А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (107)

106.

— Събуди се, Дейвид.

Дейвид отвори очи. Беше гол. Опипа леглото. Празно. И студено. Кейт си бе тръгнала преди часове.

— Дейвид.

Хауард Кийгън се бе навел над него.

Дейвид седна.

— Какво има? Колко е часът?

Доскорошният му наставник му подаде бележка.

— Два след полунощ. Кейт е изчезнала. Намерихме тази бележка в стаята й.

Дейвид разгъна бележката.

Мили Дейвид,

Не ме мрази. Опитах се да се спазаря за децата. Известно ми е, че на сутринта ще атакувате щаба на „Имари“. Надявам се да успеете. Зная какво са ти отнели.

Успех.

Кейт

Дейвид се замисли. Това идея на Кейт ли беше? Нещо не беше наред.

— Смятаме, че е излязла преди два-три часа. Реших, че ще е добре да си наясно. Съжалявам, Дейвид. — Хауард тръгна към вратата.

Дейвид се мъчеше да анализира създалото се положение. „Какво пропускам?“ В мислите си непрестанно се връщаше към образа на Кейт, бързо менящи се кадри, които не можеше да спре. Тя беше в безопасност, а сега се бе предала в ръцете на врага. Защо? Това бе най-лошият му кошмар.

Кийгън улови дръжката на вратата.

— Почакай. — Дейвид го погледна замислено. Нима имаше друга възможност? — Зная къде е отишла.

Хауард се обърна и го погледна скептично.

— В Тибет ни дадоха дневник. — Докато говореше, Дейвид се обличаше припряно. — В него имаше карта на тунели под Скалата. Там долу има нещо, което им е нужно.

— Какво е то?

— Нямам представа. Но мисля, че е отишла да го намери — като разменна монета. Каква е текущата обстановка?

— Всички се обличат. Скоро ще започнем щурма.

— Искам да разговарям с хората.

 

 

След половин час Дейвид бе повел последните двайсет и трима агенти на Часовникова кула през тунелите под Скалата на Гибралтар. Беше им казал, че трябва да слезе, трябва да намери Кейт и че може да се забави, преди да се присъедини към атаката. И без това ролята му беше почти церемониална. Заради раните, особено тази на крака, не би могъл да вземе активно участие в щурма. Трябваше да остане в центъра при мониторите, откъдето да координира хода на операцията.

Но колегите му се съгласиха единодушно. Щяха да останат заедно, първо да проучат тунелите и да открият Кейт, а после да се върнат към осъществяването на първоначалния план. А и находките в подземието можеше да им осигурят тактическо преимущество при главната операция.

Не очакваха голяма съпротива в складовете и не бяха разочаровани. Край сградите дори нямаше охрана. Катинарът на едната беше строшен — вероятно от Кейт. Очевидно „Имари“ бяха изоставили това място много отдавна, защото бяха изгубили интерес към него.

Липсата на охрана обаче събуди подозренията на Дейвид.

Входът към тунела бе точно както се описваше в дневника — и в почти същото състояние. Върху отвора бе метнато черно чергило, светлините в тунела бяха включени. Надолу също нямаше видима промяна — електрическа дрезина, монорелсова, с вагонетки. Всяка вагонетка побираше по двама души и екипът се разпредели в десетина — Хауард и Дейвид седнаха в първата. След предизвикващото световъртеж спираловидно спускане в началото тунелът се изправи и скоро стигнаха до разклонение. Дейвид не бе очаквал това — предполагаше, че „Имари“ са затворили всички ненужни галерии. Картата в дневника бе от вътрешността на атлантската постройка и той нямаше представа накъде да продължи при разклонението. Не му оставаше друго, освен да раздели силите, ала за съжаление последваха нови и нови разклонения, докато накрая Дейвид остана само с Кийгън. Надяваше се поне да са на правилния път.

Планът бе да се срещнат след час при входа. Така все още им оставаше време за атаката срещу гибралтарския щаб на „Имари“.

Дейвид гледаше напред, към монотонно изплуващите тунелни светлини. Дали не пропускаше нещо важно? Завъртя ръчката и увеличи скоростта. Някъде в далечината се чуха три приглушени пукота. Дейвид и Кийгън се спогледаха. Дейвид забави скоростта в очакване да чуят още подобни звуци, за да определят посоката.

— Можем да се върнем — предложи тихо Хауард.

Но останаха да чакат. В тунелите цареше тишина. Какво да правят? Звуците без съмнение бяха от изстрели, но Дейвид не беше във форма да се бие, а Хауард бе чиновник, а не войник. Нито един от тях не можеше да се опре на противника в сериозен бой.

— По-добре да продължим — предложи Дейвид.

След пет минути чуха безпорядъчна стрелба, но този път не забавиха. Малко след това излязоха в помещението, което се отваряше към атлантската сграда. Стълбището бе в самия център на подземието, напълно разчистено. Вдясно зееше отворът с неравни краища, описан в дневника. Дейвид виждаше и останалата част от стената, но тя бе само гладък тъмен метал. Масивни стоманени подпори крепяха тавана и удържаха скалата и морето над нея.

Дейвид погледна към стълбището. Над него се виждаше скален купол, вероятно изкопан от миньорите, за да освободят пространство над сградата.

— Какво е това?

— Мястото, откъдето се извадили Камбаната — каза Дейвид, по-скоро на себе си.

Хауард се изкатери до началото на стълбището, стъпи на първото стъпало и погледна към Дейвид.

Без да каже нито дума, Дейвид го задмина и закуцука нагоре, като се подпираше на бастуна си. Докато се катереше, намръщен от болка, го завладя усещането за дежавю. Патрик Пиърс, човекът, прокопал този тунел, бил примамен уж за да спаси някого, ала сам попаднал в клопка. Дейвид прекрачи прага, следван на крачка от Хауард. Спря, обърна се и погледна в очите своя доскорошен наставник. И отново се запита дали не пропуска нещо? И да беше така, вече бе късно да предприеме каквото и да било.

Тунелът след стълбището бе осветен от фосфоресциращи лампи. Беше висок три метра, с леко извити стени, създаващи овална форма и остри ъгли по краищата. Кой знае защо, Дейвид си помисли, че коридорът му напомня на един кораб в някакъв филм от поредицата „Стар Трек“. Тръгна напред, все така следван от Кийгън. Опитваше се да си представи картата от дневника. Запаметяването на карти и кодове бе част от работата му и бе доста добър в това.

Сградата, из която се придвижваха, бе неописуема. Много от вратите към помещенията, покрай които минаваха, бяха отворени и Дейвид виждаше през тях импровизирани лаборатории, като нещо, което човек би видял зад стъкло в музей, където музейни работници демонстрират как са се извършвали някогашни дейности или научни изследвания. Очевидно през изминалите сто години „Имари“ бяха изучили всеки сантиметър от сградата.

Всичко това му се струваше нереално. Не бе повярвал напълно на историята на минния инженер, дори известно време гледаше на нея като на измислица. Но ето че сега всичко това бе пред очите му.

Фалшивата стена към камерата беше зад следващия завой. Веднага щом се появи пред погледа му, Дейвид задържа дъх. Камерата беше… отворена.

Кейт? Дали не беше вътре?

— Кейт! — извика Дейвид. Нямаше какво да губи. Който и да бе вътре, вероятно бе чул потракването на бастуна му. Така че едва ли можеха да разчитат на някакъв елемент на изненада.

Никакъв отговор.

Дейвид се прокрадна до ръба на отвора и надзърна вътре.

Помещението приличаше на команден център. Мостик с кресла, подредени покрай гладки повърхности компютри? Нещо по-напреднало?

Дейвид пристъпи предпазливо в помещението. Завъртя се, опирайки се на бастуна, и огледа всеки сантиметър от камерата.

— Няма я тук — каза той. — Но историята от дневника се оказа вярна.

Хауард го последва и натисна една ръчка на стената. Вратата се затвори със свистене — плъзна се от дясно наляво.

— О, да, съвсем вярна.

Дейвид го погледна учудено.

— Да не си го чел? — И с бързо движение хвана дръжката на затъкнатия в колана му пистолет.

Лицето на Хауард изглеждаше променено. Обичайно мекото му изражение бе изчезнало. Беше доволен. И уверен.

— Чел съм го, да. Но само от любопитство. Зная какво пише вътре, защото видях всичко това с очите си. Аз наех Патрик Пиърс да намери това място. Аз съм Малори Крейг.