Матю Райли
Планината на троловете (2)

2.

Положението на Раф и сестра му никак не било добро в племе, състоящо се от семейства, обединени около управляващото семейство.

Когато Раф бил на дванайсет, а Кира на осем, се случило нещо.

Един ден майка им не се върнала от хълмовете, където отишла с други жени да събира къпини. Вместо това една жена пристигнала тичешком в селото, крещейки с пълно гърло: „Трол! Трол скиталец!“.

Баща им тутакси се втурнал към хълмовете, последван от група воини, които според Раф не се движели достатъчно бързо.

Раф завел Кира при един съсед и се втурнал след тях, като първо ги догонвал по гласовете, а после по следите, които оставяли.

Когато стигнал хълма в източния край на долината, чул трола.

Дълбок гърлен рев отекнал през дърветата, последван от викове, пращене на счупени клони и свистене на размахан огромен чук.

— Отблъснете го! Отблъснете го към скалата!

Раф стигнал до мястото, където билото на хълма се срещало с основата на високата скална стена.

Там бил спрян от един от по-младите воини.

— Раф! — казал младежът. — Не отивай натам! Не бива да виждаш…

Но Раф настоял.

Избутал младия воин и се втурнал на полянката, където видял…

… грамаден трол, сграбчил майка му като парцалена кукла, ревящ към петимата воини, които го били наобиколили и го мушкали с копията си.

Огромното сиво създание било само две педи по-високо от човек, малко по-малко от седем стъпки, но било много по-едро от всеки мъж, който Раф бил виждал някога — широки рамене, дебел врат и четвъртита глава, състояща се сякаш само от чело и челюст. Кожата му била дебела като кожата на допотопен звяр.

Тролът стоял с гръб към отвесната скала, хванат в капан, държащ майката на Раф през кръста с мощната си ръка, докато с другата размахвал огромния си боен чук.

Раф с ужас видял, че очите на майка му са затворени и че тялото й се люшка безжизнено с всяко движение на трола. Майка му, неговата прекрасна, спокойна и насърчаваща майка!

Баща му се втурнал напред да сграбчи ръката й.

— Не…! — извикал някой, но било късно.

Тролът замахнал с тежкия си чук и ударил бащата на Раф право по темето, запращайки го към отвесната скала. Той се блъснал в стената с огромна сила и се строполил на земята, мъртъв на мига.

Раф изкрещял от ужас.

После с нов оглушителен рев тролът захвърлил чука си, метнал на рамо майката на Раф и се изкатерил по отвесната скала, изчезвайки от погледа им.

Раф никога повече не видял майка си.

 

 

Докато растял, Раф все повече се уединявал.

Сестра му Кира се тревожела, непрекъснато тичала след него и често го заставяла да замълчи, когато изказвал растящото си недоволство от първото семейство. Раф смятал, че усилията на воините да спасят майка му били половинчати и безполезни и не оправдавали допълнителната дажба храна.

И затова, когато не работел на малката нива с Кира и не изобретявал инструменти, които поне малко да облекчат труда им, Раф тайно се упражнявал с оръжията си.

Направил двуострата си брадва по-малка и по-лека, за да може да я върти по-бързо. Дори сложил на новото си оръжие куха дръжка, в която пъхнал дълъг тънък нож, изработен от кремък.

Когато отивал на лов на границата с Пущинака, който се намирал северно от речната долина, Раф се упражнявал да вади бързо ножа от дръжката, така че ако се натъкне на враг, за миг да се окаже с оръжия и в двете ръце. Извършвал промушващи и разсичащи движения, сякаш изпълнявал боен танц.

Ако някой ме види, мислел си Раф, със сигурност ще си помисли, че съм си загубил разсъдъка.

Раф не подозирал, че всъщност някой често го гледал как се упражнява сам на предела на Пущинака.

 

 

Една година, по време на летния празник на жътвата, недоволството на Раф достигнало върха си и той направил нещо нечувано — поискал да се състезава в игрите.

По време на жътвата първото семейство винаги устройвало игри, които обикновено представлявали двубои и борба между синовете на вожда, в които те показвали уменията си като бойци. Дори в лоши години игрите били много популярни сред племето.

Когато Раф поискал да участва в борбата, дебелият вожд се разсмял гръмогласно, както направил преди, но този път Раф отправил искането си пред цялото племе и всички станали свидетели на разговора им.

Вождът хвърлил поглед към синовете си и кимнал небрежно.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, момко? Селските момчета не бива да предизвикват воините. Не искам да пострадаш.

Някои от племето злорадо захихикали.

— И все пак искам да опитам — рекъл Раф.

Вождът поклатил глава и се обърнал към тълпата.

— Никой да не казва, че не съм го предупредил!

Той погледнал отново Раф.

— Добре. В такъв случай ще се бориш с Бадер.

С разтуптяно сърце Раф излязъл на импровизирания ринг срещу Бадер.

Двамата започнали да обикалят един около друг и да се дебнат. И когато Раф се хвърлил напред към противника си, един от братята на Бадер промушил крак под опънатото въже и препънал момъка.

Раф залитнал и Бадер се хвърлил отгоре му, сграбчил го в душеща хватка и го тръшнал на земята. Последвалото унижение освен че смазало духа на Раф, послужило като пример за съплеменниците му. Изминали седмици, преди драскотините и синините да изчезнат и Раф ставал за посмешище всеки път, когато се разминавал с някой от първото семейство.

Той само свеждал глава и продължавал по пътя си, кипейки от гняв.

 

 

И така Раф живял като чужденец в собственото си племе — трудел се на полето със сестра си, изобретявал оръжия и тренирал с тях, катерел се и ловувал сам на границата с Пущинака. Точно по това време водата изведнъж намаляла и хората започнали да измират.

А после дошъл денят, в който болестта повалила и сестра му.