А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (90)

89.

18 януари 1918

Икономът нахлува в кабинета ми и първата ми мисъл е за Хелена — водите й са изтекли, или е паднала, или…

— Мистър Пиърс, обаждат се от службата ви. Казват, че е важно, спешно. Относно пристанището, нещо в складовете.

Отивам в хола и вдигам слушалката. Малори Крейг започва да говори преди да произнеса и дума:

— Патрик. Стана авария. Рутгер не даваше да ти се обадят, но аз реших, че трябва. Той прекали с темповете. Копаеше твърде бързо. Неколцина марокански работници попаднаха в клопка, казват, че…

Скачам и изхвърчам през вратата преди да е завършил. Карам към складовете и когато стигам, се прехвърлям в дрезината, където вече ме очаква моят бивш помощник. Понасяме се главоломно надолу, както бе направил Рутгер в първия ден от посещението ми в галериите. Ето че глупакът го е направил — не е действал разумно и галерията е рухнала. Опасявам се от това, което ще заваря.

Когато излизаме в първата от големите галерии, забелязвам, че осветлението е изключено и вместо него из тъмнината шарят десетина лъча от челници на миньори. Един мъж, бригадирът, ме улавя за ръката.

— Мистър Пиърс, Рутгер ви търси по телефона.

Слизам и бързам в тъмнината. Спирам. Челото ми е мокро. Дали това е пот? Не, има нещо друго. Капка вода от тавана — той се поти.

Сграбчвам близкия телефон.

— Рутгер, къде си? Казаха ми, че е станал инцидент.

— На сигурно място.

— Не си играй игрички. Къде е аварията?

— О, ти си точно където трябва — отвръща Рутгер все така самоуверено. Дори доволно.

Оглеждам помещението. Миньорите са се скупчили изплашено около мен. Защо светлините са изключени? Оставям телефона и доближавам електрическия кабел. Виждам, че е свързан с друга жица. Осветявам я с фенера и я проследявам. Тя върви по стената… до тавана и после по стълбите към…

— Всички навън! — крещя. Втурвам се към входа на подземието и се опитвам да организирам работниците, но те се спъват едни в други в бушуващо море от светлини и сенки.

После внезапно отеква взрив и скалата рухва. Подземието се изпълва с прах и всичко е като в тунела на Западния фронт. Не мога да ги спася. Дори не ги виждам. Тръгвам назад — към коридора на лабораторията. Прахолякът ме следва и чувам как свличащата се скална маса затваря входа. Писъците утихват, просто така, сякаш някой е затворил врата, и аз оставам в непрогледен мрак, ако се изключи бледото сияние на белите светлини и мъглата в тръбите.

* * *

Не зная колко време е минало, но съм гладен. Много гладен. Челникът ми отдавна е угаснал и аз седя в неподвижния мрак, облегнат на стената. Хелена сигурно се е побъркала от притеснение. Дали най-сетне не е разкрила тайната ми? Ще ми прости ли? Всичко зависи от това дали ще се измъкна оттук.

Чувам стъпки от другата страна на скалната преграда. Приглушени са, но в свлачището има малки отвори.

— Ей!

Трябва да подбирам внимателно думите.

— Свържете се с лорд Бартън по телефона. Кажете му, че Патрик Пиърс е отрязан в тунела.

Чувам смях. Рутгер.

— Умееш да оцеляваш, Пиърс. Не мога да не ти го призная. И си гениален минен специалист, но когато опре до хора, си пълен идиот.

— Бартън ще ти види сметката, ако се опиташ да ме премахнеш.

— Бартън? Кой според теб издава заповедите? Мислиш ли, че мога да ти посегна просто така? Ако беше така, отдавна да съм се отървал от теб. Не. Бартън и баща ми са се уговорили да се оженя за Хелена още преди да съм се родил. На нея тази идея хич не й се нравеше, може би затова се метна на влака за Гибралтар веднага щом избухна войната. Но човек не може да избяга от съдбата си. Разкопките доведоха и мен тук и животът щеше да се върне в предишното си русло, ако не стана онази утечка на метан. Екипът ми загина и се появи ти. Бартън сключи с теб сделка, но обеща на баща ми, че после всичко ще се промени. Бременността бе последната сламка, ала не бери грижа, това може да се оправи. Толкова много деца умират след раждането от какви ли не загадъчни болести. Не се тревожи, аз ще я утеша. Познаваме се открай време.

— Рутгер, аз ще се измъкна оттук. И когато го направя, смятам да те убия. Разбра ли ме?

— Тихо, Патрик. Тук хората работят. — Той се отдалечава. Крещи нещо на немски и чувам стъпки из цялото подземие.

През следващите няколко часа — всъщност не знам колко време е минало — тършувам из загадъчната лаборатория. Не намирам нищо, което да използвам. Накрая сядам и се заглеждам в стената, която блещука като стъкло и почти отразява мъждукането на тръбите, но не напълно. Отражението е размазано, мътно, като отражение в стоманена плоскост.

От време на време чувам над главата си шум от пробивни машини и удрящи в скалата кирки. Опитват се да довършат работата. Вероятно са близо до горния край на стълбището. Внезапно шумовете утихват и чувам викове: „Васер, васер!“. Вода — сигурно са ударили… после силен тътен. Безпогрешният звук от рухване на скали.

Изтичвам при входа и се ослушвам. Писъци, шум на нахлуваща вода. И още нещо. Удари на огромен барабан. Или пулсираща вибрация. Усилва се с всяка секунда. Още писъци. Топуркане на бягащи крака.

Напрягам слух, ала не чувам нищо. Тишина. Осъзнавам, че стоя в две педи дълбока вода — процежда се през отворите в скалните отломки.

Връщам се в коридора. Лабораторията сигурно има врата. Блъскам с юмрук по стените. Нищо. Водата вече нахлува в лабораторията, след минути ще ме залее.

Тръбата — една от четирите — е отворена. Какъв избор имам? Шляпам из водата, после се пъхвам вътре. Мъглата ме обгръща и вратата се затваря.