Матю Райли
Планината на троловете (7)

7.

Звукът от нещо едро, пробиващо си път през гъсталака, събуди Раф.

Той рязко отвори очи. Още беше тъмно. Погледна към осветената от луната гора около бивака.

До него Ко вече беше буден. Главата на стареца бе застинала неподвижно и той се вслушваше напрегнато.

Силното пращене, съпроводено с тътен, идваше от другата страна на потока.

И тогава Раф чу другите шумове — трошене на клонки, тежки стъпки по влажната земя и изведнъж — плътни гласове, прорязващи неподвижния нощен въздух.

— Ето го!

— Дръжте го!

Гласовете имаха дълбочина, каквато човешкият глас не можеше да достигне.

— Тролове? — прошепна Раф.

— Да — тихо отвърна Ко. — Стой под покривалото и не мърдай.

По предложение на Ко бяха легнали да спят до самата гора от тази страна на калния поток, без огън и с натрупани върху покривалата листа, които създаваха някаква маскировка. Раф се сгуши под покривалото си и се загледа към отсрещния бряг, благодарен, че коритото на потока ги отделяше от онова, което приближаваше в гъсталака…

Огромна сива форма изскочи от бодливите храсти на отсрещния бряг и спря с подхлъзване на ръба на зловонното дере.

Раф зяпна от изненада.

Виждаше го съвсем ясно на лунната светлина.

Беше високо шест стъпки, с чудовищно широки рамене, чудовищно големи юмруци, чудовищно дебел врат и чудовищно яка глава.

Всъщност единственото, което не беше чудовищно голямо, бяха краката — непропорционално къси, дебели, тромави ноги, които поддържаха огромното тяло.

Трол.

Раф виждаше такова същество за първи път от деня, в който загинаха родителите му. Само че този трол, въпреки внушителните си размери, беше уплашен до смърт.

Спасяваше се.

Тролът стоеше на ръба на потока, изненадан, че пътят му за бягство е отрязан.

Дълбоките гласове отново се разнесоха от трънливата гора зад него.

— Ето! Следи! Водят към моста!

— Къде си, Дюм! Ще те спипаме!

Раф зърна огньове в гората — преследвачите му размахваха запалени факли.

Тролът беглец се огледа отчаяно наляво и надясно, преди да осъзнае, че няма друг избор, освен да се опита да пресече потока по стърчащите стълбове на Разрушения мост.

Раф гледаше как грамадното създание преценява първия си скок до най-близкия каменен стълб — опитът като че ли изискваше пълното му съсредоточаване.

Тролът скочи…

… и се озова на първия стълб, олюля се заплашително, но някак успя да се задържи.

В същия миг преследвачите му — четирима други тролове — изскочиха от гората с факли в огромните си ръце. Ако изобщо беше възможно, те бяха по-високи и по-тежки от първия — извисяваха се на почти седем стъпки, с по-широки рамене и по-дълги ръце. Но и техните крака бяха къси и дебели.

Преследвачите видяха събрата си, който се олюляваше отчаяно на стълба високо над калното корито, с разперени настрани ръце, и избухнаха в смях.

— Вижте го само! Тъп Дюм! — извика един.

— Не падай, Дюм — изкиска се друг. — Вонящата тиня под теб е тресавище!

И тогава третият преследвач хвърли нещо по трола беглец. То отскочи от гърба му и от него се разля течност, преди да полети към тресавището.

Раф видя как пада в калта с мек плясък — беше нещо като голяма чаша. Само за секунди тресавището я погълна.

— Полека, Дюм! Да не изгубиш равновесие!

Раф се намръщи. Четиримата преследвачи изглеждаха… пияни.

И наистина, точно тогава друг от тях отпи голяма глътка пенлива течност от собствената си чаша, преди да я запрати по бягащия трол и да го улучи в тила.

— Ха-ха! Уцели го в кратуната!

— Какво пък, не го е заболяло!

Тролът беглец — Дюм по всяка вероятност — рискува втори скок до следващия стълб и сполучи. Отново едва успя да запази равновесие в ситуация, в която Раф би се справил без никакъв проблем.

Преследвачите започнаха да хвърлят каквото им попадне под ръка по Дюм — клони, камъни. Всички те отскачаха от дебелата му сива кожа.

И тогава един от троловете на брега хвърли по-голям камък.

Той улучи беглеца в слепоочието. Дюм изгуби равновесие и полетя от стълба, преметна се във въздуха, докато падаше петнайсет стъпки надолу и цопна в потока, потъвайки чак до бедрата в лепкавата кал.

Неподправеният страх, изписан на лицето му, когато осъзна положението, в което бе изпаднал, потресе Раф до дъното на душата му.

Това изражение бе едно и също за всички създания, били те хора, елени, хрътки, а явно и тролове — изражение на дълбок ужас, който те завладява, когато осъзнаеш, че си само на миг от смъртта и че няма абсолютно никаква надежда за спасение.

Четиримата преследвачи избухнаха в див кикот, когато го видяха да пада в калта. Полетяха още два камъка.

— Май трябваше да си помислиш, преди да говориш с Грая — извика един от тях. — Тъп Дюм! Ще се видим в отвъдното, влекач глупав.

Един последен камък тупна и отскочи от главата на беглеца и четиримата преследвачи тръгнаха през бодливите храсти обратно към планината, зарязвайки трола на име Дюм да умре.

 

 

Раф бе гледал всичко това с някакъв мрачен интерес. Все още се взираше в люлеещите се клони на бодливите храсти от другата страна, когато чу как тролът в тинята заскимтя отчаяно.

Момъкът се измъкна изпод покритото с шума платнище и тръгна към високия бряг.

— Раф…! — изсъска Ко.

Раф само вдигна ръка.

Погледна надолу към блатото и видя безнадеждно затъналия трол, който дишаше тежко и напразно се мъчеше да се освободи от лепкавата кал. С всяко движение успяваше само да потъне още повече.

Тролът изглеждаше жалък и обезумял от ужас. Щеше да умре тук, бавно и самичък.

— Хей… — повика го Раф.

Тролът рязко завъртя глава и се огледа, преди да осъзнае, че гласът идва от южната страна на калния поток.

Уплашените му очи откриха Раф и за миг младежът видя как през тях минава сложна поредица от мисли — тролът се нуждаеше от помощта на човек, но предвид отношенията между човеци и тролове, подобно нещо не изглеждаше много вероятно.

— Моля, помогни на Дюм — каза той и потъна още малко в калта.

Раф изгледа дълго и твърдо създанието. Спомни си за майка си в хватката на дивия трол. Никога не се беше замислял, че собствената му първа среща с подобно същество може да включва спасяването му.

— Ако ти помогна, нали няма да ме нараниш? — каза той.

— Дюм няма да те нарани. Дюм обещава да не те нарани.

Ко застана до Раф.

— Не всички тролове разбират що е благодарност, Раф — прошепна той. — Ако го спасиш, може да сметне, че не ти дължи нищо.

Раф сви устни. Все още мислеше.

— Това не трябва да те засяга… — продължи Ко.

Раф се завъртя към него.

— Напротив. Засяга ме. Няма да стоя и да гледам как някой умира.

С тези думи той взе брадвата си, върза въжето за дръжката й и хванал другия му край, хвърли брадвата към затъналия трол.

Тя цопна в калта до Дюм и той я сграбчи.

— Хвани се здраво и ще те издърпаме — каза му Раф.

Тролът се подчини и с бавни внимателни движения Раф и Ко, който се включи с голяма неохота, го задърпаха през калта към брега. Щом Дюм се измъкна от тресавището и стъпи върху по-твърда земя, двамата използваха въжето, за да му помогнат да изкачи отвесната стена, докато най-сетне тролът стъпи на техния бряг.

Той се изправи в целия си ръст, извисявайки се цяла глава и рамене над Раф и Ко.

Последва дълга пауза, докато ги изучаваше с поглед.

— Дюм иска да научи твое име, за да благодари.

Раф се усмихна.

— Името ми е Раф.

— Благодаря, Раф. Благодаря, че спасява живот на Дюм.