Матю Райли
Планината на троловете (1)

1.

Преди много години, някъде далеч на север…

Имало едно време една речна долина далеч на север. В нея живеело племе, чиито членове внезапно започнали да измират от непозната болест.

Смъртта била ужасна. По кожата на жертвата се появявали гнойни пъпки, след това венците й започвали да кървят. Не след дълго, изгубил сили да се движи, с окапващи зъби и покрит с циреи, болният заспивал и повече не се събуждал.

А после, сякаш за да увеличи страданията на племето, реката, която минавала през долината им от север, пресъхнала.

Макар че племето изпратило годишния си данък на троловете, те решили да спрат водата от бента си нагоре по течението. Троловете правели подобни неща от време на време, изглежда, с единствената цел да напомнят на жителите на долината с жестокостта си кой е истинският господар.

Само за няколко месеца в долината и околностите й настъпила незапомнена суша. Почвата се ронела между пръстите. Почти всичко изсъхнало. Дивечът се срещал все по-рядко. Заговорило се, че дори хобгоблините, които с жилавите си тела можели да издържат по-дълго от всяко друго същество в сурови условия, напуснали леговищата си в подножието на планината в търсене на по-богати земи.

Положението на северняците станало окаяно. Реколтата била толкова оскъдна, че храната трябвало да се разпределя на дажби. Скоро станало очевидно, че липсата на храна и вода допринася за разпространението на болестта. Започнали да измират все повече хора.

Всички отправяли горещи молитви към боговете, ала те останали нечути.

Горели свещени благовония, но това също не помогнало.

Нови членове на племето станали жертва на болестта.

Нещо трябвало да се направи.

Двама старейшини били пратени да говорят с троловете, да ги умоляват да пуснат водата. Те заминали, облечени в най-хубавите си одежди и с отличителните дървени огърлици, носени единствено от първенците.

Никой повече не ги видял.

 

 

И тогава дошли още по-лоши новини.

Хората научили, че и самите тролове страдали от ужасната болест, но успели да изнамерят цяр за нея, някакъв еликсир. Говорело се също, че срещу „специален данък“ троловете обещавали да излекуват всеки, заразен с болестта.

Някои първенци от по-малките кланове от долината заминали за Планината на троловете заедно със своите болни, за да сключат договор с тролския крал и в същото време да измолят поне мъничко вода.

Седмица по-късно болните се върнали в долината излекувани като по чудо и разказали, че пили от прочутия еликсир — кисела жълтеникава течност.

За съжаление, добавили те, тролският крал категорично отказал да пусне вода от бента, оставяйки хората в долината в пълна зависимост от него.

Най-зловещото било, че старейшините, които отвели болните до Планината на троловете, не се върнали.

Изцелените нямали представа какво е станало с първенците им в чертозите на планинския крал, но дълбоко в себе си всички подозирали едно и също.

 

 

Такъв бил животът на хората от племето на северняците.

След време някои забелязали, че макар реката да пресъхнала, реколтата да била лоша и хората да се разболявали все повече, първото знатно семейство продължавало да се храни добре.

Поколения наред членовете на семейството на вожда били по-високи от останалите си съплеменници, по-издръжливи и по-силни и затова се провъзгласили за воини. И тъй като било задължително да останат здрави, за да могат да бранят хората си от другото голямо племе в долината, това на южняците, семейството получавало първо от оскъдната храна — разбира се, едва след като са изплатили данъка си на троловете.

— Те са воини само защото пазят ревниво изкуството да боравят с оръжие — промърморил един ден Раф на сестра си Кира, докато излизали от дългата колиба на вожда, след като донесли допълнителния налог от оскъдната си реколта.

— Тихо, Раф — прошепнала Кира. — Отново ще си навлечеш някоя беда.

— И колкото повече ядат, толкова по-силни стават и няма как да изгубят високото си положение…

— Ш-ш-шт!

— Какво могат да ми направят? — възмутил се Раф.

— Могат да те прогонят.

— Положението е толкова тъжно, че изгнанието едва ли може да се нарече наказание. Какво значение има дали ще гладувам тук, или някъде другаде?

— За мен ще има — тихо отвърнала Кира и го докоснала по ръката.

Родителите им били починали, когато двамата били малки. Кира свила рамене.

— Нещата са такива и винаги е било така. Големите налагат правилата, а малките като нас се подчиняват, за да оцелеят.

Раф се намръщил.

— Не ми харесва как стоят нещата. Може да стане и по-добре.

 

 

Но истината била, че Раф наистина бил малък и открай време си бил слабоват. Макар че току-що бил навършил седемнайсет, той приличал на момче, мършав и дългурест, с рошава руса коса.

Но наваксвал липсата на сила с бързина — бил подвижен и чевръст, което като по-малък неведнъж го спасявало от пердах от по-големите момчета.

Освен това бил изключителен катерач по дърветата и скалите, което също му помагало понякога да се измъкне от преследвачите си.

Трябва да добавим, че Раф бил доста изобретателен. През свободното си време непрекъснато измислял нови инструменти за полската работа, кухненски прибори, а понякога — в нарушение на племенните правила — и оръжия.

Изобретението, с което особено се гордеел, било въжето му — невероятно дълго, изплетено от самия него в продължение на месеци. Разпънато, то достигало петдесет стъпки. И било яко. Трябвало да бъде такова, тъй като Раф го използвал, за да се катери по отвесните зъбери по края на долината, стърчащи на стотици стъпки над нея.

Приживе майка му насърчавала находчивостта му. Ведра и спокойна, тя разглеждала всяко негово изобретение и му задавала въпроси, които понякога го карали да се втурва да прави подобрения. Но когато изобретението било готово, тя винаги го използвала, което правело малкия Раф особено горд.

За съжаление, подобно насърчаване не било нещо обичайно за племето на Раф.

Веднъж, когато бил още момче, Раф предложил на вожда да му помогне в направата на оръжия за воините на племето.

Дори изработил нарочен образец, който да покаже на вожда — двуостра секира. Дотогава племето използвало само брадви с едно острие.

Дебелият вожд се разсмял гръмогласно.

— Що за глупак би използвал двуостра секира в битка? Нужно е само едно острие, което да стовариш върху врага! Остави боя на нас, момче!

Другите мъже от първото семейство се надпреварвали да му се присмиват. Най-много му се подигравал Бадер, третият син на вожда, който макар да бил връстник на Раф и навремето да играели заедно, сега се извисявал цяла стъпка над него и му заповядвал, сякаш бил по-голям на години.

Раф напуснал колибата на вожда засрамен и унизен.