Матю Райли
Планината на троловете (9)

9.

На следващия ден, водени от Дюм, Раф и Ко пресякоха последната част от Пущинака и стигнаха подножието на Черните планини.

Дюм изобщо не беше щастлив, че се връща обратно на територията на троловете. Но тъй като се бяха отклонили на изток и не се придържаха към главния път, който следваше реката, и тъй като Раф беше спасил живота му, той въпреки това го направи.

— Има ли някакъв начин прогонен трол да изкупи провинението си и да бъде приет обратно? — попита Раф, докато вървяха.

— Само един начин да отмениш изгнание — отвърна Дюм. — Да поднесеш на тролски крал дар от прясно човешко месо.

Раф се закова на място.

— Какво?!

Дюм наведе глава.

— Човешко месо голям деликатес за тролове. Особено меко месо на човешка жена или дете. Мъжко месо много жилаво, не така хубаво. — Той погледна стеснително към Ко. — А някои тролове обичат мозък на стари човешки кости. Казват, че имал рядък вкус.

— Че защо да нямат? — с равен глас отвърна Ко.

На Раф му хрумна нещо.

— Когато бъде прогонен, тролът огладнява много бързо, нали?

— О, да, господарю Раф. Тролове имат нужда от много храна. Гладен трол много тъжна гледка — отчаян, ненаситен, губи всякакъв контрол.

Раф си помисли за историите, които бе чувал за троловете скиталци. Спомни си и за трола, който беше видял да отвлича майка му. Троловете скиталци се държаха непредсказуемо и убиваха безразборно, като почти винаги отвличаха жени или деца.

Вече знаеше защо — троловете скиталци бяха изгнаници. Убиваха хора или защото умираха от глад, или защото се опитваха да се сдобият с човешко месо, за да бъдат приети обратно в племето си.

Продължиха по пътя си в подножието на планината.

Земята беше сива и сурова. Дърветата, които все още стърчаха тук, бяха голи и изсъхнали, като някакви зловещи скелети.

— Но тролове измират от известно време — каза Дюм. — Тролове страдат от болест. Добре че стар трол Вилнар създал еликсир и еликсир лекува тролове.

— Вилнар ли? — Ко вдигна глава, когато чу името. — Вилнар беше името на прочут полски трол, много мъдър дребен трол, който експериментираше с настойки и мехлеми. Същият Вилнар ли е открил лекарството?

— Същият — потвърди Дюм.

— Мислех си, че Вилнар живее в северните земи…

— Да. Но когато тролски крал побеждава племе на полски тролове на север и съсипва техни земи, той отвежда Вилнар на Планина на тролове като пленник, за да му прави церове.

Ко беше поразен.

— Вилнар се труди като роб на вашия крал? Виж ти! Това не е правилно, изобщо не е правилно…

Завиха по каменистата пътека и внезапно се заковаха на място.

От двете страни на пътеката се издигаха два кола. Върху тях, с отворени в беззвучен писък усти, бяха набучени два тролски черепа.

След зловещите колове пътеката свършваше при голям отвор в отвесната скала.

Върху древната му рамка бяха изсечени знаци и руни, писменост на цивилизация, която никой жив човек не можеше да разчете.

Голяма паяжина запречваше зейналия портал. Никой не бе минавал през него от много време.

Раф впери поглед в набучените черепи. Бяха големи, със стърчащи кучешки зъби на долните челюсти, и приличаха на някаква отвратителна кръстоска между череп на човек и на мечка.

— Стигнахме царството на хобгоблините — каза Ко. — Коловете са предупреждение на хобгоблините към съседите им. Още ли си сигурен, че искаш да го направиш, Раф? Ако там, вътре, са останали хобгоблини, няма да е приятно.

Раф не се поколеба нито за миг.

— Ако това е единственият начин да стигна незабелязан до Планината на троловете, значи трябва да мина оттук. Но ти дойде много по-далеч, отколкото беше казал, Ко. Направи повече от достатъчно за мен. Не е нужно да се изправяш пред тази опасност.

Старецът погледна назад, сякаш можеше да види малката си колиба в далечината. После се обърна към Раф.

— Наистина дойдох по-далеч, отколкото възнамерявах — каза той. — И въпреки това откривам, че искам да продължа. Щом троловете от Планината на троловете държат мъдрия стар полски трол Вилнар като свой роб, това е неправда, която не мога да оставя така. Ако нямаш нищо против, бих искал да дойда с теб.

— Ще се радвам да останеш с мен — с огромно облекчение отвърна Раф.

Той пристъпи напред и с помощта на кремъчния си нож разряза паяжината, която запечатваше входа. После, на светлината на запалена факла, поведе Дюм и Ко в изоставеното кралство на хобгоблините.