А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (97)

96.

Дейвид се чудеше какво да каже. Накрая понечи да заговори, но Кейт вдигна ръка.

— Зная, че звучи налудничаво, но само ме изслушай, остави ме да се изкажа докрай. И без това няма къде да вървим. — И махна към коша и балона над тях.

— Добре, но те предупреждавам, че това не е по моята специалност. Не съм сигурен дали ще мога да ти помогна.

— Добре, кажи ми само когато започне да звучи твърде нереално.

— А има ли обратна сила? Защото това, което каза току-що…

— Искам само да ме изслушаш, а после ще прецениш как ти изглежда. Ето ги фактите: преди седемдесет хиляди години избухва вулканът на планината Тоба. Следва глобална вулканична зима, която продължава от шест до десет години и вероятно е последвана от период на изстиване, продължил около хиляда години. Пепел покрива Азия и Африка. Човешката популация се смалява драстично до около три до десет хиляди души, може би дори до хиляда фертилни двойки.

— Добре, звучи ми правдоподобно и засега не виждам нищо налудничаво.

— Защото в Джакарта ти казах за катастрофата Тоба.

Дейвид вдигна ръце.

— Виж, просто се опитвам да ти помогна.

Кейт си спомни собствената си реакция и думите си към Дейвид в онзи камион преди дни, които й се струваха като половин живот.

— Много смешно. Както и да е, горе-долу по това време намаляването на популацията предизвиква генетично стеснение. Знаем, че всички хора на планетата са потомци на много малка група, между хиляда и десет хиляди фертилни двойки, съществували преди около седемдесет хиляди години. Всеки човек извън Африка е потомък на малочислено племе, напуснало континента преди около петдесет хиляди години и наброявало едва няколкостотин души. Всъщност всяко човешко същество днес е потомък на един човек, живял в Африка преди шейсет хиляди години.

— Адам?

— В действителност, тъй като сме учени, ние го наричаме Y-хромозомен Адам. Имало е и Ева — митохондриална Ева, но тя е живяла доста по-рано, по всеобщо мнение става въпрос за около сто и деветдесет до двеста хиляди години.

— Пътешественици във времето? Виж, това вече звучи…

— Никакви пътешественици във времето не си въобразявай. Това са само генетични названия за хора, от които произлизаме всички на Земята. Малко е сложно, но накратко този Адам е имал голямо предимство — поколението му е било много по-напредничаво от съвременниците им.

— Имали са Атлантския ген.

— Засега ще се придържаме към фактите. Имали са някакво предимство, каквото и да е то. Преди около петдесет хиляди години човешката раса е започнала да показва промени в поведението си. Или по-точно, налице е рязък напредък в сложните поведенчески реакции: език, изработване на сечива, рисунки. Този рязък напредък в човешката история се категоризира като Големия скок напред. Разглеждала съм вкаменени останки от хора преди и след този период и не съм намирала никаква разлика. Няма съществено отличие и в геномите. Всичко, което знаем, е, че е настъпила неуловима генетична промяна, която е породила различия в начина, по който мислим, вероятно и промени в мозъчната организация.

— Атлантският ген.

— Каквото и да е било, тази промяна в настройката се оказала най-големият генетичен джакпот в историята. От ръба на оцеляването — по-малко от десет хиляди души, ловуващи и събиращи коренища — човешката раса поема пътя към завладяването на планетата, като за период от петдесет хиляди години достига популация от седем милиарда. В еволюционни мащаби това е само миг. Невероятно завръщане на сцената, в което дори днес все още ни е трудно да повярваме. Та нали цялостната ни еволюция едва ли надхвърля двеста хиляди години. Човечеството все още се носи на гребена на вълната, предизвикана от Големия скок напред, но нямаме представа нито как се е случил, нито накъде ни води.

— Да, но защо точно ние сме извадили този късмет? Имало е и други човешки раси, нали? Неандерталците и онези… не помня как ги наричаха. Ако атлантите са ни се притекли на помощ, защо не са го направили и с другите?

— Имам теория по този въпрос. Знаем, че преди петдесет хиляди години е имало най-малко четири човешки подвида — ние, или анатомично модерните хора, неандерталците, денисованците и Хомо флоресиенсис или хобитите. Може да са съществували и още, но засега не са намерени следи от тях. Та тези четири човешки разновидности…

— Подвидове? — подсказа Дейвид.

— Да. В определен смисъл те са подвидове — те всичките са били човеци. Определяме един вид като група организми, способни да се размножават и да създават фертилно потомство, и всичките тези четири човешки групи са били в състояние да се кръстосват. Нещо повече, има генетични доказателства, че са го правили. Когато преди няколко години секвенирахме неандерталския геном, открихме, че всички опитни екземпляри извън Африка притежават между един и четири процента неандерталска ДНК. Това е най-изразено в Европа — родината на неандерталците. Натъкнахме се на сходни резултати при секвенирането на денисованския геном. Някои хора в Меланезия и по-специално Папуа и Нова Гвинея делят до шест процента от генома си с денисованския.

— Интересно. Значи всички ние сме хибриди?

— Да, до определена степен.

— И сме погълнали подвидовете в една комбинирана човешка раса?

— Не. Всъщност може би да, до известен процент, но археологическите сведения говорят, че четирите групи са оцелели като отделни подвидове. Мисля, че другите подвидове не са получили Атлантския ген, защото не са имали нужда от него.

— Те…

— Те не са били на ръба на изчезването — довърши Кейт. — Ние смятаме, че неандерталците са съществували в Европа в периода отпреди шестстотин до триста хиляди години. Всички останали подвидове също са по-възрастни от нас, те вероятно са имали по-големи популации. И са живели извън засегнатия от Тоба регион — неандерталците са били в Европа, денисованците в днешна Русия, а хобитите в Югоизточна Азия — твърде далече от Тоба и в обратна посока на преобладаващите ветрове.

— Значи те са се справяли по-добре от нас, а ние сме отмирали. После удряме генетичния джакпот и те са тези, които изчезват — от нашата ръка.

— Да. Измрели са доста бързо. Знаем, че неандерталците са били по-силни от нас, имали са по-големи мозъци и са обитавали Европа стотици хиляди години преди да се появим ние. После, за не повече от десет до двайсет хиляди години, те изчезнали.

— Може би това е част от грандиозния план на „Имари“ — отвърна Дейвид. — Може би Протоколът Тоба цели нещо повече от откриването на Атлантския ген. Какво ще кажеш, ако в „Имари“ смятат, че тези усъвършенствани човеци, тези атланти, са в хибернация, но ако се върнат, ще елиминират конкурентите, тоест тези, които могат да бъдат заплаха за тях? Също както сме направили ние преди петдесет хиляди години, когато сме получили Атлантския ген. Нали си спомняш речта на Кейн — те са смятали, че войната с атлантите е неизбежна.

Кейт се замисли над думите му и си спомни и разговора си с Мартин. Изявленията му, че всяка напреднала раса би унищожила по-изостаналите си събратя, теорията му, че човешката раса е като компютърен алгоритъм, движещ се в една определена посока — хомогенизирането на човешкия род. Това беше последното парче от пъзела.

— Прав си. Протоколът Тоба не е свързан с издирването на Атлантския ген. Целта му е да създаде атланти, да промени човешката раса, като я подтикне към еволюция. Те се опитват да синхронизират хората с атлантите — да създадат една раса, така че ако атлантите се върнат, да не виждат в нас заплаха. Мартин спомена, че Протоколът Тоба е за „непредвидени случаи“. Те смятат, че ако атлантите се събудят и се изправят срещу седем милиарда диваци, ще ни изтребят. Но ако при завръщането си намерят малка група хора, много сходни генетично със самите тях, ще им позволят да оцелеят — ще виждат в тях част от собственото си племе или раса.

— Да, но според мен това е само половината от плана — продължи Дейвид. — Това е научната основа, генетичният поглед върху нещата, резервният изход. Имари смятат, че са във война. Те разсъждават като войници. И преди съм го казвал, но ми се струваше, че те създават армия. И все още го правят. Мисля, че те подлагат на изпитание с Камбаната опитни екземпляри. Със съвсем конкретна цел.

— За да видят кои ще оцелеят.

— Ще оцелеят, да, но по-конкретно кои ще могат да минат под нея. В Гибралтар те са направили разкопки и са я извадили. Предполагам, че подобна Камбана съществува във всеки атлантски комплекс — нещо като стражево устройство, което държи навън нежеланите гости. Не се е задействало върху нас, защото всъщност ние сме човешко-атлантски хибриди. Ако „Имари“ открие начин да активира Атлантския ген, ще могат да пратят там цяла армия и да изтребят атлантите. Протоколът Тоба ще е последната възможност — ако не успеят, атлантите ще се пробудят и всички, които заварят на планетата, ще са членове на тяхната раса.

Кейт кимна.

— Готови са да изтребят същите тези, които са ни спасили от изчезване, може би единствените хора, способни да спрат чумата, породена от Камбаната. — Тя въздъхна. — Всичко това обаче са само предположения. Може и да грешим.

— Хайде да се придържаме към това, което знаем. А то е, че труповете са били изнесени от Китай и че могат да предизвикат епидемия.

— Да предупредим здравните власти?

Дейвид поклати глава.

— Нали прочете дневника. Те знаят как да замаскират епидемията. И вероятно сега са много по-добри в това — подготвят Протокола Тоба от много време. Трябва да разберем дали теориите ни са достоверни и освен това ни трябва някакво предимство — начин да се свържем с атлантите или да спрем „Имари“.

— Гибралтар.

— Това е най-добрата ни възможност. Залата, открита от Патрик Пиърс.

Кейт погледна към балона. Губеха височина, а им бяха останали само няколко торби с пясък.

— Мисля, че няма да стигнем далече.

Дейвид се усмихна и огледа коша, сякаш търсеше нещо, което да им е от полза. Видя някакъв вързоп и попита:

— Ти ли донесе това?

Кейт го забеляза чак сега.

— Не.

Дейвид се пресегна и го взе. Вътре имаше индийски рупии, два ката дрехи и сгъната карта на Северна Индия, над която без съмнение летяха в момента. Разгъна картата и отвътре изпадна малка бележка. Той остави картата настрани, прочете бележката и я подаде на Кейт.

Простете нашето бездействие.

Войната не е в природата ни.

Цзиан

Кейт прибра бележката и пак вдигна глава към балона.

— Не мисля, че ще останем още много тук.

— Съгласен. Имам една идея. Но е малко рискована.