Матю Райли
Планината на троловете (6)

6.

На следващия ден Ко предложи да съпроводи Раф в търсенето му поне за част от пътя.

— Познавам Пущинака — каза той — и бих могъл да ти помогна да преминеш блатата през някои по-трудни участъци.

Раф се зарадва на помощта му и през деня двамата доста напреднаха през Пущинака.

Ко наистина познаваше добре тези земи. На местата, където пътеката изчезваше под обширни локви, той знаеше къде са бродовете и спести на Раф много часове, които щяха да са му нужни да заобиколи наводнените райони.

Старецът вървеше с широки леки крачки, провесил небрежно арбалета в ръце.

— Как така се озова по тези земи? — попита го Раф по обяд, когато спряха да хапнат.

— О, дойдох тук с голяма войска от изток, водена от велик император воин. През дългия ни поход завладяхме много земи и натрупахме богатства. Аз бях лечител, който се грижеше за войниците, когато бяха ранявани или се разболяваха. Войската ни спря марша си на хиляда левги източно оттук и когато пое обратно, аз попитах императора дали мога да остана в тези земи. Той удовлетвори молбата ми и аз преминах много хълмове и долини, докато се установя в Пущинака с неговото великолепно усамотение.

— Не обичаш хора ли? — попита Раф.

— Не обичам онова, което хората си причиняват един на друг.

Когато слънцето започна да клони към залез в края на втория ден, върху пътеката се спуснаха черни сенки. Дърветата сякаш посягаха към Раф с клони като жилести ръце с хищни нокти. Ко изобщо не забелязваше мрачната обстановка.

Когато се стъмни, двамата стигнаха до Разрушения мост.

„Разрушен“ беше твърде хвалебствено определение, помисли си Раф, докато го гледаше.

Всъщност вече нямаше никакъв мост.

Тук пътеката се прекъсваше от широк кален поток, част от сухата река, която се виеше надолу към долината на Раф. През вековете, когато течението е било буйно, реката бе изровила дълбок пролом в зеленикавата земя, широка около трийсетина стъпки и дълбока петнайсет, с отвесни кални стени. Самото корито представляваше тресавище — мокро, кафяво и вонящо.

В някакъв момент някой бе построил мост над потока, но той отдавна беше пометен от водата или талпите му бяха откраднати за други цели, така че сега бяха останали единствено стълбовете, които ги бяха поддържали. Те се издигаха над калното корито на равни интервали и човек можеше да прескача от един на друг, стига да има достатъчно широк разкрач и да умее да пази равновесие.

Раф видя и друго нещо в калта на коритото.

Следи.

Само че не бяха човешки.

Тези бяха по-големи и по-дълбоки, отколкото отпечатъците от човешко стъпало, а пръстите на краката бяха къси и дебели. Стъпки на тролове.

— Разрушеният мост е най-големият защитник на твоята долина, Раф — каза Ко. — Троловете нямат същите пръсти на краката като човеците. Техните са по-малки и не така подвижни. Резултатът от това е, че не могат да пазят равновесие като човеците. За един трол прескачането от един стълб на друг би било голямо постижение. Именно затова троловете скиталци сравнително рядко достигат долината ви.

Раф посочи отпечатъците в тресавището.

— Онези следи стигат само до средата на коритото. Защо?

Ко кимна.

— Калта в коритото е убийствена. Гъста и лепкава, коварна като подвижни пясъци. Заседнеш ли в нея, бавно те засмуква надолу. Стъпките стигат само до средата, защото някой непредпазлив трол безнадеждно е затънал и тресавището го е погълнало.

Раф се взираше с ужас в калта. На повърхността й се пукна мехур, сякаш тресавището бе живо.

— Троловете са много по-силни от човеците — рече той. — Но не са особено умни, нали?

— Като изключим по-дребните полски тролове, наистина е така — съгласи се Ко. — В безкрайната си мъдрост Великият създател се е погрижил нито едно същество да не получи всяка дарба. Да, троловете имат огромни размери и сила, но заради тези дарби имат слабо развита способност да пазят равновесие и ограничен разум. Човеците са надарени със съобразителност, но с малко чиста сила. Вълците са коварни и с много по-добро обоняние и слух, но за щастие, нямат срещуположни палци. — Ко се усмихна малко тъжно. — Мисля си, че Създателят просто е искал да направи живота на този свят по-интересен.

Раф насочи вниманието си от следите в калта към доста злокобния терен от другата страна на Разрушения мост. Гъсталакът от тръни там изглеждаше по-плътен, сенките — по-заплашителни.

Всичко това започваше да става прекалено истинско. Истински вълци, истински тролове, истински мрак. Студен страх го прониза и за момент той си помисли дали да не се върне. Дръзкото тръгване на това приключение му беше изглеждало много по-лесно от отчайващото бездействие в колибата му в долината.

Помисли си за Кира, която умираше от болестта, и решимостта му се възвърна.

Той се обърна към Ко.

— Троловете по природа ли са жестоки? Когато бях съвсем малък, ме учеха, че всеки трол е чудовище, желаещо единствено да яде човешко месо и да сее хаос и разрушения.

Ко го изгледа продължително, преди да отговори.

— Изключително проницателен въпрос, Раф. Мнозина човеци прекарват целия си живот, без да се усъмнят в „истините“, които са им били втълпявани.

— Е?

— Въпреки че планинският трол е с огромни размери, мозъкът му е малък и затова той е неспособен на сложна мисъл. Това обаче не означава, че е неспособен да мисли. Простите мозъци мислят просто — яж, убий, получи предимство, но най-вече — оцелявай. Тролът яде човеци, за да оцелее. Изисква данък от човеците, за да оцелее. Да, някои тролове наистина са архижестоки, така че техните мисли включват и такива като господствай, надзиравай, наранявай, унижавай.

— Значи повечето тролове не са жестоки по природа?

— Така мисля. Известна част от човеците са жестоки, но това не означава, че всички човеци са такива. Само когато жестокият се сдобие с власт, жестокостта му започва да доминира. Същото важи и за троловете, но при тях това се случва по-често, защото те са простовати и лесно могат да бъдат подведени.

Раф се замисли над думите му и осъзна нещо.

— Виждал съм как добри хора стоят мълчаливо настрана, докато жестокият вожд пребива техен съплеменник просто от лошотия. Другите приемат жестокостта от страх да не станат нейни жертви, а не защото са съгласни с нея. И в същото време се срамуват от това.

— Емоции като срама и вината — рече Ко — са цената, която плащаме за по-големия мозък. Човекът знае, че може да избере да се опълчи срещу жестокостта, тролът пък може да се оправдае, че е слабоумен.

Раф не каза нищо.

— Интересен диспут — рече Ко. — От години не съм провеждал подобен. Е, това е един от недостатъците на отшелническия живот.

Той се огледа.

— Така, изправени сме пред избор. Можем да пресечем Разрушения мост сега и да продължим през Пущинака през нощта или да лагеруваме тук.

Раф погледна към суровия терен от другата страна. Пълната луна се издигаше над планината.

— Ами планинските вълци? — попита той.

Ко сви рамене.

— Рано или късно ще ти се наложи да лагеруваш близо до планината, Раф. Едно рисковано търсене не би било такова, ако е лесно. Ако останем тук, поне ще имаме време да вземем предпазни мерки срещу вълците. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Мисля, че е по-добре да пренощуваме тук — рече Раф.

— Мъдро решение — съгласи се Ко.