А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (62)

61.

Дейвид почувства, че го вдигат и го носят като парцалена кукла.

Отвори очи. Беше в нещо като военна зона — оглушителни сирени, сипещ се белезникав прах, пламъци, над които се виеха черни пушеци, гласове, бръщолевещи на китайски. Гледаше всичко това с полузатворени очи, като насън.

От говорителите безчувствен глас повтаряше:

— Пробив в ядрото на реактора. Евакуация. Пробив в ядрото… — Гласът остана някъде назад и Дейвид долови слънчева светлина през клепачите си. Тялото му се поклащаше — носеха го по неравна местност.

— Спрете! Дайте да погледна! — Някой се наведе над него. Носеше бели дрехи. Русоляв, към четирийсетте. Британски акцент. Улови Дейвид за брадичката, повдигна му клепачите, огледа раните. — Не, този няма да оцелее. — Мъжът посочи земята и прокара ръка през гърлото си. — Оставете го. Донесете някой друг. — И махна към сградата. Китайците хвърлиха Дейвид като чувал с картофи и изтичаха обратно в сградата.

Докато лежеше, Дейвид проследи как русолявият източва при друго тяло — на жена. Огледа я набързо и обяви:

— Да, тази ще живее. — Посочи влака и хората понесоха жената натам, хвърлиха я в товарен вагон и други работници я издърпаха.

Русолявият вече посрещаше поредната група.

— Припаси? На влака. Бързо.

Влакът. Двайсет крачки до свободата. Но Дейвид не можеше да помръдне.