Матю Райли
Планината на троловете (14)

14.

Внимателно и безшумно Раф се закатери по Планината на троловете.

Движеше се изключително предпазливо, като внимаваше да не бутне някой камък — в зловещата тишина на нощта звукът от търкулнал се камък щеше да проехти като камбана.

Изкачваше се на зигзаг. Отначало тръгна на запад, но по някаква незнайна причина западният склон на планината бързо стана отвесен, така че пое на изток. Там катеренето беше много по-лесно, а освен това имаше многобройни чукари, зад които можеше да се скрие при нужда.

Не след дълго стигна до каменен път, чиято настилка беше гладко полирана от постоянното използване. Той мина от Главната порта нагоре към отвора в средата на планината.

Според Дюм пътят (и другият, който водеше от Главната порта надолу към бента) се използвал за влачене на каменни шейни, пълни с храна от низините и вода от езерото до залите на планинския крал.

Това беше работата на Дюм като влекач — най-низшата от най-низшите в обществото на троловете. По цял ден той и други като него теглеха тежките шейни нагоре по пътя до кухните, намиращи се непосредствено до Голямата зала.

Дюм беше казал също, че когато се връщали на планината, на простите тролове им се разрешавало да минават само по пътищата. Високопоставените — онези от семейството на краля и приближените му — използвали по-пряк път до Голямата зала — церемониалното стълбище, което се изкачваше право нагоре от Главната порта към засводения вход на залата в склона на планината.

Раф не посмя да излезе на пътя. Вместо това се придържаше към чукарите покрай горната му страна и изкачваше планината успоредно на него.

По-нагоре по пътя Раф видя последната стражева кула, кацнала на склона, гледаща на североизток.

За да не бъде забелязан от стражите, той заобиколи и се насочи към предната част на планината, като се изкачваше близо до ръба на чутовния връх, приблизително на равно разстояние от Главната порта и стражевата кула. Движеше се внимателно, като използваше неравностите по склона, за да остане незабелязан.

По едно време се озова на двайсетина крачки от единия от високите прозорци на Голямата зала.

Искаше му се да надникне вътре, но не посмя. Дори от това разстояние чуваше хъркането, долитащо от залата. Вътре спяха много тролове, чиито големи носове тръбяха като тромпети.

Раф продължи да се катери нагоре.

Малко над прозореца стигна до тясна ниша, изсечена в скалата, в която имаше нещо интересно.

Нещо като пиедестал.

Паметник.

Беше изработен от прекрасен черен камък, върху който бяха изсечени думи на древен език, който Раф не знаеше. Ако познаваше писмеността, щеше да прочете следното:

ТАЗИ ПЛОЧА Е ПОСТАВЕНА В ПАМЕТ НА ЗАВЪРШВАНЕТО НА ГОЛЯМАТА СТРАЖЕВА КУЛА НА СЕВЕРА, СЕДАЛИЩЕ НА УПРАВИТЕЛЯ НА ТЕЗИ ЗЕМИ.

ПОГЛЕДНЕТЕ Я, ВРАГОВЕ НА СЛАВНАТА НИ ИМПЕРИЯ, И ТРЕПЕРЕТЕ!

НИЕ ЩЕ ВЛАДЕЕМ ТЕЗИ ЗЕМИ И НАРОДИТЕ ИМ ХИЛЯДА ГОДИНИ.

Пиедесталът приличаше на изсечените в скалата отвори в кралството на хобгоблините — беше изработен от същата онази цивилизация на умни хора.

През средата на паметника минаваше дълбока пукнатина, вероятно оставена от чук на трол. Тролски графити покриваха повърхността му.

Раф продължи нататък.

По-нагоре, на стотина стъпки под равния под на откритата Зимна тронна зала, Раф надникна над една канара и пред очите му се разкри гледка, от която му призля.

Видя заострени колове, цяла гора, върху които бяха набучени окървавените трупове на тролове и човеци. Всички тела бяха силно разложени — планинските лешояди бяха пирували с тях.

Раф погледна нагоре и точно над коловете видя южния ръб на Зимната тронна зала.

Тези нещастници, тролове и човеци, са били хвърляни от залата…

Раф се вгледа в едно от по-запазените тела и нещо в него му се стори познато.

Трупът имаше характерната дървена огърлица на старейшина от племето му. Северняк!

И тогава за свой ужас Раф осъзна, че този мъж е един от двамата старейшини, изпратени да преговарят с троловете, когато бяха спрели реката — онези старейшини, които така и не се върнаха.

Взира се дълго в труповете, след което продължи нагоре по склона.

 

 

Докато Раф изкачваше планината, Ко и Дюм продължаваха да следят напредването му от корниза си.

Трудно беше да го различат в мрака, особено когато изчезваше зад някой чукар, но тъй като знаеха целта му, не го изгубиха от поглед.

— Известни ли са ти други тролски племена? — попита Ко, докато гледаха как Раф заобикаля коловете под Зимната тронна зала.

— Не — тъжно рече Дюм. — Ние последно тролско племе.

— Наистина ли? Последното?

— Да. Ние предимно планински тролове с малко полски тролове и пещерни тролове. Те влязоха в наше племе, когато техни племена загинали. Всяка година наше племе намалява.

— Защо според теб става така? — попита Ко с искрено любопитство.

Дюм сви рамене.

— Тролове много прости. Обичат бой и състезания и не вършат работа. Най-яки тролове управляват и вземат жени и изяждат повечето храна. Най-силен трол е крал. Затова прост трол щастлив, когато негова жена роди голямо силно момче. Трол тъжен, когато жена роди тя-трол или изтърсак. Често родители убиват новородени тя-тролове и изтърсаци, защото безполезни за тролско племе. Само момчета полезни.

Ко се намръщи.

— Това означава ли, че имате малко женски и много мъжки тролове?

— Да. Точно така.

— Мъжките съперничат ли си за женските?

— Както Дюм вече казва, тролове обичат бой. Спор за тя-трол поредна причина за бой. Да, много бой заради това.

— Разбирам — мрачно рече Ко. — Ами умните тролове? Бях останал с впечатлението, че по-дребните тролове са доста умни и изобретателни.

— Това вярно. Мъдри тролове често по-малки тролове, тролове изтърсаци. Но сега те малко. Преди време тролски крале започват не харесват мъдри тролове, защото често се опъват на крал, казват, че крал прави лоши неща. Но крал не иска изглежда като глупак и понякога хвърля размирен мъдър трол от върха на планината. Напоследък много крале прави това. Никой не се опъва на сегашен крал.

— Но как обществото ви развива нови неща без умни членове на племето? — попита Ко.

Дюм бавно сви рамене.

— Тролове просто правят неща по начин, по който винаги правили. Винаги имало битки. Няма нужда от земеделие, защото тролове вземат данък от човеци. Дюм дори не знае как да обработва земя. Дюм знае само как да влачи, да мъкне храна и вода нагоре по път. Старши тролове предимно мързелуват, пият и устройват смъртни двубои за забавление.

Дълго време Ко не каза нищо, после се обърна към Дюм.

— Това ли се е случило и с другите тролски племена? — попита той.

— Дюм не знае. Дюм само прост работник. Но някои влекачи дошли на наша планина от други племена и казват, че и там било същото.

Ко се загледа към планината.

— Расата ви умира, без дори да го осъзнава — тихо рече той. — Самата ви култура ви убива. След едно-две поколения няма да останат тролове на земята.

Последва кратко мълчание. После Дюм кимна към катерещия се по планината Раф.

— Ами господарят Раф? Ако тролове го хванат, много ще се ядосат. Много!

Ко кимна.

— В момента можем единствено да го следим с поглед. Но ако младият ни приятел не се върне до сутринта, трябва да приемем, че е бил заловен.

— А ако заловят? Тогава какво? Господар Раф добър човек. Спасява живот на Дюм без изгода. Лошо, ако остане да умре сред тролове.

— Склонен съм да се съглася с теб — рече Ко. — В момчето има нещо, което много ми харесва. Различен е от другите членове на неговото племе. Той има бъдеще, докато те нямат. Не бих искал да го видя как умира по ужасен начин.