съм искала да имам. Бих искала да знаеш това.

Той я погали нежно по бузата, а тя му се усмихна, както не се беше усмихвала никога.

— Добър човек си — допълни тя.

— Вие ме направихте такъв, Елпида. С вас проумях много неща и научих още повече.

Спогледаха се и се усмихнаха отново, докато общите спомени ги изпълваха.

— Ако другите две научат за този наш разговор — развеселен отбеляза Костис, — ще ни заведат на психиатър!

— Затова и ще си остане между нас! — напомни му строго тя и той се усмихна.

— Слава богу, пак си същата! Така мило, както ми говореше толкова време, не знаех какво да предположа. Знаеш ли какво? Може да ти се стори налудничаво, но понякога се питам дали ще намеря жена, която да съчетава това, което притежавате поотделно и трите!

— Моля?

— Просто е! Искам жена, която да бъде красива, умна, мила и нежна, като Марина и Наталия, взети заедно, но да може да ме ужилва и да ме предизвиква като теб!

— Няма да стане! По-лесно е да спечелиш от тотото!

— От това се опасявам и аз!

— Ами Анастасия?

— Анастасия беше окей, но…

— Свърши ли?

— Може и така да се каже. Анастасия е съвременна девойка, иска да прави кариера и не желае никакво обвързване. Разбрахме се, че може да се видим някой път и в Атина, но не за нещо сериозно. Нали разбираш…

— За едно извъргаляне! Разбрах!

— Само ти би могла да разбереш!

— А на теб това не ти харесва, доколкото също разбирам! — изкоментира Елпида.

— На трийсет и осем години съм, Елпида, и искам отново да подредя живота си. Разбрах го след краткото приключение с Анастасия. Не искам връзки еднодневки. Предполагам, че съм от онези мъже, които се женят!

— Като топъл хляб ще продам телефонния ти номер сред медицинските сестри, ако им съобщя, че познавам такъв тип! — Усмихна му се, преди да продължи, вече сериозно: — Ще намериш това, което търсиш, Костис! А ако ти не намериш идеалната жена, може би тя ще те открие! Откъде да знаеш?

Беше негов ред да й се усмихне.

Запалиха нова цигара. Зазоряването ги свари да си говорят на верандата. Изгревът пресече дъха им с великолепието си. Слънцето впрегна всички сили да ги заслепи. След няколко часа щяха да се сбогуват с Навплион и с всичко, което им бе дало „прекрасното пътуване“^[10]. А то им беше дало много. За всеки от тях това пътуване бе личният път към неговата или нейната Итака. Тръгваха си помъдрели.

Или може би не беше така? Може би пътуването към красивия и загадъчен остров едва започваше…