Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Βαλς με δώδεκα θεούς, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Автор: Лена Манда

Заглавие: Валс с дванайсет богове

Преводач: Здравка Михайлова; Светлана Дончева; Христина Янисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: гръцки

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: гръцка

Печатница: Мултипринт

Редактор: Здравка Славянова

Коректор: Нина Матееева

ISBN: 978-619-171-011-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1184

История

  1. —Добавяне

Октомври
Месецът на Аполон

Аполон — снажен, добре сложен и изпълнен с кураж е този бог. Като баща си Зевс е пазител на клетвите и закриля онези, които спазват поетите договорености. Обаче и още едно умение е в неговата власт. Той е богът на оракулското изкуство.

… че е най-добре

човек да притежава всички знания.

Ако пък не това не става всякога,

добър съвет да чуеш, пак е хубаво.

Софокъл, „Антигона“[1]

Беше ненадейно. Може октомврийските дни да бяха напреднали, може земята, или поне онази, покрита с цимент и асфалт, да умоляваше за малко прохлада, може според календара да бяха в сърцето на октомври, никой обаче не бе готов да обърне гръб на лятото, особено след последните топли дни, които им беше подарил септември. Доказателство за това беше, че зимните дрехи си оставаха затворени в шкафове и гардероби и хората все още носеха летните си дрехи.

Но все пак сутринта, посланието бе съвършено ясно. Щеше да вали, и то много обилно. Небето беше натежало, слънцето никакво не се виждаше и от време на време отекваха гръмотевици, знак, че дъждът бе отдал предимство на някой друг район и сега се задаваше. Седнала в колата до Елпида, която шофираше, Марина гледаше първите едри капки, които падаха върху предното стъкло на колата. На задната седалка Наталия също наблюдаваше хората. Най-предвидливите носеха със себе си чадъри, които сега никнеха като разноцветни гъби. Други използваха чанти и найлонови торбички, докато останалите са тълпяха под козирки, навеси на спирки и будки в очакване да отшуми гневът на природата, която обаче правеше тъкмо обратното. Дъждът все повече се засилваше. Елпида изруга през зъби заради един пешеходец, който изведнъж изникна пред нея. Срещата с лекаря беше в десет. Както изглеждаше, нямаше никакъв шанс да паркират пред родилния дом.

— Ще станем вир-вода! — съобщи тя, но в същия момент някой освобождаваше място точно пред входа и с ловка маневра тя се възползва от случая.

Влязоха в родилния дом и потърсиха лекаря на Марина. Докато дойде, седнаха в чакалнята. Наталия гледаше наоколо с интерес. Множество народ, хора, всеки от които имаше собствена причина да се намира тук. Сред тях и други жени, които като Марина носеха в себе си чудото на живота. Лекарят се появи няколко минути по-късно. Видът му бе сбъднатата молитва на всяка жена как трябва да изглежда нейният гинеколог. Висок, слаб, около петдесетгодишен, с лице толкова благо и спокойно, че само да го погледнеш, и усещаш безметежност и никакъв страх. Кимон Харисиадис се усмихна, щом видя другите две жени.

— Марина, днес водиш и подкрепления? — попита я той.

— Това са мои приятелки, едната ще бъде и кръстница на бебето и исках да бъдат с мен. Надявам се да нямаш нищо против — отвърна тя.

— Напротив! Впрочем днес е велик ден. Ако искаш да го научиш, освен всичко останало, тръгвайки си оттук, ще знаеш с точност и пола на бебето!

— Наистина ли? Тогава защо се помайваме? Хайде! Да вървим бързо!

Последва лекаря в подобен на лабиринт коридор до отделението за ултразвук. Подготовката беше кратка. Но процедурата се стори на Марина сякаш трая цял век. Разбираше съвсем от приказките, които нейният лекар разменяше с другия лекар, който работеше с апаратурата.

— Е, Кимонас? — попита тя, като не издържаше повече на това. — Всичко наред ли е? Здраво ли е бебето?

— Всичко с бебето е наред! И то е бебка — от женски пол! Ще родиш момиченце.

Няколко секунди мълчание, преди сълзи от радост да започнат да напират не в един, а в три чифта очи. Наталия и Елпида, които стояха отдясно и отляво на нея, се наведоха и я целунаха. Очите на лекаря обаче оставаха вперени в екрана на апарата със сериозно изражение. Марина го погледна и усмивката угасна на устните и.

— Какво става, Кимоне? Да няма проблем с бебето?

— Бебето е здраво, всички крайници са си на място и въобще всичко е наред, но би могло да бъде и по-добре!

— Какво имаш предвид?

— Облечи се и елате в кабинета ми да си кажем няколко думи!

Не стана нужда да й повтаря. В рекордно време и трите се озоваха седнали срещу него, зяпнали го в устата.

— Е драга ми госпожо, както ти казах, с малката всичко е наред, но тя още е прекалено малка! По някаква причина обаче е далеч от идеалното тегло! Като се има предвид, че предишния път нещата не стояха така и че е абсолютно сигурно, че няма дисплазия от какъвто и да било вид в плацентата и пъпната връв, отговорността пада върху теб! Очевидно начинът ти на хранене не е бил, какъвто трябва да бъде! Казахме да не трупаш излишни килограми, но не чак дотам!

Два чифта очи хвърлиха изпълнени с укор погледи към Марина, която сведе глава.

— Истината е, че напоследък нямам никакъв апетит — започна да се оправдава тя.

— Да, но здравето на бебето ти има превес, нали така? — Тонът на Кимонас Харисиадис сега беше поомекнал. — Да не би да си депресирана от развода? — Кимонас знаеше какво се бе случило и сега я гледаше с разбиране. — Марина, познавам и други жени в твоето положение. Прекарват сами бременността си и при доста от тях това се дължи на причини, по-трагични от един развод, лишил ги от партньора им! Разбираш какво искам да кажа… — рече той, като изчака да я види да кимва утвърдително, преди да продължи. — Всички обаче, независимо от причината, са проявявали кураж, били са силни, и то заради бебетата си. Знам, че един развод не е никак лесна работа, още по-малко в подобен момент. Обаче щом ти си избрала — и според мен много добре си постъпила — да задържиш детето въпреки неприятния обрат в брака ти, имаш свещеното задължение да го доведеш здраво и силно на този свят.

— Прав си. Недомислие беше от моя страна, макар да не съм очаквала, че моята анорексия ще има последствия и за детето. Обещавам ти, че от тук насетне ще бъда образцова бъдеща майка!

— Браво! Спомняш ли си какво говорихме предния път за хранителния ти режим? Здрава закуска, непременно мляко и плодове, без много сосове и мазнини, умерено със солта, обилно пиене на вода и поне един час на ден разходка! Също така…

— Докторе, не се морете! — прекъсна го Елпида. — Госпожата ще направи точно каквото трябва, защото от тук нататък ще си има работа и с нас!

Излязоха от клиниката под същия дъжд, при който и влязоха. Само изражението на Елпида беше различно и Марина вече знаеше, че я очаква яко мъмрене, щом пристигнеха вкъщи. Наталия също мълчеше, потънала в собствените си мисли.

Лекарят имаше право. От деня, в който се върнаха от Навплион, Марина се беше променила, беше обзета от меланхолия. Работеше, разбира се, безспир, давайки най-доброто от себе си при превода на книгата, но щом изключеше компютъра, сякаш изключваше заедно с него и собственото си захранване. Можеше да седи с часове, без да прави абсолютно нищо или да гледа разсеяно в празния квадрат на някоя стена. Често Наталия я беше виждала разплакана и разбра причината, когато откри снимка на Филипос под възглавницата на приятелката си. Не й беше казала нито дума. Повече от всеки друг тя разбираше колко болка предизвиква една любов без бъдеще. Само че искаше някой да можеше да убеди приятелката й, че напразно се измъчва. Филипос я обичаше и една нейна дума щеше да го накара да дотича обратно при нея, докато за самата нея нещата не стояха толкова просто.

Влязоха си у дома безмълвни, но преди Елпида да е успяла да отвори уста, както се канеше, Марина я изпревари.

— Преди да си казала каквото и да било, предварително ти заявявам, че проумях глупостта си и от тук насетне ще внимавам!

— А, не, драга ми госпожо! Няма да се отървеш толкова лесно от мен! Не само беше глупост това, което си направила, но и безотговорно! Защо, моля ти се, не ядеш? Аз да ти кажа! Защото вместо да ядеш, се изяждаш отвътре! Пак от ума си патиш. Защото може лекарят да приписва всичко на развода, но аз знам истината и нейното име е едно: Филипос!

— Елпида, не мисля, че…

— Остави, не ми минават на мен тези! Още от Навплион ти отново си влюбена в него и може би по-силно оттогава, но от величайша глупост си отблъснала човека, изсипвайки цял чувал лъжи! А сега се тормозиш и видя ли какви последствия има това за бебето!

Елпида замълча, когато Марина се разплака. Наталия веднага отиде при нея и я прегърна.

— Недей да плачеш, — помоли я тя, — разстройваш се, а не бива! Иначе нашето бебе ще излезе ревливо, така както си я подкарала! Елпида те обича, грижа я е за теб и за бебето, затова ти говори всички тези неща!

— Сякаш не го знам? — отвърна тя, хлипайки, — но не съм искала. Нито пък съм искала да стане нещо на детето. Има обаче моменти, когато напрягам всичките си сили, за да не ида да го намеря и да му кажа цялата истина!

— Тогава защо не го направиш? — намеси се отново в разговора Елпида, но този път по-спокойно. — Защо така необмислено отблъскваш един мъж, когото обичаш и който те обича, вместо да го приласкаеш и да бъдеш щастлива?

— Защото може би той ще бъде нещастен, ако му натрапя детето на някой друг! И ако не стане сега, може би ще се случи по-късно, а това не бих могла да понеса! — обясни Марина, избърсвайки последните си сълзи.

— Винаги говориш в условно наклонение и изключваш от вземането на решение самия заинтересован, който е в пълно неведение относно фактите! Кажи му истината и му дай шанс да реши!

— Не! Именно защото ме обича, Филипос може да приеме сега, под силата на натиска!

— Още малко и ще ни кажеш, че би приел детето и теб от учтивост или защото би го досрамяло да откаже!

— Изключваш ли го?

— Е, ти не си добре! За бога, наистина не си с всичкия си! Ела на себе си, моето момиче, и разсъждавай логично, преди да е станало късно! — Звукът от гръмотевица, която удари наблизо, подчерта думите й.

 

 

Чувстваше се неловко насаме с него може би защото отдавна не се беше случвало нещо подобно; от времето, когато му помагаше да подреди дома си. Наталия му хвърли поглед крадешком, докато си играеше с новата си придобивка. Прескъпа машина за еспресо, която според самия Костис правела професионално кафе. Всички си бяха дали среща в дома му, както обикновено, но Марина щеше най-напред да мине през родителите си, а Елпида се обади по телефона да каже, че ще закъснее. Костис беше разговарял с нея преди малко.

— Защо ще закъснееш? — попита я. — Да не се е появил проблем с някой пациент?

— Не, за щастие. Но искам да направя едни изследвания.

— Какви изследвания? Да не би да не си добре? Какво ти е?

— Един по един въпросите, моето момче, че да успея да отговоря! Нищо ми няма! Просто целият персонал прави рутинни изследвания веднъж в годината и моето е планирано за днес следобед! Това е всичко! А и няма да се забавя повече от час!

— Точно днес ли намери, когато бързам да видиш новата ми придобивка? Купих си машина за еспресо!

— Със здраве да си я ползваш! Аз оцветена вода не пия!

Беше му затворила телефона, но Костис се усмихваше. Нямаше равна тази жена!

 

 

Елпида нямаше угризения, че го беше излъгала. Нещо ставаше с организма й, беше дошло време да разбере какво, но не беше нужно да обръща света с краката наопаки. Гастроскопията бе предвидена след половин час, а след това щяха да последват разни други изследвания, които Каливокас беше назначил. Не искаше да тревожи никого, особено Марина, която, изглежда, вече бе взела твърде на сериозно лекарските напътствия. От една седмица се хранеше балансирано, почиваше си задоволително и всекидневно изминаваше по един час пеша. Наталия беше като бдящ часовой и будуващо око до нея.

Елпида събра документацията си и се приготви да тръгва към лабораторията. Обзе я странно спокойствие, никакъв страх, никакво притеснение. Преобладаваха мислите за обичните й хора. Имаше доста въпроси за уреждане с тях.

 

 

Сега Наталия гледаше Костис, който се бе върнал към заниманието си с кафемашината. Малко по-късно постави пред нея първата чашка ароматно кафе. Усмихваше се, горд като дете, което е успяло да сглоби влакчето си. Погледна го нежно, без да може да потисне чувствата към този мъж, които я владееха. Когато забеляза погледа й, за броени секунди Костис сякаш бе под магнетичното въздействие на влюбените й очи. Усмивката застина върху устните му и той я гледаше, без обаче да може да определи какво беше онова, което виждаше в дъното на тези очи. Очите са прозорците на душата, помисли си, без да си спомня къде бе чул това, а Наталия за кратко бе отворила тези прозорци и го бе допуснала да надзърне вътре в душата й. За кратко обаче. След това прозорците се затвориха и Наталия сведе поглед над чашата си. Напрегнатостта се разсея от лековатия тон на гласа й.

— Да опитам ли сега това… нещо? — попита го тя.

— Ами, разбира се!

Сложи захар и поднесе чашката към устните си. Направи гримаса, щом отпи първата глътка.

— Какво? Не е ли добро? — разтревожи се Костис.

— Много е силно! Да не си решил да вържеш нервите ми на възел? Това тук се равнява на четири кафета! Колко кафе си сложил?

Той взе чашката от ръцете й и опита, като също направи гримаса.

— Права си! Май съм прекалил! — промълви.

— Мога ли сега да изпия една разхладителна напитка? Понеже си взех дозата кофеин за днес, пък било то и само с една глътка!

— Ама ще ти направя друго, по-леко!

— Притрябвало ми е! Задавал ли си си въпроса, колко пъти си ме превръщал в морско свинче за твоите експерименти?

Усещането за задружност се бе завърнало между тях, но моментът на напрегнатост бе старателно съхранен в ума на Костис, без той дори да разбере причината. В последна сметка седнаха в хола с чаша разхладителна напитка в ръка.

— Как си? — попита я той с интерес.

— Все още се опитвам да се свестя от твоето кафе! — подкачи го тя.

— Питам по принцип! — смъмри я той. — Не се прави на глупава! Имаш ли някаква вест от вашите?

— Имаш предвид след срещата? Козмас се опита да ми се обади по телефона два-три пъти, но му го затворих, като му казах, че има грешка и че няма никаква Наталия на този номер!

— Не си ли прекалено безкомпромисна? Сега, когато той прави опит, може би трябва да му дадеш шанс…

— Не мисля, че опитът му е плод на нещо друго, освен на себелюбие. Толкова години всички те ме отхвърляха. Сега, когато ги отхвърлих аз, се сетиха, че съществувам! Ама какво те прихвана сега да се ровиш в тази приключила история?

— Приключила ли е за теб, или се опитваш да убедиш самата себе си в това?

— Слушай, Костис, не можеш да накараш хората да те обикнат насила и моите роднини, колкото и странно да звучи това, не ме обикнаха никога… Нито пък някой друг, като е станало дума!

— Сега ще се ядосам! Ами ние? Нас, приятелите ти, забравяш ли ни?

— Вие сте единствените! Нека да не повтаряме едно и също! Ти знаеш какъв е бил животът ми! Мога да преброя толкова провали, че стигат за два живота! Взела съм решение, че ще остана сама, колкото и да ми се иска нещата да са различни!

— Тоест как? Никога не си ми говорила за мечтите ти!

— Може би защото не са мечти! С характерния за мен лош късмет, това са утопии!

— И така да е! Какви са твоите… утопии?

Погледът й се отклони от него. Омекна, изпълни се с мечтателност, гласът й стана приглушен и я обгърна аура, изпълнена с очарование.

— От малка търсех едно и то беше неопределено: любовта. Не знаех какво беше и как беше или как се проявява нещо такова. Гледах около себе си щастливи деца, с родители, които се гордееха с тях и чиито обятия бяха винаги отворени за тях, чиито ласки и целувки изобилстваха и изпълваха душата им. С годините това неопределено чувство получи форма и образ. Бях пораснала, бях девойка и стигнах до извода, че искам любовта от един мъж, който да ме обича, който да може да ми се посвети с душата, тялото, ума си… Изцяло… Разбираш ли? Който да ме иска такава, каквато съм, който да не ми връзва кусур за недостатъците, който да не се смущава от тях. На трийсет и две години съм и сега вече искам и още нещо, което е най-малкото безпочвено, след като не съм завоювала нищо от дотук изброеното; но мои са си мечтите, правя с тях, каквото си искам… Дом, пълен с присъствието на този единствен. На идеалния за мен партньор, пълен с цветя и… деца!

От последната дума страните й порозовяха и мечтанието бе прекратено. Тя заби поглед в пода. Костис я гледаше, сякаш прикован от магнит. Беше невероятно красива в онзи момент. Искаше му се да я прегърне, но не го стори, недоумявайки в същия този миг какво му беше попречило. Нямаше да е за пръв път да прегърне някоя от приятелките си и все пак по някаква необяснима причина усети, че нямаше да бъде същото. Обърка се и изпита благодарност към Наталия, която отново взе инициативата да пропъди напрегнатостта.

— Недей да купуваш повече тази газирана напитка! — посъветва го меко тя. — Има сериозни странични ефекти, поне върху мен! Кара ме да говоря безсмислици! Тук светът отива към провала, а аз съм се размечтала!

— Хубаво мечтание беше обаче!

— Може би за някой сладникав сериал, но за истинския живот, съмнявам се! Спомняш ли си „Малка къща сред полето“?

— Че кой не го помни?

— Това беше любимият ми сериал! — допълни Наталия.

— Въпреки всичките повторения?

— Особено заради тях! Бях го научила наизуст и пак ми доставяше удоволствие! — Прехапа език засрамена. — Сигурно вече представата ти за мен напълно се обърка, а?

— Умееш ли да пазиш тайна?

— До гроб!

— И аз го следях навремето по телевизията!

Засмяха се развеселени, но веднага след това замълчаха.

— Как напредва планът ти с Измини? — насърчи го да говори Наталия, прекъсвайки ново мълчание, което може би също щеше да бъде заредено с напрегнатост.

Костис си пое дълбоко дъх и запали цигара, преди да отговори.

— Предполагам, добре, макар че не ми е казвала. Отначало малката се стъписа от посещението ми. След това изненадата се превърна в резервираност…

— А сега? На какъв етап се намирате?

— На изчакване, предполагам. Както ти казах, не ми е казвала нищо, не съм питал нищо. Не искам аз да започвам разговор, понеже ще стане мнителна. Сигурен съм обаче, че в някакъв момент няма да се сдържи и тя първа ще ми заговори за това.

— Ти как се чувстваш в тази ситуация?

— Отначало беше трудно, признавам. Полагах големи усилия, за да се държа приятелски с тях и особено с него.

— Какво представлява той?

— На външен вид изглежда добре, по характер е весел, с чувство за хумор и изобщо образован човек. Подхождат си с Антигони и сега, след като ги опознах двамата, виждам, че с него тя е друг човек. Странно е да виждаш жена си, макар и бивша, влюбена в някой друг!

— Дразни ли те?

— Не знам. Не мисля, че сега вече… Впрочем приел съм, че този брак е бил грешка. Не си подхождаме с Антигони и ако не беше бременността, нямаше да се оженим никога! Но с Василис нещата са различни и това е очевидно. Знаеш ли, убеден съм, че Антигони и аз, колкото време бяхме заедно, успяхме да провокираме най-лошото един в друг!

— А как се разбира той с Измини?

— Колкото и да не исках да го приема, е грижовен към детето и полага усилия, горкият, но моята принцеса му прави фасони! Знаеш ли в какви чудовища умеят да се превръщат? Само като си помислиш, че се погаждаха много добре, преди да научи за брака! Като приятел го беше приела, като пастрок обаче не иска и да чуе! Знаеш ли… видях неща в дома им. Неща, които бяха направили заедно. Един голям пъзел, подреден в рамка за стаята й, голям кораб от сглобени късчета…

— Тогава не се страхувай! Успели са, създали са си връзка и сега просто тази връзка преживява криза, която ще бъде преодоляна!

— Смяташ ли?

— Сигурна съм! Иска време и това, което правиш ти, е най-правилното!

— Имах големи съмнения относно прословутия ми план!

— А не бива! Впрочем съществува и една друга вероятност. Може Измини да си е помислила, че ако приеме Василис като мъж на майка си, ще излезе, сякаш отхвърля теб, и това тя, естествено, не иска! Но щом ти пръв го приемеш, ще разбере, че няма причина да реагира!

— Това не бях си го помислял!

— Освен това може би храни известни надежди родителите й отново да заживеят заедно!

— Имаш право.

— Затова ти казвам! Постъпваш правилно!

— Ти си като балсам, Наталия, особено след онова, което чух от Елпида в началото! Спомняш ли си конското й относно „чудовищната наивност, граничеща със зловредна глупост“? Когато иска да те скастри, тази жена разширява речниковия си фонд!

И двамата се усмихнаха при спомена за приятелката им. Малко по-късно обаче, когато я видяха да влиза в апартамента, пребледняла и със съкрушен вид, нямаше място за усмивки, а само за тревога. Оправданията й, че е попаднала в задръстване, че била уморена след смяна в болницата, че не била яла целия ден, изглежда, ги убедиха, но не беше така. Костис и Наталия си размениха поглед, който, ако Елпида беше видяла, може би щеше да разбере, че следващия път трябваше да намери някакво по-добро обяснение… или да каже истината.

 

 

Не разполагаше с лукса времето да воюва на нейна страна и истините трябваше да бъдат казани. Елпида погледна навъсено телефона. Ако очакваше да й се удаде случай да говори с Наталия, можеше да стане късно. Трябваше да се занимае с нея сега. Беше я пренебрегнала и съюзник за това беше станал спокойният темперамент на тази жена, която винаги имаше вид, сякаш не искаше нищо за себе си. Тиха, обикновено мълчалива, никога непретендираща за нищо; една спокойна сила обаче за онзи, който се нуждаеше от нея.

Да, беше я пренебрегнала. От Навплион го беше разбрала. Късчетата на пъзела се бяха подредили и нямаше вероятност от грешка. Приятелката й беше влюбена в Костис. Когато ги видя заедно предната седмица в дома му, независимо колко изтормозена беше от изследванията, тя се беше уверила в това.

И ако трябваше най-напред да говори с някого, това беше Наталия. След това щеше да дойде ред на другия. Нещо трябваше да стане и с Марина. Беше убедена, че с времето щеше да разбере грешката си и щеше да отстъпи по въпроса за Филипос, но имаше нужда от нещо по-драстично. Трябваше да се случат толкова много неща, и то толкова скоро… Осъзнаването на това последното — липсата на време — я накара да грабне решително слушалката и набра номера на издателството и поиска да я свържат с Наталия.

Сега обаче, когато тя седеше срещу нея, не беше чак толкова лесно. Тя я гледаше както винаги с бистрия си поглед, макар да не криеше недоумението си за тази среща на четири очи, при положение че след няколко часа компанията щеше да се събере, както всяка вечер. Елпида запали цигара и за пръв път от доста време насам не й се догади от дима. Нуждаеше се от него. Може да беше известна с резкия си маниер, но нямаше навика да се бърка в работата на другите, и то от такова естество, ако не са го поискали от нея. От миналия март обаче, така или иначе, бе преосмисляла много от разбиранията си и бе променила поведението си.

Погледна отново приятелката си, която разсеяно разбъркваше чая си. Елпида го бе купила специално за нея, с дъх на ванилия, какъвто го предпочиташе.

— Е? Защо ме покани у вас? — поиска да узнае Наталия след първата глътка.

— Исках да поговорим за малко само ние двете и рядко имаме тази възможност.

— Да, но толкова време не говорим!

— Права си, събирах мислите си!

— Ти обикновено не се нуждаеш от такъв вътрешен процес! Замеряш ги право по главите, с каквото ти хрумне!

— Добре, значи. Същото ще сторя и сега! Какво възнамеряваш да правиш с Костис?

Резултатът беше болезнен. Цветът се оттегли от лицето на Наталия, очите й замръзнаха, усмивката, която трепкаше на устните й, също угасна. Една статуя с гъсти къдрави коси, единствените, които изглеждаха живи върху нея, се озова седнала в кухнята на Елпида, чийто поглед сега бе изпълнен с разбиране.

— Дойде ти изневиделица, нали? Извинявай, но ти настоя да пристъпя направо по същество! — каза й тя меко.

Статуята се съживи, превърна се отново в Наталия, която се намести на стола.

— Не разбирам какво имаш предвид! Защо трябва да правя нещо с Костис?

— Виж, момиченце, не те повиках тук, за да ме залъгваш с приказки, на които не би повярвало дори пеленаче! Знам със сигурност какво става с теб! В Навплион ти ми даде всички доказателства, от които се нуждаех! Влюбена си лудо в него и добре правиш, тъй като той го заслужава!

Този път Наталия остана смълчана и Елпида продължи:

— Проблемът, разбира се, е, че съм го разбрала аз, а не той!

— Това ли е единственият проблем, който виждаш?

Гласът на Наталия беше изпълнен с горчивина.

— Защо? Да не би да има и друг?

— Ама онова, което ти окачествяваш като проблем, аз го наричам съдба! Горко ми, ако Костис разбере какво чувствам!

— Защо?

— Нужно ли е въобще да питаш? С Костис сме приятели! Така поне го чувства той!

— И какво ви пречи да станете нещо повече от това?

— Не съществува нищо по-висше от приятелството, Елпида! Един приятел е завинаги, докато връзките се разпадат, а особено пък аз имам диплома за проваляне на връзки! Тоест не бих рискувала да го изгубя напълно от живота си, предизвиквайки го да ме види като жена… област, в която опитът ми е доказал, че нямам много какво да предложа.

— Е, значи, никога не съм чувала подобни безсмислици накуп, и то от човек, когото смятах за разумен!

— Кажи ми кое беше безсмислица? Знаеш какъв е бил животът ми! Кога съм успявала да имам трайна връзка? Кога някой ме е приемал такава, каквато съм, и ме е обиквал за това?

— Но Костис вече те обича!

— Като приятелка! Както обича теб и Марина!

— Ако му помогнеш обаче да те види с други очи…

— Хубаво! Да допуснем, че го направя! И нека да допуснем, че той ме забележи като жена…

— Като хубава жена!

— Сега май го ударихме на подбив!

Елпида я погледна. Съвсем ненадейно я сграбчи за ръката и насила я завлече в спалнята. Накара я да застане пред огледалото.

— Сляпа ли си! — извика й тя.

— Не разбирам! Какво те прихвана?

— Искам да се погледнеш в огледалото, без предразсъдъци, без задръжки, без комплекс за малоценност, който са ти натрапили куп идиоти от онези, които са се озовали на пътя ти! Не гледай мен! Себе си погледни! Виж се обаче, каквато си в действителност! Виж се колко си хубава, какви красиви очи имаш, какви изразителни устни! Погледни тялото си! То е желано! Всеки мъж ще те поиска в леглото си. Защо Костис да е изключение?

— Но точно там е проблемът! В леглото! Дори там, както изглежда, аз съм истинска катастрофа!

— Това ли ти казаха всички, които са минали?

— В общи линии…

— Когато една жена е катастрофа в леглото, виновен е винаги и единствено мъжът! И това ти го казва една ветеранка в този спорт! Значи, никога не съм вярвала, че имам край себе си не една, ами две Спящи красавици! Първо Марина, след това ти! Събуди се, Наталия! Обикни себе си най-напред ти самата, а след това изисквай същото и от другите! Когато ти самата имаш толкова ниско мнение за себе си, какво да стори човекът насреща?

— И ти искаш от мен да кажа на Костис?

— Да му покажеш, не да му кажеш. Една жена може да направи първата крачка, но дискретно, не като атакува фронтално. Разбра ли?

— Да, но не си ме убедила!

— Помисли, Наталия… Помисли, както никога досега! Животът е кратък, няма място за всички онези велики дела, които мечтаем да извършим. Минава и отминава, без да го усетим, и несбъднатите мечти витаят като призраци и ни преследват, когато за съжаление е твърде късно да ги гоним ние! Боже мой, караш ме да говоря като дървен философ! Това, което се опитвам да кажа, е, че ако го обичаш, не се страхувай да изживееш с него мечтата! Струва си да рискуваш да загубиш един добър приятел, за да спечелиш идеалния другар за цял живот! Поне веднъж не стой безучастна! Пребори се за това, което искаш!

— И мислиш ли, че имам надежда?

— Убедена съм, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш! Вярвам в теб самата!

 

 

Само това й липсваше през днешния ден. Едва предния беше преминала през изпитанието на разговора с Елпида, който я бе държал будна цяла нощ, а днес бе поискала да я види Аграфиоту. Дори й беше заявила, че днес щяха да приключат с коректурите на книгата. Това означаваше, че часът на прибирането й беше неизвестен. В службата само дето не я разпънаха на кръст, когато започна да събира ръкописите си, за да си тръгне. Когато му каза това, издателят й хвърли силно окуражаващ поглед. За миг си помисли да я снабди с някакъв талисман, но сам отхвърли тази мисъл като преувеличена. Просто й каза:

— Знам в колко трудно положение си и имаш безрезервната ми симпатия! Искам също така да ти обърна внимание, че никой тук не те смята отговорна за забавянето. Знаем, че си имаш работа с Наса, и какво точно означава това! Да можех само да те отърва, но тя не иска да работи с никой друг! Върви, Наталия, и добра сполука!

Сигурно имаше нужда от нея. Разбра го, щом влезе в дома й. Изглежда, бе случила Наса в един от най-опърничавите й дни. Наталия вече й беше свикнала. Веждата, която бе леко повдигната и счупена, стиснатите устни. Познаваше всичко това. И друг път се бе сблъсквала с него, само че тогава и самата тя не бе в толкова лошо психологическо състояние.

— Не си се разбързала особено да дойдеш, както виждам! — иронизира я тя, щом затвори вратата.

Наталия сметна за разумно да не отговори, но Наса за пръв път видя реакция в погледа й и се стъписа. Толкова години беше свикнала младата жена, с която работеше, да не реагира, макар че често пъти я беше предизвиквала, несправедливо изкарвайки си го на нея заради нещо друго. Длъжна беше да признае дори, че нерядко я предизвикваше умишлено, стремейки се най-после да провокира различна реакция у това спокойно създание, но напразно. Днес обаче нещо в нея беше различно.

Влязоха в кабинета, Наталия седна на мястото си и разтвори ръкописа. Няколко минути по-късно Наса разбра, че се случва нещо рядко, нещо немислимо. Напълно съсредоточената до този момент нейна сътрудничка беше… разсеяна! Тя я изгледа с недоумение. След това захвърли хиляди пъти нахапания си молив върху бюрото и това веднага привлече вниманието на Наталия.

— Най-после! Събуди се! — каза тя саркастично. — Къде блуждае днес умът ти? Понеже тук, във всеки случай, не е!

— Извинете ме. Бях се замислила за нещо…

— Сигурно по-интересно от живота на моята героиня!

— Не по-интересно, просто различно!

— Като например?

— По-добре да продължим работата си, госпожо Аграфиоту!

— Това ще кажа аз, не ти!

— Да, но издателството няма търпение да приключим с коректурите, защото сме закъснели!

Измериха се за кратко с поглед. Отново това странно изражение…

— Наталия, какво става с теб? — попита я Наса просто, затова и се слиса толкова от избухването, което последва.

— Нищо не става с мен! И защо трябва да става нещо? Но и така да е, вас какво ви засяга? В края на краищата, не съм ли човек и аз? Нямам ли право един ден да не се чувствам добре? И как да съм добре, когато с вашето особняшко отношение ме тормозите вече месеци наред и забавяте издаването на една иначе удивителна книга, която вече трябваше да се намира под витрините на книжарниците? Знаете, че поправките ми са правилни и обосновани, но ги отхвърляте от егоизъм и от желание да бъдете, неизвестно защо, неприятна! — Тя се спря, задъхана, като същевременно осъзна колко неща беше казала, и то пред кого. Закри с ръка устата си, но в грешен момент. Ако го бе направила по-рано, може би щеше да попречи от нея да излязат всички тези ужасни неща, които бе изговорила. Наса я гледаше удивена, но без следа от гняв, и това й даде кураж да прошепне: — Извинете ме, госпожо Аграфиоту! Държа се непростимо! Нямах никакво право да говоря така… Срамувам се…

— А, не! Не го разваляй с извинения и оправдания!

Беше ред на Наталия да я погледне с удивление.

— Толкова години, откак те познавам, а ти за пръв път реагира като нормален човек! — обясни й Наса. — Тормозила съм те, обиждала съм те и никога не си казала дума напряко! Беше станало чак досадно! Бях започнала да вярвам, че във вените ти не тече кръв!

— С други думи, от толкова време онова, което сте искали, е било да се държа неподобаващо и неуважително?

— Искала съм да се държиш като човек, който има нерви, а не да отстъпваш пред чудатостите ми!

— Извинете, но не разбирам! Вие сте Наса Аграфиоту, утвърдена писателка, а аз съм една незначителна редакторка!

— Е, и? Нито ти можеш да вършиш това, което умея аз, нито аз мога да върша твоята работа! Всеки може да бъде авторитет в собствената си област, следователно да бъде стойностен! Не можех да си представя, че си толкова неуверена! Кой е успял да ти направи това? Може би някоя погрешна любов?

Наталия наведе глава и гласът й се изпълни с жалост, когато прошепна:

— Върволица от погрешни хора, госпожо Аграфиоту. Дълга върволица. Колкото до любовта…

Тя спря внезапно. Бяха я уязвили в болното й място.

Лицето на Наса се озари.

— Разбрах! Сега разбрах причината за тази отвеяност! Ти си влюбена! Така кажи, моето момиче! А той?

— Той дори не знае… Той е добър приятел… Госпожо Аграфиоту, не разбирам как стигнахме до такъв разговор. Хайде… моля ви! Нека се върнем обратно към „Окървавено море“… към книгата ви…

— Книгата може да почака! Кажи как може една съвременна жена, хубава и образована като теб, да няма мъжа, когото иска! Опитала ли си? Не!

— Казах ви, че той е добър приятел!

— Това не е оправдание, за да го отбягваш, а стимул, който да те накара да пробваш! Знаеш ли кое е най-трудното в една връзка? Да можеш да бъдеш приятел с твоя човек! Този етап при теб вече е завоюван! Какво остава? Да си паснете и в леглото, а има само един начин да установиш това! Да го свалиш тъкмо в него!

— Уважавам ви, ценя ви, но думите, госпожо Аграфиоту, са най-лесното! Още по-лесно е да даваш съвети! Ами ако експериментът се окаже фиаско? Тогава ще съм пожертвала едно приятелство!

— Да, но ако не го направиш, можеш да пожертваш едно щастие! Е, не го бях очаквала! В последна сметка значи си и страхлива!

— Аз, страхлива? — Гневът се завърна по-силен. — Вие се осмелявате да наричате мен страхлива? Но, госпожо Аграфиоту, защо не признаете същото и за себе си?

— Какво искаш да кажеш?

— Стоите затворена тук, отбягвате човешките контакти от страх да не се провалите, понеже някога хората са ви разочаровали! И като че ли това не стига, за да се върнем на нашия въпрос, който е книгата, вижте как сте постъпили и с вашата героиня! Напълно психологически немотивирано я отвеждате към самоубийство, което не й подхожда и със сигурност тя не заслужава!

Тя отново млъкна ужасена. Но какво й беше станало днес, та не можеше да държи устата си затворена?

Наса я гледаше с притворени очи, но отново спокойна. Запали цигара и издухвайки дима, попита:

— Можеш ли да ми обясниш, малката?

— Настоявате ли? Може би няма да ви хареса това, което ще кажа… макар че, както личи, днес нямам за казване нищо, което да ви хареса!

— Както виждаш, издържам! Казвай!

— Климентини, госпожо Аграфиоту, вашата героиня, е най-завършената личност, която някога е била обрисувана в книга. Характерът й е толкова релефен, че читателят няма нужда да полага някакво усилие, за да го разгадае. Динамична, тя не се колебае пред нищо, стига дори до крайности, за да защити себе си, но и онези, които обича. Опълчва се срещу всичко и всички и побеждава. Винаги. Има морални спирачки, но не и задръжки! Въпреки всичките бесове, пред които е изправена в бурния си живот, успява да не изгуби чувството за хумор и оптимизма си. Тя е една Скарлет О‘Хара на брега на Атлантическия океан, но по-очовечена… Права ли съм?

— Анализираш характера й по начин, който показва, че си го изучавала!

— То е, защото съм чела романа много пъти! Толкова е увлекателен, че ако не бях го прочела най-напред, щеше да бъде невъзможно да се занимавам с редактирането обективно, както книгата заслужава. Но не може една такава жена, която не се плаши от самия живот, да избяга по такъв начин от него! Напълно психологически немотивирано и необосновано спрямо изграждането на характера на тази жена! Освен това читателят, който е проследил и се е отъждествил с това магично създание, който се е възхитил от него, който, ако щете, се е поучил от нейната издръжливост и ума й, ще се почувства предаден, когато му бъде отнето правото на един достоен финал, заместен от страхливо бягство!

Настъпи мълчание, тегаво и наелектризирано. Наса се изправи и започна да крачи напред-назад. Наталия беше стаила дори дъха си. Днешната среща се беше оказала катастрофална. Бяха отворени много рани и сега тя имаше всякакво основание да се страхува от реакцията на тази странна жена. Ако оттеглеше книгата си от издателството и я дадеше другаде, за да й отмъсти за нейното нахалство да подлага на преценка работата й, тогава какво разбиране щеше да прояви нейният работодател?

Прехапа нервно устни в очакване на избухването на Аграфиоту. Опита се да я накара да омекне.

— Госпожо Аграфиоту, моля ви отново да ме извините. Не знам какво ми стана днес и не мога да държа устата си затворена за неща, които не са в моята компетентност! Нямах никакво право да говоря така за написаното от вас и да изказвам мнение относно построяването на сюжетната линия! Забравете, ако можете, това, което казах…

— Не, това не мога да направя! — отвърна й тя и едва доловимото потрепване в крайчеца на устните й, напомнящо на усмивка, уплаши Наталия повече и от един строг поглед.

Наса извади от чекмеджето на бюрото си няколко машинописни страници и ги подаде на смаяната жена срещу нея.

— Какво е това? — осмели се да попита Наталия.

— Последната глава. Защо мислиш, че се бавя толкова време да одобря книгата за печат? И аз не съм доволна… Пренаписах последната глава, променяйки края, но отново не бях сигурна, докато не чух твоето мнение! Тогава разбрах точно защо не ми харесва краят! Вземи ги, Наталия, нанеси, каквито корекции сметнеш за необходимо, и продължавайте!

— Госпожо Аграфиоту… не знам какво да кажа…

— От тук насетне ще ме наричаш Наса! А когато видя отново книгата, тя вече ще бъде по книжарниците!

— Но няма ли да одобрите поправките ми?

— Одобрявам теб самата, моето момиче! Това е достатъчно! А от много години не съм одобрявала никого!

Когато си тръгна от дома на Наса, притиснала към гърдите си ръкописа с новия финал и с одобрението на Аграфиоту за продължението, й се струваше, че сънува. Беше спечелила битка, която смяташе за изгубена, заедно с една нова приятелка, сякаш дарена й от небето; а на всичко отгоре и онова, от което се нуждаеше най-вече — самочувствието й бе получило силна доза зареждаща инжекция.

 

 

Евгения не можеше да реши коя от трите жени й харесваше най-много. Разбира се, бременността на Марина я изненада и тя я зачеркна като евентуална кандидатка за сърцето на Костис, но другите две… Особено Наталия, със спокойния поглед и сладостния глас, беше тъкмо каквото трябва. Синдромът на сватовницата се пробуждаше у нея. Беше щастлива, затова искаше и другите около нея да бъдат щастливи.

Погледна Алекос, който се усмихваше на нещо, което му казваше Костис. Беше съвсем очевидно, че нейното началство беше одобрило избора й, както също така очевидно беше, че самият Алекос бе пощурял по компанията. Седяха до късно. Костис настояваше да останат и още и заедно с Наталия приготвиха спагети за всички. Виждайки ги как готвят един до друг в кухнята, я обзе предчувствие, едно предусещане. Тези двамата бяха предопределени да бъдат заедно и ако не можеха да го прозрат бързо, щеше да е жалко, макар че… Нещо в погледа на Наталия, когато гледаше Костис, й предаде съвсем ясно посланието: слепият в случая, онзи, който не можеше да види бъдещето на тази връзка, беше единствено той. С инстинкта на влюбена жена можеше да разбере, че тя го обичаше.

Докато се сбогуваше с него на вратата, реши да остави една догадка да витае.

— Началство, благодаря много за всичко. Преди да си тръгна обаче, искам да ти кажа нещо. Спомняш ли си разговора, който водихме в офиса, за тези три жени?

— Спомням си го! Нали ти бях казал, че когато се запознаеш с тях, ще разбереш колко безпочвени са предложенията ти за една от тях!

— Именно!

— И сега, когато вече се запозна с тях, какво имаш да кажеш?

— Че съм била права, а ти не си бил прав! Лека нощ!

Тръгна си, оставяйки го като гръмнат.

 

 

Очевидно беше, че Измини беше не само готова, но и нямаше търпение да разговаря с баща си. Новите взаимоотношения между тримата, но и неизменно нежното и изпълнено с разбиране отношение на Василис я бяха пречупили. Костис беше усетил предразположението на дъщеря си, щом я взе от дома й в петък следобед, за да прекара съботата и неделята с него. Вечерта, когато се беше събрала цялата компания, интересът й беше обсебен от издутото коремче на Марина и тя я беше подлудила с въпроси. Марина отговаряше търпеливо на всички. Когато Измини се осведоми за пола на бебето, беше плеснала с ръце въодушевено и беше целунала устремно Марина, която се изпъчи гордо.

Костис я наблюдаваше сега, докато тя го гледаше разсеяно как приготвя обяда им. Беше очевидно, че картофките, които порозовяваха в тигана и които щяха да придружават готвеното пиле, я оставяха абсолютно безразлична. Седнаха да ядат безмълвни. Костис се опита да не се засмее на смръщеното изражение на дъщеря си, което предвещаваше цялото й вътрешно обмисляне на сериозния разговор. Бръчката между веждите й, намусеното й личице и безразличието й към любимото й ядене говореха за онова, което се задаваше…

— Татко, искам да поговорим!

Изявлението дойде едновременно с привършването на обяда, в момента, когато Костис запали цигара. Нетърпението в гласа й показваше, че малката е очаквала този жест, смятайки, че така сварва баща си спокоен и отпуснат.

— За нещо сериозно ли става въпрос? — попита той.

— Извънредно сериозно!

— Тогава те слушам! Какво има?

— Мама иска да се омъжи за Василис! — съобщи Измини с апломб.

— Да, това го знам!

— Знаеш ли го?

Очите на дъщеря му се бяха разтворили широко, тъй като не беше очаквала такъв отговор.

— Естествено! Майка ти ми каза още преди време!

— И ти си съгласен?

— Най-напред, нямам думата! Майка ти е достатъчно голяма, за да взема сама решения за нещата, които я засягат!

— Ами аз?

— Какво искаш да кажеш? Имаш възражения ли?

— Не искам!

— Какво не искаш? Майка ти да се омъжва или самия Василис? Имаш нещо против него ли? Доколкото съм видял и разбрал, той е много добър човек, който обича майка ти и е много грижовен към теб!

— Тоест той ти харесва?

— Въпросът е не дали харесва на мен, както ти казах, на мен ми е симпатичен, а какво чувстваш ти!

— Е… какво да чувствам? Не казвам, че е лош… добър е и… си играе с мен…

— Тогава?

— Не знам, татко! Дали винаги ще бъде така? Ами ако тя се разведе и с него?

— Хайде сега! Не бъди несправедлива към майка си! Тя не е от жените, които непрекъснато сменят мъжете си!

— Да, но теб те смени, а ти си ми татко!

— Това няма да се промени никога, независимо дали майка ти ще се омъжи или не! Винаги ще бъда твоят татко, който те обожава, и винаги ще прекарваме, колкото искаме време заедно! С майка ти не си подхождахме и вместо да се направим един друг нещастни, се разведохме! Това няма никаква връзка с теб!

— Да, но сега се разбирате много добре! Ако мама иска непременно да се омъжи повторно, защо не се омъжи отново за теб, за да сме всички заедно?

— Тук объркваш нещата, принцесо! С майка ти сега се разбираме именно защото не сме женени!

— Как става така?

— Ще го разбереш, като пораснеш!

— Татко, не обичаш ли вече мама?

— Не по начина, по който един мъж трябва да обича жена си! Грижа ме е за нея и искам да бъде щастлива! А ти?

— И аз, но…

— Измини, трябва да разбереш и да приемеш, че мама и аз няма да бъдем никога отново заедно. От друга страна, мама е твърде млада и хубава, за да остане сама. С Василис се обичат! Ако той не беше добър, ти щеше да имаш пълно право и аз щях да настоявам тя да премисли отново! Обаче, както каза и ти самата и както съм установил и аз, Василис те обича! Занимава се с теб повече, отколкото аз някога! Греша ли?

— Не…

— После, има и друго. Вчера ти пощуря заради бебето на Марина. Помисли, значи, че като се омъжи майка ти за Василис, може да подарят и на теб братче или сестриче!

Тя го погледна недоверчиво.

— Мислиш ли? — попита го.

— Защо не?

— Ами ти, татко?

— Какво пак аз?

— Кога ще се ожениш?

— Това не знам! Засега съм си добре и така!

— Да, но и ти като мама си млад!

— И какво?

— Не искаш ли да се ожениш?

— Имаш ли предвид някоя?

— Е… те и трите са толкова добри…

— За кои говориш? Защото тези, които имаш предвид, са ми само приятелки!

— Но и Василис беше приятел на мама, а сега искат да се оженят! Да не би да не можеш да избереш, татко?

— Принцесо, логиката ти ме побърква!

— Във всеки случай, аз на твое място щях да избера Наталия!

— Защо това предпочитание?

— Защото е най-красивата, има най-хубавите коси, харесват й куклите и ме оставя да печеля във всички игри!

— Доколкото разбирам, имаш сериозни аргументи и ти обещавам да ги обмисля много сериозно! Междувременно, малко мое чудовище, ще престанеш ли да правиш труден живота на майка си и на Василис?

Измини се засмя радостно и се втурна в обятията му. Сключи ръце около врата му и го разцелува.

— Това означава ли „да“? — попита и Измини поклати утвърдително Костис я прегърна нежно. Умът му препусна към разговора с Наталия, която толкова отчетливо бе прозряла в душата на дъщеря му онова, което я занимаваше. Ако той като баща имаше задължението да предугади правилно началото на лошото, тя просто имаше чувствителността да предвиди останалото.

Същия следобед Измини заяви на Марина:

— Сега като се ожени за Василис, мама също ще си направи бебе! Мислиш ли, че ще бъде момиченце?

Марина размени поглед с доволния Костис.

— Никак не е невероятно — отвърна й тя, — макар да си мисля, че това не би трябвало да те интересува много! Независимо дали е братче или сестриче, радостта е голяма!

Измини погледна баща си и му каза сериозна:

— Във всеки случай, татко, трябва да внимавате и ти, и мама!

— Какво, пиленце?

— Ами, ето… ако мама роди момченце, ти като се ожениш, да имаш момиченце! Да си имам и от двете!

Усмихнаха се всички на наивността на детето, а Елпида изгледа настойчиво Наталия, която се изчерви и наведе глава.

 

 

Доктор Каливокас беше толкова смръщен, че не можеше да бъде повече. В кабинета пред него имаше куп листове, а срещу него Елпида — вбесяващо спокойна.

— Е, Елпида?

— Какво „е“, докторе?

— Разполагам с резултатите от всички изследвания, които си направила!

— Следователно знаете и диагнозата, както я знам и аз, макар да я подозирах много преди да излязат резултатите!

— Само това ли имаш да кажеш?

— Какво друго бихте искали да ви кажа?

— Кога започваме!

— Кое?

— Питам те кога ще постъпиш за лечение!

— Ммм… никога, предполагам!

— Не разбрах! Разбира се, твое право е да отидеш да се лекуваш в друга болница, но договорът, който имаш с нашия медицински център, ти позволява да бъдеш хоспитализирана тук безплатно!

— Наистина не сте разбрали, докторе! Нямам за цел да бъда хоспитализирана нито тук, нито където и да било другаде!

— Полудяла ли си, Елпида? Не знаеш ли колко сериозно е положението и каква нужда имаш от това лечение? Човек не си играе с такива неща!

— Знам всичко, но както казахте и вие, имам право да избирам и съм направила своя избор! Няма да предприема абсолютно нищо!

— Но ти трябва да се подложиш на операция, и то незабавно!

— Няма такава вероятност!

— Елпида, започвам да се убеждавам, че нещо не е наред с ума ти! От твоята позиция си в състояние да знаеш… Искам да кажа, че имаш ясна представа за проблема!

— Именно затова реших, че единственото, което ще приема, са няколко обезболяващи, когато получа болки!

— Не знам какво да кажа! Не си човек, който няма представа, знаеш диагнозата, както знаеш и какви са ходът и развитието…

— Също така знам и прогностичните шансове! Те са толкова неблагоприятни, че няма смисъл да изтормозя допълнително себе си с едно безсмислено лечение!

— Това не го знаеш!

Елпида го изгледа настойчиво.

— Докторе, с мен разговаряте в момента, а аз не съм някоя редова пациентка, че да вярвам в чудеса! Работя тук от години и съм виждала множество подобни случаи!

— Да, но всички са се борили! Не са се предавали!

— Знаете ли какво казват? По-умните отстъпват! Колкото до онези, които са се… борили, както казвате… не съм видяла да печелят битката накрая!

— После и тази твоя скандална невъзмутимост!

— Какво бихте предпочели? Една истерична старша сестра, която да плаче и да се тръшка заради това, което я е сполетяло, неспособна повече да предложи услугите си? Хайде сега! Познавате ме от години!

Елпида се изправи рязко, слагайки край на разговора. Малко преди да излезе от кабинета, се поспря и се обърна към Каливокас.

— Докторе, благодаря ви за всичко. Рядко се среща човек като вас, а това качество не върви „в пакет“ с медицината в наши дни.

— Как да те убедя да не се оставяш на случайността?

— Би било безсмислено да се опитвате. Дори бих искала да не се спираме отново на този въпрос.

— Грешка е, обаче…

— Моя… както мой е и животът. Имам право да го изживея, както искам, и да му сложа край, когато пожелая.

— Нали разбираш, че след тази стъпка няма връщане назад? Че с течение на времето няма да можеш да промениш мнението си.

— Знам всичко това…

— И настояваш?

— Да!

— Искаш ли поне да помислиш върху възможността да заминеш, да отидеш при един лекар в Англия? Той е мой приятел, ще се погрижи за теб. Колкото до разходите…

— Моля ви, докторе! Разговорът приключи!

— И какво ще правиш?

— Но нали ви казах! Ще продължа, както досега, работата и живота си!

— Докога?

— Докато мога! След това ще трябва да ми намерите заместничка! Хубав ден! Ако имате нужда от мен, ще бъда в кабинета си!

Тя затвори меко вратата след себе си. Каливокас свали очилата си и разтърка уморено очи. Стана и погледна през прозореца. По някои от балконите се развяваше гръцкото знаме, за да напомни, че само преди няколко дни нацията беше празнувала историческия ден, когато един народ беше казал „Не“[2]. Не-то обаче, което той бе чул преди малко от старшата сестра, не беше нито историческо, нито можеше да бъде аплодирано. То беше трагическа грешка…

Бележки

[1] Софокъл. „Антигона: Трагедии“. София; Народна култура, 1982, с. 206. Превод от старогръцки проф. д-р Александър Ничев. — Б.пр.

[2] Денят „Охи“ („Не“ на гръцки) е възпоменателен празник за отказа на диктатора Йоанис Метаксас 1871–1941 да приеме ултиматума на Мусолини (за навлизане на италиански войски на територията на независима Гърция през Албания), връчен му в качеството на министър-председател на Гърция на 28 октомври 1940 г. Вследствие на този отпор Гърция се включва във Втората световна война и започва гръцко-италианската война. След боеве на албанския фронт за няколко седмици гръцката армия изтласква обратно на албанска територия италианския агресор. Датата 28 октомври се чества като национален празник и е почивен ден в Гърция. — Б.пр.