А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (50)

49.

Някъде над планините на Западен Китай

Направиха три опита да се приводнят на малкото езеро и Кейт вече не издържаше.

— Нали каза, че можеш да управляваш това чудо?

Дейвид не откъсваше очи от контролните прибори.

— Кацането е доста по-трудно от управлението на полета.

За Кейт кацането бе същото като летенето, но реши да си спести коментара. Вместо това навярно за стотен път провери предпазния колан.

Дейвид изтри влагата от стъклата на едновремешните циферблати и се опита да изравни самолета за следващия опит за кацане.

Кейт чу някакво пращене и усети, че самолетът се накланя на нейната страна.

— Ти ли го направи?

Дейвид чукна с пръст един от уредите, първо леко, после по-силно.

— Свършихме горивото.

— Нали каза, че…

— Може да е повредена дюзата. — Той помръдна глава. — Прехвърли се отзад.

Кейт пропълзя към задните седалки — за пръв път изпълняваше без мърморене каквото й нареждат. Настани се на едната и си сложи колана. Това щеше да е последният им опит за кацане.

Вторият двигател изпуфтя последните си секунди живот и самолетът се изравни, носеше се плавно в зловеща тишина.

Кейт погледна надолу. Гъста зелена гора заобикаляше малкото синьо езеро. Беше красиво, като сцена от канадските горски простори. Знаеше, че долу е студено, вероятно бяха някъде над Северна Индия или Западен Китай.

През повечето време летяха над вода, носеха се ниско над повърхността, за да избягват радарите. Маршрутът им бе на север, слънцето бе високо в небето, вдясно от Кейт, докато не прекосиха бреговата линия някъде в зоната на мусоните, вероятно Бангладеш. Кейт не задаваше никакви въпроси — не че би могла при оглушителното бумтене на двата двигателя. Нямаше желание да го прави и сега, в мъртвешката тишина. Където и да бяха, това бе отдалечено и недокосвано от човешка ръка място. Ако катастрофираха, сигурно щеше да е фатално.

Езерото се носеше бързо към тях. Дейвид повдигна носа. Или се опита — хидропланът се управляваше трудно без тягата на двигателите.

В главата на Кейт си даваха среща какви ли не ужасяващи сценарии. Ами ако се забодяха с носа в езерото? Около тях имаше планини. Езерото сигурно беше много дълбоко — и много студено. Хидропланът щеше да ги повлече надолу. Никога нямаше да се измъкнат от тази ледена бездна. А и дори да се спуснеха на вода… Как щяха да спрат? Щяха да се блъснат с пълна скорост в дърветата. Представи си как през стъклото се забиват клони и надупчват телата им, като карфици, забити във вуду кукла. Или пожар — изпаренията в резервоарите можеха да се възпламенят…

Плазовете се хлъзнаха по водата и самолетът се заклатушка странично.

Кейт се вкопчи в предпазния колан. Дали не трябваше да го разкопчае? Можеше да я пререже на две.

Наведе се напред и по някаква причина обгърна с ръце шията на Дейвид, после се притисна към неговата седалка. Опря буза на тила му. Не можеше, не искаше да гледа. Хидропланът се тресеше. Чу се силно скърцане. Изведнъж нещо я отхвърли рязко назад и изкара въздуха от гърдите й. Тя отвори очи и си пое дъх. Бяха спрели. Клони! В кабината. Главата на Дейвид бе увиснала безпомощно.

Кейт се хвърли напред, но пристегнатият колан й пречеше. Тя го разкопча и опипа гърдите на Дейвид. Дали някой клон не го беше пробол?

Той бавно вдигна глава.

— Ей, госпожо, поне първо ме почерпете едно.

Кейт се отпусна назад и го бутна по рамото. Не можеше да скрие радостта си от това, че е жив. Но вместо това каза:

— Свикнала съм на по-гладки кацания.

— На вода? — Той се обърна.

— Е, това ми е първото приводняване.

— Моето също. — Дейвид си разкопча колана и отвори вратата. Подпря се на стъпенката и изтегли седалката напред, за да може Кейт да слезе.

— Ама ти сериозно ли? Никога не си приводнявал самолет? Слушай, да не си се побъркал?

— Не, само се шегувах. Винаги кацам на вода.

— И винаги ли ти свършва горивото?

Дейвид почна да разтоварва припасите от самолета.

— Горивото? — Той вдигна глава, сякаш си бе спомнил нещо. — Не ни свърши горивото. Просто изключих двигателите, за да придам известен драматичен ефект. Нали разбираш, надявах се да протегнеш ръце и да ми се хвърлиш на врата.

— Много смешно. — Кейт започна да подрежда припасите, сякаш вършеха това от години. Погледна Дейвид. — Е, поне си по-… любезен, отколкото в Джакарта. — Сепна се от думите си и побърза да обясни: — Не че се оплаквам, но…

— Това е, защото като се измъкна за пореден път от лапите на смъртта, винаги съм в добро настроение. Като стана дума за това — подаде й края на голямо зелено чергило, — помогни ми да покрием хидроплана.

След като нагласиха платнището, Кейт попита:

— А… как ще отлетим?

Дейвид се усмихна.

— Е, бих казал, че това бе последният полет на тази машина. А и освен това ни свърши горивото. — Вдигна последните три пакета суха храна. — Ще продължиш ли с гладната стачка, или си готова да ми направиш компания в довършването на тези ненадминати деликатеси?

Кейт присви устни и се наведе да огледа пакетите.

— Хъм. Какво е менюто за тази сутрин?

Дейвид завъртя кутиите.

— Да видим. За вашата кулинарна наслада предлагаме: кюфтета, Бьоф Строганов и пилешка супа с фиде.

За последно Кейт бе яла вчера — късно следобед, преди да се скрият в бомбоубежището под бунгалото.

— Е, не съм чак толкова гладна, но пилешка супа с фиде звучи направо неустоимо.

Дейвид завъртя пакета и скъса опаковката.

— Прекрасен избор, мадам. Ако обичате, потърпете няколко секунди, докато стоплим ястието.

— Не е необходимо да го топлиш.

— Глупости, няма проблем.

Кейт се огледа и кимна към покрития самолет.

— Огънят няма ли да ни издаде?

Дейвид поклати глава.

— Скъпа моя докторке, признавам, че днес имахме малко премеждие, но ние не живеем в каменния век, за да си топлим храна като неандерталците на огън. — Извади от раницата нещо, което приличаше на малко фенерче, и й го показа. Завъртя горния край и от него лумна синкав пламък. Дейвид раздвижи пламъка под пакета на Кейт.

Тя приклекна срещу него и го загледа как подгрява пилешката супа. Без съмнение вътре вместо пилешко имаше някакъв соев сурогат.

— Поне нито едно животно не е пострадало.

Дейвид следеше внимателно пламъка под картонената обвивка, сякаш изпълняваше сложна и фина операция.

— О, мисля, че месото е истинско. В това отношение фирмите са изминали дълъг път през последните няколко години. Хранил съм се със сухи порциони в Афганистан и тогава изобщо не бяха подходящи за консумация от хора. Нито от човекоподобни, като стана дума.

— Много впечатляващо. Между другото, ние също сме човекоподобни, наследници на общи прародители. Единствените останали.

— Не исках да обиждам предците. — Дейвид й подаде пакета с почти врящата супа и разкъса втория — този с кюфтета.

Кейт разбърка супата с пластмасова лъжица и предпазливо я опита. Не беше непоносима. А може би вече привикваше към такъв тип храна? Нямаше значение.

Започнаха да се хранят мълчаливо. Езерото изглеждаше съвсем спокойно, гъстата гора се поклащаше от вятъра, чуваше се шумолене, невидими дребни същества скачаха по клоните. Ако не бяха вчерашните трагични събития, би си помислила, че са дошли да лагеруват в тази девствена гора.

Щом Кейт довърши супата, Дейвид каза:

— Трябва да тръгваме. До срещата остават трийсет минути.

И като по команда с тези думи изчезна усещането за мир и спокойствие. Дейвид вдигна тежката раница и прибра останалата част от припасите под платнището.

Поеха с бърза крачка през гората и Кейт трябваше да напряга сили, за да не изостава. Дейвид бе в доста по-добра форма от нея. Спираше от време на време да я изчака и все още дишаше през нос, докато Кейт си поемаше жадно въздух с отворена уста.

На третата почивка Дейвид каза:

— Зная, че не си готова да говориш за твоето изследване, но поне ми отговори на въпроса: защо според теб „Имари“ са отвлекли децата?

— Доста мислих за това след Джакарта. За някои неща, които ми каза Мартин, когато ме разпитваха. В тях нямаше никаква логика.

— Като например?

— Той намекна, че става въпрос за оръжие — някакво свръхоръжие, което би могло да унищожи човешката раса…

— А каза ли…

— Не, не каза нищо друго. Стори ми се, че дрънка небивалици. За някакви изоставени градове, за генетика и… какво беше още? — Кейт поклати глава. — Подхвърли, че децата с аутизъм може да са заплаха, че са следващата стъпка в човешката еволюция.

— Това възможно ли е? За еволюцията?

— Не зная. Може би. Знаем, че последният голям пробив в еволюцията е станал чрез реорганизация на мозъка. Ако погледнем човешкия геном преди сто хиляди години и преди петдесет хиляди съществува много малка генетична промяна, но е известно, че променените гени са оказали огромно въздействие — най-вече върху начина, по който мислим. Хората са започнали да използват език, да мислят критично, да решават проблеми вместо да действат инстинктивно. По своята същност мозъкът е започнал да се държи повече като компютър, отколкото да е център за обработка на импулси. Това, разбира се, подлежи на доказване, но има данни, че предстои нова подобна промяна. Всъщност аутизмът представлява тъкмо промяна в мозъчната организация и напоследък спектърът на това заболяване започва да се разширява. В Щатите например само за последните двайсет години диагностичната успеваемост се е повишила с петстотин процента. Един на всеки осемдесет и осем американци влиза в този спектър. Увеличението се дължи донякъде на подобрените диагностични процедури, но няма съмнение, че случаите с аутизъм зачестяват — във всички страни по света. Най-сериозно са ударени развитите страни.

— Не разбирам. Каква връзка има аутизмът с еволюционната генетика?

— Известно е, че почти всички вариации на аутизма имат силен генетичен компонент. Те се предизвикват от различия в мозъчната организация, която се контролира от малка група гени. Изследването ми се фокусира върху начина, по който тези гени въздействат на мозъчната настройка — и което е по-важно, как чрез генетична терапия могат да се активират и деактивират гените, които ще подобрят социалните способности и качеството на живот. Има огромен брой хора, някъде на границата на спектъра на това заболяване, които водят независим, нелишен от радости живот. Например пациенти, на които е поставена диагноза синдром на Аспергър, срещат немалки проблеми при интеграцията си в обществото и затова предпочитат да се съсредоточават върху занимания, които ги интересуват — компютри, комикси, финанси и прочее. Но това невинаги създава ограничения. Напротив, в наши дни тясната специализация е ключът към успеха. Вземи списъка на Форбс — ако подложиш на тест хората, натрупали състояние с компютри, биотехнологии и финанси, гарантирам ти, че повечето от тях ще се покриват от спектъра на аутизма. Но те са късметлиите — тези, които са изтеглили печеливш билет от генетичната лотария. Умовете им работят по начин, който им позволява да решават сложни проблеми и същевременно да притежават социални умения, за да могат да функционират нормално в обществото. Това е, което се опитвах да постигна и аз — да дам на децата възможност за успех в живота.

— Не говори така. Сякаш всичко е свършило. Време е да продължаваме. До срещата остават петнайсет минути.

Тръгнаха отново и този път Кейт не изоставаше толкова. Пет минути преди срещата гората се разреди и видяха гарата.

— Определено не е изоставена — отбеляза Кейт.

Гарата гъмжеше от хора, едни с бели дрехи, други с униформи като на пазачи или може би военни. Дейвид и Кейт щяха да правят впечатление сред тази почти еднородна маса.