А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (119)

118.

Изследователски център на „Имари“

Източна Антарктида

Дориан гледаше как Кейт пада, после се изправя, олюлява се и минава през гигантския портал. Увисналата отгоре Камбана остана безмълвна. Той погледна часовника за обратно броене: 00:01:32.

По-малко от две минути. Беше сигурен, че падането ще я убие, но същото щеше да свърши и ядрен взрив в гробниците. Важен беше крайният резултат.

— Дориан, нека ме пуснат.

Дориан се обърна и погледна Мартин Грей. Сивокосият мъж се съпротивляваше в хватката на двама охранители. Дориан бе толкова обсебен от мисълта за близката смърт на Кейт, че бе забравил за стария негодник.

Той се усмихна.

— Ти си бил. Целият този маскарад с Часовникова кула, напътствията, които им даваше, за да стигнат до комплекса в Китай. Надявал си се, че ще успеят да спасят децата и ще ми попречат да дам ход на Протокола Тоба. — Замисли се за момент. — И пак ти си им помогнал да избягат. Нали? Ти си се свързал с имару, които са ги спасили, след като Камбаната се взриви. Откъде знаеше? Как ги намери?

— Говориш глупости, Дориан. Освободи ме и престани да се излагаш.

— Може да си много хитър, Мартин, но този път няма да се измъкнеш сух от водата. Току-що помогна на Кейт да избяга.

— Не го отричам. Никога не съм крил обичта си към нея. Нейната безопасност е първостепенна задача за мен. Ако се наложи дори бих изгорил този комплекс до основи.

Дориан се усмихна отново.

— Значи го признаваш — сондажният екип, който ни нападна, е действал по твоя заповед.

Мартин поклати глава.

— Пълни измислици. Помисли малко, Дориан. Не разполагам с никакъв начин да се свържа с тях. Никога не съм се срещал с тези хора.

— Е, няма значение. Вече всичко ми е ясно, Мартин. — Дориан го гледаше внимателно, за да види реакцията му. — А на теб? Предполагам, че също. Децата са оцелели от Камбаната, защото са получили стволови клетки от нашето дете с Кейт. И двамата сме били спасени от тръбите: Кейт като нероден зародиш в утробата на майка си, а аз като дете, заразено от Атлантската чума, известна навремето като испански грип. Което означава, че аз също мога да мина през портала. Но ще изчакам няколко минути. — Той посочи екрана с часовника. На него бе изписано: 00:00:00. Цифрите премигваха в червено.

Дориан бе очаквал сътресения и експлозии, но нямаше нищо. Вероятно сградата под тях имаше невероятно дебели стени и двете мили лед осигуряваха допълнителна изолация.

Дориан се усмихна.

— Долу току-що са се взривили две ядрени глави. Мога да те уверя, че Кейт не е стигнала до децата. Оставаха й по-малко от две минути, за да ги намери, а не мисля, че е във форма да тича. Сам видя. Тя пострада доста сериозно, Мартин. Нищо чудно вече да е замръзнала.

Мартин не каза нищо. Дориан кимна на един от охранителите и той започна да приготвя един скафандър.

— Сега ще се облека и ще се спусна долу да проверя какво е станало. Ще те осведомя, ако открием някакви останки. Но се съмнявам. Преди да тръгна обаче ще ти споделя още нещо. Разкрих и друга загадка. Интересува ли те да чуеш?

— Стига с това шоу, Дориан!

— Не ме обиждай. Държа живота ти в ръцете си.

— И своя собствен. Нито един член на Съвета не може да убива друг…

— Е, това е спорно. Малори Крейг ми забрани да те убивам, но сега и той премина на другата страна. Той ми прати Кейт. Няма да може да наложи вето над екзекуцията ти този път. Та както казвах — за експлозията в Китай. Децата са били лекувани с Атлантския ген. Радиацията от Камбаната не може да им навреди, но при Кейт реакцията беше съвсем различна — Камбаната се изключи. Точно това е станало в Китай. Камбаната я е разпознала като атлантка — една от своите — и се е изключила, пращайки енергиен импулс с невероятна мощ през нашата мрежа, импулс, който е разрушил ядрените реактори и е сринал целия комплекс. Мартин, даваш ли си сметка какво означава това?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Не се прави на ироничен. Искаш да го чуеш, знам. Това означава, че нашето дете е първият потомък на атлантите — първият от новата порода човеци, променливата на човешката еволюция. Неговият геном съдържа ключ към разбирането на това как сме се усъвършенствали преди петдесет хиляди години и как можем да продължим да еволюираме.

— Бихме могли, Дориан. Това са твои фанта…

— Не можах да го направя. — Дориан обърна гръб на Мартин. — Колкото и да мразех Кейт за това, което баща й стори на моето семейство, не можех да убия собственото си дете. То е в лабораторията в Сан Франциско, в една от атлантските тръби. Това исках да ти кажа, Мартин. Всички твои потайни действия не доведоха до нищо. Аз победих. В момента екип учени изважда зародиша, за да бъде подложен на изследване. До няколко седмици ще разполагаме с действаща атлантска ваксина. И ще я използваме селективно…

Един техник го прекъсна.

— Готови сме, сър.

— Трябва да тръгвам, Мартин.

— На твое място не бих го направил.

— Сигурен съм, че и ти…

— Зная защо слизаш долу.

— Знаеш?

— Бележката — каза Мартин, — която закачи на децата. Зная какво пише вътре. Писмо на немски, от едно изпълнено с надежда малко момче, съобщаващо на своя „татко“, че децата носят бомби и че той трябва да излезе на повърхността колкото се може по-бързо. Не бъди сляп, Дориан. Погледни фактите в очите. И труповете на онези примати в трета лаборатория. Когато пристигнахме, Камбаната долу е била активна. Също както и онази на айсберга с подводницата преди няколко седмици. Тя уби хората от нашата изследователска група. Под нея открихме кости. Баща ти никога не е влизал в тръбата. Той е бил човек, съвсем обикновен човек…

— Беше бог. И не е мъртъв. Така и не открихме трупа му. — Дориан го гледаше обидено.

— Все още не. Но скоро…

— Той е долу! — прекъсна го настойчиво Дориан.

— Дори и да е, в което се съмнявам, трябва да е на сто двайсет и седем години.

— Тогава ще използвам останките му, или каквото открия, но ще знам. Ще намеря и едни други останки. Женски, на около трийсет. И тогава най-сетне ще изпълня това, към което се стремя. Веднъж и завинаги ще премахна атлантската заплаха. — Дориан даде знак на втория охранител. — Погрижи се този да не излиза оттук. Пазете го строго. И ако се окаже, че не е необходим на другите учени за изследването на зародиша… — обърна се и погледна Мартин в очите, — го убийте.

Лицето на Мартин не издаваше никакви чувства.

Един от техниците доближи Дориан и заговори припряно:

— Сър, относно слизането долу… смятаме, че трябва… да изчакате…

— Защо? Скафандърът ще ме пази от радиация, сами го казахте…

— Да, вярно е, но може да има други поражения от взрива. Огън. Вероятно повредени носещи структури. Целият комплекс може да рухне. Получихме нова информация от подземията на Гибралтар. Директор Крейг съобщава, че е намерил архивни видеозаписи. Комплексът там е бил разрушен от метанов взрив, сходен на този от атомните устройства долу, но доста по-мощен. Но вече знаем, че техните сгради не са неразрушими…

— Какво предлагате?

— Да изчакате няколко дни…

— Изключено. Мога да почакам най-много няколко часа.

— Да, сър.

— И още нещо. След като сляза в гробниците, спуснете в шахтата още три бойни глави. Ако някой друг освен мен или баща ми понечи да излезе — хора, атланти, каквото и да било — ги взривете. Разположете останалите бойни глави около сондажния отвор и ги свържете с общ детонатор.

— Но взривовете ще разтопят леда и…

— Взривовете ще спасят човешката раса. Действайте.