Матю Райли
Планината на троловете (5)

5.

Стара пътека прекосяваше Пущинака, като лъкатушеше през откритата местност.

Някога тя била редовно използвана и отъпкана, но сега цялата бе обрасла в бурени. Понякога изчезваше напълно под храсталаците и локвите и Раф трябваше да я търси отново по-нататък.

Вървеше по пътеката, оградена от двете страни от гъсталак от бодливи храсти. От време на време се стряскаше, когато някоя птица излиташе с шумно пърхане или невидимо животно се шмугваше в гъсталака.

Прецени, че ако поддържа добро темпо, ще му трябват три дни да прекоси Пущинака.

Първата нощ установи лагера си до зловонен кален поток и запали малък огън. Веднага щом пламъците се разгоряха, Раф видя нещо между дърветата.

Черен вълк, който се взираше в него с немигащи очи.

Раф не знаеше откога е бил там. Ръката му посегна към брадвата.

Вълкът просто стоеше с ниско приведена глава и го гледаше. После бавно раззина паст, оголвайки дълги, смъртоносно остри зъби, и изръмжа…

Втори вълк изскочи от бодливите храсти отляво.

Раф се обърна и вдигна брадвата точно когато звярът го връхлетя, събори го на земята и се приземи отгоре му. Раф се помъчи да се освободи, но животното не помръдна. Острието на брадвата се беше забило дълбоко в гърдите му.

В този миг първият вълк атакува, хвърли се към него, докато той лежеше беззащитен на земята. Вълкът скочи…

Шшшт!

… но падна на земята и се плъзна в калта, за да спре пред Раф със стрела, щръкнала от ребрата му.

Раф се обърна и видя тъмна фигура, стояща в края на поляната с опрян на рамото арбалет.

— Равнинни вълци — каза непознатият, докато презареждаше оръжието си. — Следяха те от няколко часа. Птиците знаеха, че са тук. Затова политаха. Имаш късмет, че са от равнинните. Те са по-дребни от планинските вълци и далеч не са агресивни като тях.

— Не са агресивни ли? — слиса се Раф.

— О, никак даже. — Непознатият пристъпи на светло и се оказа, че е дребен старец. — Глутница планински вълци нямаше да си направят труда да те дебнат. Щяха да те убият на мига.

Каза го съвсем равнодушно, като човек, който обяснява прости истини.

Раф впери поглед в стареца. Беше наистина най-старият човек, който бе виждал някога, много по-стар от племенните старейшини. Имаше дълга прошарена брада, необичайни очи, като цепки, и странна шапка от тръстика. В ръцете си държеше вече заредения арбалет, готов отново за стрелба.

— Кой си ти? — попита Раф.

— Казвам се Ко — любезно отвърна старецът. — Живея сам в Пущинака, на спокойствие, което може да се намери единствено в уединението.

Като дете Раф беше чувал по-големите момчета да говорят за някакъв отшелник, който живеел в Пущинака, зъл чужденец от изток, който правел магии и заклинания. Може би беше точно той.

— Здравей, Ко — рече Раф. — Името ми е…

— Раф, брат на Кира. Понякога ловуваш в тези земи, а друг път се сражаваш със сенки с оръжия, които сам си изнамерил. Често те наблюдавах.

— Нима?

— О, да. И ми харесваше да го правя. — Ко се усмихна. — Ти си изобретател. Измисляш оръжие и после се научаваш как да го използваш, като го изпробваш. Хубаво е, че младеж като теб се опитва да създава нови неща.

Раф наклони глава настрани.

— Когато показах едно от оръжията си на вожда, той ми се присмя и ме нарече глупак.

Ко въздъхна.

— Виждал съм и други от твоето племе по тези земи. Те са глупаците. Твоите хрумвания са неочаквани и находчиви.

— Виждал си мои съплеменници? — сепна се Раф. — Случайно да си видял група от шестима мъже да минават оттук преди около шестнайсет дни? Трима воини и трима носачи?

— Разбира се, че ги видях. Как бих могъл да ги пропусна? Изобщо не си правеха труда да се движат безшумно. Говореха много за троловете, преди да навлязат в планината.

— Видя ли ги да се връщат?

— Не.

— Казваш, че си ги чул — рече Раф. — Но не си говорил с тях?

— Често проследявам хората, които минават през тези земи. Способността да се движиш безшумно и незабелязано е умение, което моят народ цени високо. Когато бях по-млад, ако ми позволиш нескромността, бях много добър в изкуството на безшумното придвижване.

Раф погледна стареца и реши, че това е било много, ама наистина много отдавна.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

Ко отново се усмихна.

— Сестра ти те вика, когато идва да те търси по залез. А ти я наричаш по име, когато отиваш при нея. Тя се бои, когато излизаш сам.

— О.

— И какво те е накарало да навлезеш така навътре в Пущинака, млади ми Раф? Далеч си от обичайната си територия. Изглеждаш подготвен за дълго пътуване.

— Болестта порази сестра ми. Отивам до Планината на троловете да взема еликсир за нея.

— Смяташ да дадеш своя живот в замяна на нейния ли? — Старецът изглеждаше изненадан. — Да платиш жестоката цена на троловете?

— Смятам да донеса еликсир за сестра си — повтори Раф.

— Разбирам.

Старецът се вгледа в Раф, сякаш се мъчеше да реши дали да казва нещо.

— Раф — рече накрая, — ти си умно момче, по-умно от всеки друг. Виждал съм хора от твоето племе. Но интелигентността не е мъдрост. Да си интелигентен, означава да можеш да измисляш нови неща, похвати, идеи. Това е похвално и наистина младите могат да проявяват интелигентност. Мъдростта обаче идва от опита, когато видиш как нещата се случват отново и отново, и по тази причина младите рядко са мъдри. Ще позволиш ли на един старец да сподели с теб малко от натрупаната мъдрост?

— С радост.

— Когато тръгваш да търсиш еликсири, първо се увери, че знаеш какво е еликсир — рече просто Ко.

Раф се намръщи.

— Еликсирът е лек. Течност, която човек изпива и се избавя от болест.

— Казах, каквото казах. — Ко премигна бавно. — Надявам се това да ти помогне в твоето дирене. Ще ми е мъчно, ако сестра ти умре. Винаги ми се е струвала хубаво момиче, което милее за теб…

До слуха им достигна вой.

Раф се обърна, старецът също.

— Това е вой на планински вълк — рече Ко. — Слизат от планината да ловуват.

Раф впери уплашено поглед в мрака.

— Те са нощни ловци — каза Ко. — Огромни песове, които могат да виждат в тъмното, сякаш е ден. Но те слизат рядко в Пущинака, само когато усетят възможност да докопат плячка. — Старецът впери взор в мрака, сякаш преценяваше нощта. — И тази вечер определено са усетили такава възможност. Възнамеряваше ли да пренощуваш на това място?

— Ами… да. Защо?

— На няколко левги оттук е Разрушеният мост. Отвъд него, в онази част на Пущинака, която е най-близо до планината, често бродят тролове скиталци. Единствено неспособността им да пресекат лесно Разрушения мост ги спира да се появяват във вашата долина по-често, отколкото го правят.

— Тролове скиталци…

— Обикновено е безопасно да лагеруваш от тази страна на моста, но ако наоколо има планински вълци… Е, вълците определено могат да прекосят Разрушения мост. Май ще е по-добре да намериш подслон в дома ми за през нощта. Не е кой знае какъв, но съм го укрепил срещу хищници.

Раф се намръщи и понечи да обмисли предложението.

В същия момент още няколко вълка отвърнаха на зова на първия, но от другата страна на Пущинака. Общуваха помежду си, ловуваха като глутница.

Раф се обърна към съсухрения старец и кимна.

— Благодаря ти. Мисля, че идеята е много добра.

 

 

Ко живееше в малка колиба, построена върху купчина камъни насред едно вонящо блато.

Бръмчаха всякакви крилати гадини, крякаха жаби, а от време на време необичайно големи змии се подаваха на повърхността на мътната вода и изпълзяваха в гъсталаците.

За да стигнат до колибата, Ко извади една дълга дъска и я използва като мост над зловонната вода.

— Планинските вълци не плуват в такива смърдящи блата — каза той, докато прекосяваха.

Ко вдигна дъската, след като стигнаха до колибата.

— Бързо се свиква с вонята — жизнерадостно добави той. — Едно от най-големите предимства на човешкия мозък е способността му скоро да престава да обръща внимание на неприятната миризма.

Тази вечер, на светлината на малкия огън, Ко и Раф разговаряха надълго и нашироко за много неща.

Раф разпита Ко за живота му в тези далечни земи, а Ко се намръщи, когато Раф му разказа за племенната йерархия на северняците.

— Какво мерзко назадничаво устройство — рече той. — Най-успешните култури, които съм виждал, не позволяват на подобни хора да управляват. Накрая хората осъзнават, че ако искат обществото им да се развива, всеки трябва да допринася за него по най-добрия начин, на който е способен. И силните трябва да изберат да служат на групата като цяло, а не на собствените си интереси. Племената, управлявани от главорези, не се развиват. Накрая залиняват и умират.

— Кажи ми, знаеш ли нещо за тази болест? — попита Раф.

— Понякога моряците от родината ми, които заминават на дълги плавания, се разболяват от подобна болест. Но никога не е бил откриван лек за нея — каза Ко.

— Знаеш ли как троловете са открили своя еликсир? — попита Раф. — Как е възможно такива неуки същества да намерят лекарство, а ние да не можем?

— Не — каза Ко и се намръщи. — Не знам. Планинските тролове по тези земи не се славят с ума си. Откриването на еликсира е най-любопитното нещо, за което засега нямам обяснение.

Докато казваше това, Ко взе брадвата на Раф. След кратък оглед изсумтя доволно и извади кремъчния нож, скрит в дръжката.

— А, колко хитроумно! — Но после добави: — Не всички тролове са скотове, Раф. Напротив, някои техни по-дребни събратя са известни със забележителната си интелигентност. Ето още една мъдрост за теб — не съди за цялата раса по действията на отделни нейни представители. Ако трябваше да съдя за теб по действията на съплеменниците ти, щях да смятам, че си тъпак, който не си пада много-много по мисленето.

Раф кимна.

— И макар на външен вид тролът да е доста грубоват и да има дебела кожа — добави Ко, — той си има слаби места.

— Какви са те?

— Подобно на крокодила, тролът има много мека кожа под брадичката и на подмишниците — рече Ко.

Докато старецът разглеждаше ножа на Раф, момчето изучаваше арбалета му. Огледа подробно мощния изстрелващ механизъм и малката колекция стрели, прибрана в нарези от лявата му страна — някои имаха остри върхове, а други бяха с издути топчета на върха, пълни с някакъв материал. Не пропусна и здравото въже със златист цвят, закачено на две куки от дясната страна на оръжието.

— Това е най-доброто въже, което съм виждал някога — рече той.

Ко кимна.

— Изработено е от един от най-добрите оръжейници в моята страна за стария ми командир, който ми го подари на раздяла.

Раф извади собственото си въже. В сравнение с въжето на стареца то изглеждаше грубо и примитивно.

— А аз си мислех, че моето си го бива, пък то…

— Твоето въже също е добро — отсече Ко. — Изработил си го със собствените си ръце. Пък и става въпрос за въже. Щом може да издържи тежестта ти, нужно ли е да е красиво?

Раф се усмихна. И докато се усмихваше, забеляза в ъгъла на колибата шест малки зелени бурета с нещо като фитили, стърчащи от капаците им. Върху страните им бяха изписани някакви странни знаци:

Раф кимна към тях.

— Какво има в онези бурета?

— А… — ухили се Ко. — Това е може би най-голямото изобретение на моя народ, тайната формула, която имам привилегията да знам.

Ко отиде при едно буре, вдигна капака му и загреба шепа черен прах.

— Нарича се „огнен прах“ — рече той. — Войската го използва, за да изстрелва тежки железни топки на огромни разстояния срещу редиците на врага, да поваля бойните им слонове и да пробива стените на крепостите им.

Раф се втренчи в черния прах.

— Нима може да гори?!

— Нещо много повече. Ако запалиш фитилите, буретата ще пламнат и ще се получи силен взрив. Този странен прах спечели много войни за страната ми.

Раф закима бавно. Беше силно впечатлен.

— Огнен прах значи.

Ко се наведе напред.

— И като става дума за печелене на битки, млади приятелю, нека споделя с теб още една мъдрост, щом скоро сам ще водиш своята битка — за да повалиш четирикрак звяр, е нужно да нараниш само два от краката му. Правилото важи както за бойните слонове, така и за планинските вълци.

Раф мислеше върху това, докато си лягаше — защото по-късно, отвъд тънките стени на колибата, сред по-близките шумове от блатото, той чу шумоленето на клонките и сумтенето на глутницата вълци, които бяха някъде съвсем наблизо. Беше благодарен, че е приел поканата на стареца да пренощува при него.