Матю Райли
Планината на троловете (26)

26.

Следвайки групата бегълци, Раф, Ко, Вилнар, Дюм и Грая се втурнаха обратно в Голямата зала на планинския крал.

Тропотът и виковете на троловете, които ги преследваха по стълбището и тунелите зад тях, отекваха в ушите им.

От бързината зависеше животът им.

Тичащ последен, Раф стигна до спираловидното стълбище, което се виеше около една от колоните на Голямата зала. Погледна назад и видя сенките на преследващите ги тролове, наближаващи изхода на тунела, и чу тропота на краката им.

Докато слизаше надолу по стъпалата и стигна до тавана на Голямата зала, той докосна колана си да провери дали еликсирът си е още на мястото…

… и не напипа нищо. Погледна колана си.

Кесията я нямаше.

— Какво, по дяволите…

Нима я беше изпуснал? Нима…

— Раф! Побързай! — извика му Ко.

— Изгубил съм елик…

И тогава Раф го видя.

Погледна към залата точно навреме да види как Бадер се втурва през огромния изход, стиснал здраво в ръка кесията на Раф.

 

 

Очите на Раф едва не изскочиха от орбитите.

„Бадер! Отмъкнал я е, докато съм освобождавал другите пленници.“

Гневът му не трая дълго, защото точно тогава, само на десет стъпала зад него, се появи първият трол и нададе ужасяващ рев.

Раф побягна по каменното стълбище, като вземаше по три стъпала наведнъж, а отгоре се появиха още тролове.

След като бяха разбили барикадата горе, сега цялата орда от двеста разярени трола се изсипа и по четирите стълбища, обикалящи колоните на Голямата зала!

Беше страховита и смайваща гледка — масата тролове приличаше на мравки, спускащи се по четирите спираловидни стълбища в опит да пресекат пътя на бягащите пленници, и особено на онзи, който според тях отнасяше еликсира им.

Южняците се втурнаха през главния изход след Бадер, но доста зад него. Изскочиха в бурната нощ и забързаха по стръмното кралско стълбище към Главната порта в подножието му. Вратата и стълбището, запазени единствено за краля и приближените му, сега се използваха като основен път за спасение от бягащите затворници.

Раф скочи тичешком на пода и видя, че и четирите колони бяха посивели от тролове. Настигна Ко при изхода, докато Дюм, Грая и Вилнар се втурнаха навън в дъжда и продължиха надолу по стълбището.

— Раф! — извика Ко. — Буретата! Стреляй по буретата!

Раф се обърна и ги видя — другите три бурета барут на Ко, разположени из Голямата зала, в основата на три от четирите колони — същите, които беше разнасял Дюм.

Но точно в този момент Раф осъзна нещо друго — нещо по-голямо от собственото му спасение и това на другите затворници.

За най-голяма изненада на Ко Раф побягна обратно в Голямата зала на планинския крал, но се насочи надясно, към източната страна, към най-близката колона.

— Какво правиш! — извика старецът. — Използвай горящите стрели да запалиш буретата!

— Върви — викна му Раф. — Омитай се по-скоро оттук!

— Но, Раф…

— Припомни си собствения си урок — за да повалиш четирикрак звяр, е нужно да нараниш само два от краката му. А сега върви!

Ко поклати глава и се втурна през изхода, оставяйки Раф на безумието му.

 

 

Докато тичаше, Раф извади запалителна стрела, възпламени я с удар в стената и я зареди в арбалета.

И докато троловете се насочваха към него, стреля диагонално през залата.

Стрелата се понесе през обширното пространство и горящият й връх проби зеленото буре до северозападната колона.

Бурето избухна, пропуквайки основата.

В следващия момент огромната колона рухна. Троловете на нея се разлетяха във всички посоки.

Планината се разтресе.

Но залата си оставаше цяла.

Раф стигна колоната, към която тичаше — югоизточната — и грабна малкото буре в основата й.

Троловете по тази колона, водени от краля и принц Турв, почти бяха слезли по стълбището и се намираха буквално над главата на Раф.

Без да обръща внимание на тропота и яростните им ревове, Раф спокойно зареди арбалета с друга горяща стрела, прицели се в отсрещната колона — югозападната — и стреля.

Стрелата отново полетя през залата и се заби в бурето точно когато първият трол скочи от стълбището и се понесе право към Раф.

Бурето избухна.

Югозападната колона също рухна с оглушителен трясък и троловете по нея се разлетяха и изпопадаха на пода.

И тогава таванът на Голямата зала се пропука. Заваляха огромни скални късове. Без двете колони вече нищо не поддържаше огромната тежест.

И докато Раф изхвърчаше през изхода в източната стена с буре под мишница и се втурваше по пътя на влекачите, великолепният таван на Голямата зала на планинския крал се стовари върху гъмжилото от тролове, които бяха смазани от унищожителната каменна лавина.

Залата на планинския крал вече не съществуваше.

 

 

Но това не беше краят.

 

 

След разрушаването на залата цялата Планина на троловете започна да се срутва.

Изстрелите на Раф не бяха напосоки — тъй като бе разрушил колоните в западната част на залата, планината сега се сриваше в тази посока.

Осветена от светкавици и забулена от дъжда, горната половина на Планината на троловете, вече изгубила върха си, се наклони с невъобразим грохот на запад, отчупи се от основата си и започна да пада бавно като отсечено дърво. Свличащите се канари се разтрошаваха, превръщайки се в невъобразим облак прах.

Цялата огромна планина изчезна в този облак, докато се стоварваше върху най-близкия връх на запад.

Ко, Вилнар, Дюм и Грая едва успяха да се спасят от падащия връх. Докато рухваше на запад, той отнесе със себе си горната половина на кралското стълбище, но за тяхно щастие те тъкмо бяха минали мястото, където земята се разцепи.

Раф също успя да се спаси.

В безопасност на източния склон, с последното малко буре под мишница, той гледаше как огромният планински връх се отчупва от основата си и пропада.

Озова се на върха на рампата на влекачите, до две каменни шейни.

Валеше толкова силно, че се бе образувал малък поток, който течеше по пътя като по някакъв широк канал.

Раф си помисли дали да не използва една от шейните и да се спусне по рампата, но реши, че никога не би могъл да я помръдне, затова просто се затича по хлъзгавия път.

Не успя да направи и двайсет крачки надолу, когато гневен вик отзад го накара да се обърне.

Тролският крал стоеше над него, покрит от глава до пети в прах, с изкривено от ярост лице и пламнали очи.

— Ти! — изкрещя той.

Дъждът бързо се смеси със слоя прах по огромното му тяло, превръщайки го в кални струйки, подобни на някаква страховита бойна татуировка.

Кралят също забеляза шейните и без никакво усилие сграбчи едната и я хвърли на пътя. Скочи в нея, оттласна се силно и се понесе надолу към Раф по хлъзгавата рампа.

Раф беше изправен пред избор — да бъде смазан под тежестта на каменната шейна или да се метне от ръба на пътя и да умре по този начин.

Шейната се носеше към него, набирайки скорост. От постоянното използване през годините каменният път беше гладък като стъкло. В тази буря, с потока, който течеше по него, пътят се беше превърнал в истинска високоскоростна пързалка.

Вместо да попадне под шейната или да се хвърли в пропастта, Раф направи друго — скочи нагоре в шейната, все още сграбчил бурето с барут, блъсна се в тролския крал и благодарение на допълнителната тежест на бурето бутна едрия трол и той се стовари долу.

Сега и двамата бяха на шейната, която продължаваше да набира скорост надолу.

Раф се надигна точно навреме да избегне страничния удар на вбесения трол.

Запази равновесие, докато шейната вземаше завоя на пътя и се насочваше към Главната порта.

Когато се озоваха в подножието на планината — горната й част продължаваше да се срутва и огромни канари се търкаляха надолу сред хаоса от дъжд и светкавици — Раф видя края на пътя.

Пътят свършваше в малка дървена постройка за товарене, построена под якия каменен мост на Главната порта. Зад постройката нямаше нищо, освен отвесна стена надолу към дълбоката клисура под портата.

Ако не успееха да намалят скоростта веднага, Раф и тролският крал щяха да изхвърчат направо през дъските към гибелта си.

Кралят замахна. Раф приклекна да избегне удара. Стоеше с изненадващ баланс върху летящата шейна — баланс, на какъвто тролът не беше способен.

Шейната се носеше главоломно надолу по склона.

Кралят не беше на себе си от ярост. Замахна отново, но Раф избегна удара и точно когато шейната се озова под моста, стисна бурето и отскочи нагоре, колкото се може по-високо, протегнал свободната си ръка. Успя да сграбчи една от гредите, докато шейната с краля продължи напред, разби дъските на постройката като съчки и полетя над клисурата.

Краката на Раф се люшнаха към бездната, но той успя да се задържи, след което цопна тромаво в течащия по пътя поток.

Последният му спомен от жестокия крал на троловете бе как омазаното му с кал лице изчезва в мрака, изкривено от шока от поражението. Той се изгуби в тъмнината надолу с дъжда, за да не бъде видян никога повече.

 

 

Изтощен, окървавен и подгизнал до кости, Раф изкачи няколкото последни стъпала и се озова при Дюм и Ко при Главната порта.

Откри ги — с Вилнар, Грая и пленниците южняци — да стоят отчаяно при портата, загледани към мястото, където доскоро се намираше стражевата кула с дългия въжен мост.

Раф видя причината за ужаса им.

Въженият мост висеше безполезно от стълбовете от тяхната страна на пропастта.

— Беше онзи от твоето племе — рече Ко. — Сряза моста след себе си, след като премина.

— Бадер… — изпъшка Раф, като си мислеше и за еликсира, който принцът беше откраднал.

Явно си беше помислил, че с прерязването на моста е обрекъл Раф на залавяне и смърт в ръцете на троловете, докато самият той щеше да се завърне триумфално при племето.

Дъждът продължаваше да се излива върху Раф и сподвижниците му, които размишляваха трескаво върху окаяното си положение.

Раф обаче обърна гръб на моста.

— Няма значение. И без това не възнамерявах да се махна по този път. Има още едно нещо за правене.