А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (127)

126.

Патрик Пиърс не сваляше ръка от пистолета. Историята на мъжа, който се бе представил като Дейвид Вейл, изглеждаше достоверна, но той все още не му вярваше. А може би просто не искаше да му вярва?

Вървеше след Вейл по дългия коридор и мислите му постепенно се отнесоха към Хелена, към онзи ден преди седем години, когато стъклената тръба се бе отворила със свистене…

Бялата мъгла се бе разсеяла и той бе посегнал да я докосне. Беше си помислил, че ръката й ще се превърне в прах, ще се разпадне, когато докосна студената й кожа. Бе паднал на колене и по бузите му се бяха търкулнали сълзи. Малори Крейг го бе прегърнал през раменете, а Патрик го бе съборил на земята и успя да го удари няколко пъти по лицето, преди охранителите да го дръпнат настрани. Крейг — дясната ръка на дявола, мъжът, който го бе примамил в смъртоносния капан. Едно изплашено хлапе — Дитер Кейн — се бе сгушило в ъгъла. Крейг се бе изправил, бе избърсал кръвта от лицето си, след това бе хванал Дитер за ръка и беше излязъл.

Патрик бе поискал да погребе Хелена със семейството й в Англия, но Крейг не бе позволил. „Пиърс, ще са ни нужни нови имена. Всякаква връзка с миналото трябва да бъде прекъсната.“ Нови имена. Катрин. Кейт — както този мъж, Вейл, я бе нарекъл.

Опита се да си представи какъв ли е бил животът й. Без баща, когато й е нужен, и с един доста несръчен родител, когато е край нея. От момента, в който взе Катрин на ръце, той бе посветил живота си на усилието да премахне заплахата на „Имари“ и да разкрие загадките на Гибралтар и Камбаната. Да направи света по-безопасен заради нея. Това бе най-доброто, което би могъл да й осигури. И се бе провалил. Ако това, което казваше Вейл, бе истина, то сега корпорация „Имари“ бе по-силна от всякога. А Кейт… беше пропуснал целия й живот. Нещо по-лошо — тя бе отгледана от чужд човек. И не само това, оказа се, че е била въвлечена в конспирациите на корпорацията. Истински кошмар. Опита се да прогони тази мисъл от ума си, но тя изплуваше отново и отново, като призрак, който не иска да си отиде.

Погледна мъжа, който накуцваше пред него. Дали Вейл знаеше всички отговори? И достоверни ли щяха да са те? Покашля се и попита:

— Тя… каква е?

— Кой? А, Кейт ли? — Дейвид погледна през рамо и се усмихна. — Тя е… невероятна. Изключително умна… и с много силна воля.

— Не се съмнявам в това. — Беше толкова странно да чува тези думи от друг. И да осъзнава факта, че дъщеря му вече е зрял човек — че е израснала без неговата помощ. Искаше му се да добави нещо, но не знаеше какво. След известно време каза: — Странно е да говорим за това, Вейл. За мен са изминали едва няколко седмици, откакто се сбогувах с нея в Западен Берлин. Мъчително е да знам, че дъщеря ми е пораснала без баща.

— Повярвайте ми, тя е невероятен човек. — Дейвид помисли малко и продължи: — Не съм срещала друга като нея. Красива и…

— Добре, това е достатъчно. Да не се отклоняваме… Вейл. — Патрик ускори крачка. Изглежда, имаше ограничение на скоростта за разкрития от… подобен тип. Патрик изпревари Вейл и поведе. Все пак беше въоръжен, а Вейл едва ли можеше да му надвие в това си състояние. Освен това последните му отговори бяха убедили Патрик в едно — този човек казваше истината.

Известно време вървяха мълчаливо. После Патрик спря, за да може Вейл да си поеме дъх, и подхвърли:

— Май те поизморих. Извинявай. Аз също имах няколко нещастни случая, докато изучавах района.

— Мога да издържа — отвърна Дейвид, докато си поемаше дъх.

— Сигурен съм, че можеш. Спомни си с кого говориш. Обикалям из тези тунели сто години преди теб. Не е необходимо да се пресилваш.

Дейвид го погледна.

— Като стана дума, вие вървите съвсем нормално.

— Ами да. Това е благодарение на тръбата. Няколко дни в нея през 1918 бяха достатъчни, за да ме закърпят. Не го записах в дневника, защото по онова време ме интересуваше единствено какво става около мен. Хелена… Испанският грип… — Патрик втренчи невиждащ поглед в стената. — Мисля, че в тези тръби се случва и нещо друго. Когато излязох през 78-а, можех да работя с машините. Вероятно затова успях да премина през Гибралтарския портал. Но… Но все още не разбирам как ти си могъл. Никога не си бил в тръба.

— Така е. Признавам. Аз също не го разбирам.

— Да не би учените от корпорация „Имари“ да са ти правили нещо?

— Не. Или поне не мисля. Всъщност греша — получих кръв от човек, който е бил в тези тръби. От Кейт. В Тибет бях ранен. Изгубих много кръв и тя… ми спаси живота.

Патрик кимна.

— Това е интересно. — Погледна към намазаните с паста рани на рамото и крака на Дейвид. — Как получи тези рани?

— Дориан Слоун ме простреля.

— Значи се е присъединил към „Имари“ и е продължил в духа на баща си. Малкото дяволче ставаше все по-зло с всеки ден, през 1985. А тогава бе само на петнайсет.

— Не се е отказал. — Дейвид се поизправи. — Благодаря за почивката. Готов съм.

Патрик отново поведе. Приближиха една двойна врата, която досега не се бе отваряла, а сега се плъзна встрани.

— Интересно — да минавам през врати, които доскоро бяха затворени за мен. Чуй ме само, говоря като глупаците, които ме наеха през войната.

— Войната — повтори Дейвид и поклати глава.

— Какво?

— А, нищо. Толкова е странно да чуеш „войната“ от човек, който има предвид Първата световна война. В наши дни това означава войната в Афганистан.

Патрик спря.

— Руснаците? Те пак ли…

— О, не, отидоха си през 89-а. Всъщност Съветският съюз вече не съществува.

— Кой тогава?

— Ал Кайда, или по-точно талибаните, а може би някакви радикални ислямисти.

— Америка е във война с афганистански племена?

— Да. Но това е дълга история…

Светлините в коридора премигнаха, после угаснаха. Двамата застинаха.

— Това случвало ли се е преди? — прошепна Дейвид.

— Не. — Патрик извади една фосфоресцираща тръба, запали я и тя хвърли разсеяно сияние около тях. Чувстваше се като Индиана Джоунс, който запалва факла в древен коридор. Понечи да го сподели, но Дейвид вероятно нямаше да знае кой е Индиана Джоунс. В тези дни „Изгубеният кивот“ вероятно бе просто един много стар филм — на цели трийсет години — и по-младото поколение сигурно отдавна не гледаше такива филми.

Патрик тръгна напред, пристъпваше предпазливо. Светлините в коридора премигнаха, после пак угаснаха. Вратата в дъното не се отвори, когато я приближиха. Патрик протегна ръка към стъкленото табло до нея. Мъглата пред стъклото се разсея и той усети леко убождане, като от електрически ток. Какво ли означаваше всичко това?

— Мисля, че има някакъв проблем с електрозахранването — каза Патрик. Надяваше се да успее да се справи ръчно. Завъртя леко пръсти и вратата бавно се отмести встрани.

Залата бе по-голяма от всичко, което бе виждал, не само тук долу, но и където и да било. Изглеждаше дълга и широка цели мили.

Редици дълги стъклени тръби се издигаха към невидимия таван и изчезваха в далечината, сякаш на много мили от тях, навътре в непрогледния мрак.

Бяха от същия тип като тръбите, които Патрик бе виждал преди много години в Гибралтар, но с две изключения: тези тръби бяха пълни с тела… и бялата мъгла вътре се променяше. Разсейваше се. Избледняващата завеса позволяваше да се добие известна представа за хората, които се помещаваха в тръбите. Ако това бяха хора. Приличаха повече на човеци от човекоподобното същество в Гибралтар. Дали бяха атланти? Ако не — тогава какви? И какво ставаше с тях? Събуждаха ли се?

Слисването му бе прекъснато от нов звук — ритмичен, усилващ се, идващ от вътрешността. Стъпки.