Матю Райли
Планината на троловете (10)

10.

Светът на хобгоблините представляваше мрачно съчетание от тъмни тунели и огромни пещери, изсечени в скалата. По стените се виждаха оголени участъци от странен камък с ръждив цвят, около които се издигаха отдавна изоставени скелета и стълби.

— Какъв е този странен камък? — попита Раф, докосвайки стената.

— Това „кралство“ май е било всъщност мина — рече Ко. — Подобни мини бяха нещо обичайно в родината ми. Това, което виждаш, е желязна руда, която може да се стопи в пещ и да се използва за създаването на много точни оръжия.

— Чувал съм легенди за древно човешко племе, което е живяло по тези земи — каза Раф. — Били умни хора и носели блестящи брони и бронзови шлемове с червени пера. Но заминали, когато родният им град, от другата страна на морето на юг, бил атакуван. Така и не се завърнали.

Малко по-нататък по първия тунел групата на Раф стигна до широка яма в пода, която заемаше целия проход. На дъното й имаше дузина изправени заострени колове. Между тях Раф различи останките на трол, нанизан най-малко на пет смъртоносни кола.

Забеляза, че тялото не е много разложено.

— Този труп е сравнително отскоро — каза той.

— Трол скиталец, потърсил подслон, предполагам — рече Ко.

— Трябва да е влязъл от другата страна — каза Раф. — Паяжината при входа беше цяла.

Дюм кимна в знак на съгласие, без да каже нищо.

От стената отдясно на ямата стърчаха две стъпала, които бяха единственият начин за преодоляване на препятствието.

Раф и Ко минаха с лекота по тях, но Дюм се нуждаеше от помощта на въжето, за да се прехвърли оттатък. Капанът беше прост, но ефективен начин да се попречи на трол да влезе в пещерите.

Минаха през две огромни минни зали, свързани помежду си с дълъг прав тунел, в който имаше други капани. Хобгоблините бяха оставили мрачна украса по стените — черепи на тролове, както и няколко на мечки и вълци.

В първата пещера Дюм откри голям дървен чук сред други миньорски инструменти. За човек чукът беше огромен и трябваше да се държи с две ръце, за да се използва, но Дюм го взе с лекота в едната си ръка.

От двете страни на входа на следващия тунел откриха разлагащи се трупове на още два трола, с клюмнали напред глави и разперени ръце, чиито длани бяха заковани за каменната стена.

Раф се вторачи с потрес в мъртвите тролове.

Дюм само извърна поглед.

— Хобгоблините ли са го направили? — ахна Раф.

— Да — тихо отвърна Ко.

Минаха между отвратително разложените тролове, оставени на показ, и влязоха в тесния тунел зад тях.

— Защо хобгоблините са напуснали това място? — попита Раф. — Тук имат просторно убежище и добра защита срещу троловете.

— Хобгоблините са изключително неприятни създания — рече Ко. — Не само заради коварството им, но и заради това, че са само потребители. Те не създават нищо. Не одомашняват животни или растения. Не обновяват поселищата. Хобгоблините живеят на места, построени от други, и просто консумират онова, което е налично и докогато е налично. След това се местят на друго място и постепенно го унищожават. Те не виждат отвъд непосредствените си нужди. Останали са тук, докато това място ги е изхранвало, след което са продължили нататък.

— Троловете различни ли са?

— О, троловете са много по-умни — рече Ко. — Че нали това е причината за сегашната ти дилема. Троловете са се досетили, че трябва да си осигурят храна и вода за бъдещето. Постигнали са го, като са преградили реката и на практика са поробили човешките племена надолу по течението. Дават ви вода само колкото да оцелеете, а вие им давате храна. Този наложен данък ги изхранва с минимален труд от тяхна страна. В това отношение тролът е много по-умен от хобгоблина.

Продължиха предпазливо навътре в тунела.

— Какво всъщност е хобгоблинът? — попита Раф.

Ко сви рамене.

— Хобгоблините са по-дребни от човеците, но говорят като хора. Имат ръце и крака като нашите, но кожата им е по-груба, по-твърда, по-четинеста. Ако в миналото не са били хора, то може би са били маймуни — сякаш са животно между маймуната и човека, защото носят черти и на едните, и на другите.

Докато Ко казваше това, Раф осъзна, че тунелът, по който вървяха, става странно топъл и влажен.

Стигнаха края му и излязоха в друга огромна пещера.

Раф спря пред гледката, разкрила се пред тях.

Голямо езеро с димяща вода изпълваше пода на просторното помещение. Раф и преди беше виждал горещи извори, но не и цяло подземно езеро.

Нисък дървен мост минаваше над горещото езеро и водеше към най-необичайната особеност, която доминираше на отсрещната стена — каменна пътека без парапет, изсечена в самата скала. Тя се издигаше на зигзаг по високата триста стъпки скала. И най-малкото подхлъзване или препъване по нея би довело до падане във врящата вода долу. В огромната стена до пътеката зееха отворите на множество по-малки тунели, през които можеше да мине човек.

На две места на пътеката имаше древни стражеви постове с подвижни мостове, през които можеше да се мине над пропастите, прекъсващи шеметно виещата се пътека. В момента долните два моста бяха спуснати, но горният беше вдигнат и прекъсваше пътя през бездната.

На самия връх на пътеката се виждаше внушителен каменен отвор като онзи, през който бяха влезли в старата мина — изходът.

Раф гледаше с благоговение невероятното строително съоръжение.

Стоящият до него Ко пък изобщо не гледаше пътеката. Той се взираше в нещо на земята наблизо. Дори клекна, за да го разгледа по-добре.

— О, не. Само това не.

Дюм видя какво разглежда Ко и подуши с отвращение.

— Лайна…

— Това са изпражнения на планински вълк — каза Ко. — И са пресни.

Старецът извади меча си с рязък звън.

— Планински вълци… — Раф вече стискаше кремъчния си нож.

Дюм надигна тежкия чук.

— Нещо наистина се е настанило на това място, след като хобгоблините са го изоставили… — каза Ко.

Внезапен кикот отекна някъде отгоре.

Раф рязко се завъртя.

Дюм се обърна.

— Ви-и-иждам ви! — извика писклив глас от мрака.

— И аз ви виждам — обади се втори глас от друга посока.

— И аз! — извика трети.

Раф отново се завъртя, като оглеждаше пещерата, но не видя нищо, не забеляза никакво движение.

— Не биваше да идвате тук — каза по-нисък глас някъде отблизо.

— Защото сега ще умрете.

С бясно разтуптяно сърце Раф се обърна отново към тунела, от който бяха дошли и внезапно откри, че се взира в очите на хобгоблин с меч в ръка.

Мечът се насочи към лицето му.