А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (118)

117.

3,2 км под Изследователския център на „Имари“

Източна Антарктида

Стоманеният кош се удари в твърдия под, завъртя се, вдигайки ледени късчета, блъсна се в стената и от нея се посипаха късчета лед. Кейт вдигна ръце да прикрие шлема си и в този момент кошът се килна на една страна. Това си беше чист късмет, защото в следващия миг желязното въже се стовари отгоре му — още секунда и щеше да я смаже с тежестта си.

А сега? Кейт се огледа.

Кошът се бе забил в парченцата лед, разкъртени от сондата. Точно това й бе спасило живота. Имаше обаче светлина. От хвърлените в шахтата фосфоресциращи пръчки. И на тази светлина Кейт видя пролука под горния ръб на коша.

Започна да рови с ръце като куче с лапи, провря се през дупката, обърна се, претърколи се по гръб, седна, после се изправи.

Сега накъде?

Изведнъж усети как земята под краката й се движи. В следващия миг лежеше на леда и се плъзгаше нанякъде. Размаха ръце, задра по леда, превъртя се, коленичи. Огледа се. Светлини. Като че ли бяха повече в едната посока, отколкото в другата. Спомни си, че сводестата галерия бе доста голяма. Там беше снежният глобус, там бяха фосфоресциращите лампи. В обратна посока на входа.

Тръгна натам. Студът проникваше до всяка фибра на тялото й. И тогава чу тътнеж. Сблъсък на метал в метал. Отпред и малко вдясно. Смени посоката и ускори крачка. Отново падна и този път й бе по-трудно да се изправи.

Хрущенето на леда под подметките й изчезна и стъпките й вече бяха по-тихи. Виеше й се свят. Усещаше, че се вледенява. Направи една крачка, после още една. Продължи да върви.

Отново стържене на метал — този път зад нея. Дали не се затваряше врата?

Студът бе нетърпим. Тя падна на колене, а после по лице на пода.