А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (35)

34.

Щабът на „Имари“ в Джакарта

Джакарта, Индонезия

Мартин излезе от асансьора. Слънцето почти бе залязло. Небето бе алено, вятърът на осемдесет и осмия етаж на небостъргача носеше мирис на море и солена вода.

Дориан Слоун го чакаше с още трима мъже и щом го видя, се обърна и махна на пилота да пали двигателя. Чу се бръмчене и перките на вертолета бавно се завъртяха.

— Казах ти, че няма да проговори — извика Слоун.

— Трябва й време.

— Времето няма да помогне.

Мартин се поизправи.

— Познавах баща й по-добре от теб…

— Тук може да се поспори…

— Кажеш ли още една дума, ще съжаляваш… — Мартин пристъпи към Слоун, като се дереше с цяло гърло, за да надвие шума на роторите. — Тя има нужда от време, Дориан. Ще проговори. Съветвам те да не го правиш.

— Ти си виновен за създалата се ситуация. Аз само почиствам след теб.

— Имаме време.

— И двамата знаем, че нямаме — сам го каза. Доста се позабавлявах и с другите неща, които каза. Предполагам, че ме мразиш, защото мразиш моите методи и планове.

— Мразя те заради това, което направи с нея…

— То не е и една десета от това, което тя направи на моето семейство.

— Тя няма нищо общо!

— Мартин, хайде да се съгласим, че не можем да постигнем съгласие. И да се заемем с текущите проблеми.

Слоун го хвана за ръка и го поведе настрани от вертолета, за да могат да разговарят на спокойствие. И — помисли си Мартин — за да не могат да ги чуват хората му.

— Чуй ме, Мартин, ще сключим сделка. Аз ще забавя Протокола Тоба, докато разберем дали ще се получи нещо. Ти ще ни позволиш да работим с момичето и до час, може би два, ще измъкнем от нея каквото ни е нужно. Отлитаме за Антарктика и докато дойде време да кацаме, ще разполагаме с нужната информация. Тоест след осем часа можем да изпробваме истински ретровирус с Атлантския ген. Да, зная, че търсите начин да проникнете. — Мартин понечи да каже нещо, но Дориан размаха ръка. — Не си прави труда да отричаш, Мартин. Имам доверен човек в екипа. До двайсет и четири часа двамата с теб можем заедно да минем през портата на гробницата. Без Тоба. Това е единственият шанс, който ни остава. И двамата го знаем.

— Искам да ми дадеш дума, че тя няма да пострада… че няма да я увредите трайно.

— Мартин! Аз не съм чудовище. Трябва ни само това, което знае. Никога няма да я увредя трайно.

— Нека се съгласим, че оставаме несъгласни по този въпрос. — Мартин се огледа. — Време е да тръгваме. Не е никак лесно да се стигне до онова място.

Докато вървяха към вертолета, Слоун дръпна един от хората си настрани и му нареди:

— Изкарайте Тариа от килията и му кажете да разбере какво е правила Уорнър с децата.