Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fifth Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2015 г.)

Издание:

Автор: Дан Симънс

Заглавие: Петата купа

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: не е указана

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Абагар АД

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ива Колева

Художник: Живко Петров

ISBN: 978-954-28-1964-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1198

История

  1. —Добавяне

Глава 8

За обяд Джеймс си избра пъстърва; не че я обичаше особено, но яденето й винаги му напомняше, че си е „у дома“, в Съединените щати. Всъщност нищо от онова, което виждаше през прозореца на движещия се вагон-ресторант, не му създаваше усещането, че си е „у дома“. Дърветата покрай железопътната линия от Ню Джърси до Балтимор бяха твърде дребни, твърде нагъсто скупчени и бе твърде очевидно, че са израснали на единствените места, пощадени от фермерите. Фермерските домове бяха построени от дървени трупи и често имаха нужда от пребоядисване. Някои от покривите на хамбарите бяха хлътнали. Това беше гоблен на американския хаос, разстлан върху пласт от бедност; Хенри Джеймс знаеше много добре, че в Англия, Италия и Франция бедността беше навсякъде, но тя рядко се изразяваше в хлътнал, небоядисан, безразборно засаден хаос. В Англия — в по-голямата част от Джеймсовата Европа — старото, бедното и западналото беше живописно, включително хората.

Години по-рано, в едно свое есе за Хоторн (който беше негова ранна страст), Джеймс бе направил грешката да напише за американските читатели, че американската почва и история осигуряват само един тъжен бял лист за всеки американски поет, писател или художник; на Нова Англия, бе посочил той, й липсват значимите европейски замъци, древните руини, римските пътища, изоставените овчарски къщурки и установените социални класи, способни да оценят изкуството. Който и да е американски художник, бе предположил той, никога не би постигнал истинско майсторство в изкуството си, като отразява вулгарното, потискащо, съсредоточено около печалбата и винаги настоятелно ново по начина, по който писателите и художниците в Европа романтично отразяваха старото.

Някои американски рецензенти, редактори и дори читатели го бяха разкритикували за тези далеч не ласкателни редове. В техните очи, знаеше Джеймс, Америка, която дори нямаше истинска история, не можеше да сгреши и вулгарната и непрекъснато променяща се „новост“, която той искрено ненавиждаше — най-вече като спънка за неговото и на всеки американски писател творчество — действаше като афродизиак на техните еснафски, настроени на американска вълна сетива.

Джеймс си спомняше, че някъде около 1879 година, размишлявайки за Хоторн и съвременниците му, беше написал: „Необходимо е огромно количество история, за да се напише малко литература“ и „Някой трябва да започне да записва признаците на висша цивилизация, които съществуват в другите държави, а отсъстват в структурата на американския живот, докато не започне да се чуди какво всъщност е останало в него“. Може би точно заради това бе добавил в глава VI от книгата си за Хоторн: „За мен е неоспорим факт, че американците, като такива, са най-самовлюбеният народ в света и най-страстни привърженици на идеята, че останалите нации на земята са се наговорили да ги подценяват“.

Не, това не го беше направило популярен сред американските читатели и рецензенти.

А сега, докато довършваше пъстървата си и допиваше последните остатъци от посредственото бяло вино, Джеймс просто сви рамене и прогони някогашните чувства от мислите си.

Холмс си беше поръчал само чай и сега просто остави избраната бледа американска имитация да изстива непипната в чашата, гравирана с емблемите на Нюйоркската, Нюхейвънската и Хартфордската железопътна компания. Джеймс не беше сигурен дали след вечерята им в Париж на тринайсети март, от която вече бяха минали единайсет дни, изобщо беше виждал детектива да яде нещо, и сега започваше да се чуди как измършавелият мъж се поддържа жив.

— Говорехме за госпожа Клоувър Адамс — каза толкова внезапно Холмс, че стресна Джеймс.

— Нима? Аз си мислех, че преминахме към съпруга й и останалите членове на „Петте купи“. — Джеймс се беше убедил, че никой не седи в тяхната половина на празния вагон-ресторант и че наблизо няма келнер, който да чуе думите му. И въпреки това говореше съвсем тихо.

— Споменахте, че Клоувър си е създала врагове, отчасти заради това, че не е допускала доста хора в своя салон, но и заради остроумието си… Вие като че ли използвахте „хаплив език“ — рече Холмс. — Можете ли да ми дадете някои примери за казани или написани от нея неща, които са засегнали определени хора?

Джеймс замислено попи устните си с ленената салфетка. След това направи редкия, ако не и уникален избор да разкаже история, в която самият той беше обект на шегата.

— Последния път, когато бях в Америка — каза Джеймс, — някъде преди около десетина години, преди да се кача на обратния кораб за Англия, писах на Клоувър и й обясних, че съм избрал нея за получател на последното ми писмо от общата ни родина, защото я смятам… как точно се изразих? „Защото те смятам за въплъщение на родната ти страна“ — мисля, че това бяха точните ми думи. Клоувър веднага ми отговори, че намира жеста ми за „доста двусмислен комплимент“ и, продължи тя, „нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.

Джеймс погледна към Холмс, но детективът не реагира по никакъв начин. Най-накрая Холмс каза:

— Значи дамата наистина е притежавала остър ум и хаплив език. Можете ли да ми дадете друг пример?

Джеймс потисна въздишката си.

— Каква е ползата от тези истории, сър?

— Клоувър Адамс е жертва на убийство — отвърна Холмс. — Или поне на нечия жестока измислица, че е била убита. Напълно естествено е разследването на този случай да започне с издирването на враговете на въпросната дама — дори онези, които си е спечелила благодарение на собственото си саркастично остроумие.

— Освен ако, разбира се, както е в случая, става дума не за убийство, а по-скоро за самоубийство — каза Джеймс. — В такъв случай вашият списък от заподозрени в този така наречен „случай“ бързо се стеснява до едно име. Елементарно, скъпи ми господин Холмс.

— Невинаги — отвърна загадъчно Холмс. — Разследвал съм очевидни самоубийства, които бяха резултат от нечии смъртоносни интриги. Но моля ви, продължете.

Този път Джеймс открито въздъхна.

— Години наред останалите ми приятели от „Петте купи“ изразяваха възхищението си, ако не дори и възторга си, от моите творби — рече той. — Хенри Адамс, Джон Хей, Кларънс Кинг и дори Клара Хей бяха искрено запалени по моите романи и разкази. Клоувър Адамс винаги реагираше… по-резервирано. Веднъж един събеседник, който… да кажем, че познаваше дамата добре, сподели, че при някакъв спор със съпруга й и Джон Хей за литературните достойнства, или липсата на такива, на някой си Хенри Джеймс, Клоувър била казала: „Проблемът с писанията на Хари не е, че той не дъвче онова, което е отхапал, а по-скоро, че го предъвква твърде дълго“.

— Забавно — рече Холмс. — И предполагам, че нарочно е бил използван разговорен стил, за да се засили хумористичната нотка.

Джеймс не каза нищо.

— Изненадан съм, че някой, който е бил близък и с двама ви, е решил да сподели точно тази духовита забележка с вас — продължи Холмс.

Джеймс продължи да мълчи. Беше го научил в един от най-изисканите лондонски клубове от не кой да е, а от Чарлс Ф. Адамс, брата на Хенри Адамс — човек, когото Хенри Джеймс винаги бе намирал за вулгарен до крайност. За разлика от брат си, Чарлс Адамс имаше безпардонно чувство за хумор и — както знаеше Джеймс — с удоволствие го използваше, за да смущава или наранява хората. И въпреки това Джеймс не се и съмняваше, че Клоувър е изрекла точно тези думи; те бяха напълно в нейния пренебрежителен стил и да, употребата на разговорни думи също беше характерна за нея. Джеймс се почувства изключително засегнат. Но я запази като приятелка и тази хаплива забележка — както и останалите, които му бяха доверили Чарлс Адамс и други хора — по никакъв начин не намали мъката му, когато преди седем години научи за смъртта й.

Ако Хенри Джеймс пожелаеше да прояви истинска недискретност по отношение на Чарлс, той щеше да сподели жестоките му думи след обявяването на бракосъчетанието на Хенри Адамс и Клоувър Хупър, които Джон Хей му беше доверил: „Господи! Не! Хупърови са луди за връзване! Клоувър ще се самоубие точно като леля си!“. Лелята на Клоувър, Кери, наистина се беше самоубила в напреднала бременност.

А при завръщането им в Бостън след продължилото няколко месеца сватбено пътешествие из Египет и Европа, Уилям Дийн Хауълс беше писал на Джеймс за друг вулгарен коментар на Чарлс Адамс в негово писмо до Хауълс: „Напоследък, за да мога да се видя с Хенри, трябва буквално да го изтръгвам от ръцете на новата му булка! Защото той е намерил своята четирилистна детелина[1]! (Шегичка! Ха-ха!)“. Само това „ха-ха!“ щеше да е достатъчно Джеймс повече никога да не вярва на Чарлс Адамс.

— Разкажете ми повече за Хенри Адамс — каза Холмс.

Джеймс се улови, че повдига рамене — жест, от който отдавна се беше отказал в Европа. Това показваше, че дори само споменът за думите на Клоувър го бе разстроил силно.

— Какво още искате да знаете?

— Много повече, отколкото бихте могли да ми разкажете до края на пътуването ни — отвърна Холмс. — Но засега ще се задоволя и с какво още е бил известен Хенри Адамс по времето на смъртта на Клоувър, освен че е бил потомък на двама американски президенти и член на клуба на жена си „Петте купи“.

— Ако съм оставил впечатлението, че „Петте купи“ е бил изцяло или дори предимно клуб на Клоувър, значи не съм се изразил правилно — заяви Джеймс с хаплив тон. — Всички, които участваха в него, с изключение може би на Клара Хей, бяха изключително силни личности. Остроумието и чувството за хумор на четирима от тях си подхождаха идеално, с изключение може би на Клара Хей, която, макар и по доста приятен начин, има склонност към прозаичното. Те безмилостно сипеха каламбури. Веднъж бях свидетел как един от териерите на Адамсови се прибра у дома с одрано око и Джон Хей веднага обяви, че това очевидно е коткаракт. Кларънс Кинг незабавно допълни, че по-вероятно е котаракт.

Холмс мълчеше в очакване.

— Хенри Адамс беше уважаван лектор по средновековна история в Харвардския университет — продължи Джеймс. — Той обърна гръб на академичните кръгове, за да се превърне в един от най-уважаваните историци на Америка. Двамата с Клоувър бяха ненадминати колекционери — Адамс все още е — и, както може би сам ще видите, ако Адамс си е вкъщи и ни покани на гости, техният дом отразява до поразителна степен едновременно изискания им и модерен вкус във всичко, от персийски килими и вази от династията Минг до изтънчени творби на изкуството, включително картини на Констабъл и Търнър[2], подбрани още преди повечето колекционери на произведения на изкуството да научат имената на тези изтъкнати господа. Домът им, проектиран от покойния Х. Х. Ричардсън[3], също както и този на семейство Хей, е произведение на изкуството.

Холмс кимна, сякаш си водеше мислени записки върху тези най-обикновени факти за един стеснителен, но световноизвестен човек.

— А господин Джон Хей?

— Мой много стар и доста близък приятел — отвърна Джеймс. Запозна ни преди доста години Уилям Хауълс — прочут редактор и също мой стар приятел. С удоволствие се виждах с него и съпругата му Клара много пъти в Англия, на Континента и в Съединените щати. Той е изключителен човек.

— Дотук всичките пет Купи, изглежда, са изключителни — рече Холмс. — Поне по американските стандарти.

Преди Джеймс да успее да възрази, Холмс продължи:

— Чувал съм да го споменават като полковник Хей. Служил ли е в армията?

Джеймс се подсмихна.

— На двайсет и две годишна възраст Хей станал помощник на Джон Николай, личния секретар на президента Ейбрахам Линкълн.

Холмс чакаше с безстрастно изражение. Джеймс очакваше да види някакво проблясване в погледа, някакъв знак, че детективът е впечатлен — или дори заинтригуван — но такъв не се появи.

— Всъщност — продължи Джеймс, — Хей е служил като втори секретар на Линкълн по време на най-мрачните години от Гражданската война. Но, виждате ли, за втори секретар не е предвидено заплащане. Нито дори за помощника на господин Николай като секретар. Затова приятелят му Николай уредил младия Джон Хей да получава заплата като служител на Вътрешното министерство, назначен към Белия дом. Когато през 1864 година това било оспорено от някакъв финансов комитет, Военният департамент произвел Хей в чин майор — „помощник генерал-адютант на доброволческите формирования“ мисля, че беше цялото му звание. Година по-късно го повишиха в подполковник и скоро след това получи чин полковник.

— Без дори да е помирисвал бойното поле — рече Холмс.

— Само при обиколките с президента Линкълн.

— Предполагам, че оттогава господин Хей е показал определени постижения — освен увеличеното богатство и съпругата — каза Холмс.

Джеймс не хареса особено тона на детектива. Стори му се твърде… вулгарен. Но реши в момента да не го прави на въпрос. Келнерите стояха до стените в другия край на вагона, скръстили официално ръце пред слабините си, в очакване двамата с Холмс да си тръгнат.

— Още през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта, когато на трийсет и пет годишна възраст Джон Хей се ожени за Клара Стоун, той вече беше минал през три важни дипломатически поста в три държави. — Джеймс не добави, че Хей се беше оплакал от маниерите, езика, културата и правителствата и на трите важни европейски държави, в които бе работил. — Освен това през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — додаде той, — Джон вече беше известен и като поет, и като изтъкнат журналист. Прочу се с отразяването на Големия пожар в Чикаго, покушението срещу президента Гарфийлд през осемдесет и първа и процеса срещу анархиста-убиец Шарл Гито.

— Интересно — рече Холмс. — Признавам, че нямах никаква представа, че срещу президента Гарфийлд е било извършено покушение, и то от анархист.

Джеймс просто не можа да повярва на думите му и предпочете да замълчи.

— Господин Хей продължава ли да работи като журналист? — попита Холмс. Детективът беше запалил лулата си и не обръщаше никакво внимание на нетърпеливите келнери.

— Започна като редактор в прочутия вестник на господин Грийли — „Трибюн“ — но после се върна на правителствена служба — отвърна Хенри Джеймс. — През осемдесет и осма клетият президент Гарфийлд покани Джон да се премести от Държавния департамент в Белия дом, за да му стане личен секретар. Но Хей отказа. Напусна държавната служба преди Гарфийлд да бъде застрелян. Сред останалите му занимания в миналото — или може би трябваше да ги определя като развлечения — беше писането на литературни произведения под чуждо име. Веднъж приятелят му Хенри Адамс написа и публикува под чуждо име романа си, озаглавен „Демокрация“. Оттогава непрекъснато се спекулира за самоличността на автора; в един момент дори Клоувър Адамс и Кларънс Кинг бяха сред заподозрените, но повечето експерти бяха сигурни, че истинският автор е Джон Хей. Човек би могъл да заподозре, че „Петте купи“ се наслаждаваха на хаоса, който бяха породили в литературния свят.

Демокрация — промърмори Шерлок Холмс, без да вади лулата от устата си. — Тя не се ли продаваше доста добре в Англия преди няколко години?

— Невероятно добре — рече Джеймс. — В Англия. В Америка. Във Франция. В Германия. Дори на Тимбукту, доколкото ми е известно. — Той с изненада долови горчивината в гласа си.

— А Клара Хей? — попита Холмс. Той извади часовника си от джобчето на гърдите и го погледна.

— Дамата си остава дама — отвърна Джеймс. — Изключителна домакиня. Другарка на съпруга си. Щедра душа. Един от най-важните стълбове на Вашингтонския социален живот.

— Как бихте я описали… физически? — попита Холмс.

Джеймс посрещна безочливия въпрос с повдигане на вежди.

— Красиво лице. Безупречен вкус за облекло. Прекрасна коса. Изискан вид. Физически… леко приятно закръглена.

— Дебела?

Закръглена — повтори Джеймс. — Изглеждаше така, когато Джон Хей се влюби и се ожени за нея преди почти двайсет години, а времето и децата също дадоха своя принос към това.

И храната, помисли си той засрамено. Помнеше едно писмо от Хей само отпреди година, в което скъпият му приятел пишеше, че семейството и синът им са в Чикаго, където той, Хей, активно обикалял града, но Клара, по думите му, стояла в хотела и… „се нахвърля ентусиазирано върху всяка храна, която предлагат в трапезарията“. Самият Хенри Джеймс смяташе Клара Хей за внушителна, неособено интелигентна — макар да бе начетена и достатъчно умна, за да се възхищава на романите на Джеймс — лицемерно набожна, каквито са дъщерите на американските баптистки пастори (тя наистина беше от Охайо, въпреки че не произлизаше от такова семейство), и абсолютно недостойна за мястото си сред изключителните Пет купи.

Никога нямаше да сподели нищо от това с Шерлок Холмс.

— Разкажете ми за Кларънс Кинг — каза Холмс, — а после ще се върнем във вагона и ще оставим тези добри хора да подготвят вагон-ресторанта си за вечеря.

— В „Колониъл Експрес“ не предлагат вечеря — отбеляза Джеймс, вътрешно доволен, че е хванал прочутия детектив в грешка. — По разписание пристигаме във Вашингтон преди вечерно време.

— Ах — рече Холмс и издуха колона от дим през голямата си лула. — Тогава ще ми опишете Кларънс Кинг, без да бързате. О, и трябва да спомена, че съм чел за това как господин Кинг е разобличил измамата на онази западна диамантена мина в края на седемдесетте. Била е някъде в Колорадо, нали?

— Там е трябвало да бъде — съгласи се Джеймс. — Кларънс Кинг въпреки височината си от метър и шейсет и седем сантиметра — е наистина изключителен човек: геолог, алпинист, изследовател, топограф, правителствен служител, aficionado[4] на добрата храна, доброто вино и доброто изкуство. Хенри Адамс и Джон Хей винаги са вярвали — и то искрено — че от „Петте купи“ Кларънс Кинг е единственият, пред чието бъдеще няма граници… и че е предопределен за известност, слава и висши постове.

— А Клоувър Адамс вярваше ли в това?

Джеймс се поколеба само за секунда.

— Тя смяташе Кларънс за немирник. Но го обичаше още повече заради това. Точно Кларънс Кинг изпрати на Адамсови и на останалите Купи изискани канцеларски принадлежности, гравирани със сърца, както и красив сервиз за чай „Петте купи“.

— Опишете го, моля — каза Холмс, изваждайки лулата от устата си.

— Моля?

— Опишете ми сервиза за чай.

Хенри Джеймс погледна пред прозореца към започналите да се раззеленяват гори и полета, покрай които преминаваше влакът, сякаш се надяваше да почерпи сили от гледката. Беше късен следобед. Последните лъчи на залязващото мартенско слънце позлатяваха короните на дърветата и телеграфните стълбове.

— Сервизът беше доста очарователен всъщност — каза най-накрая той. — Пет чаши и чинийки, разбира се. Във формата на сърца и с умалени размери.

— Всичките Купи са — били са — ниски на ръст — промърмори Холмс.

— Ами… да — съгласи се Джеймс, леко слисан от думите му. Нима неволно беше споделил тази информация? Спомняше си, че бе споменал единствено за височината на Кларънс Кинг.

— Какво друго можете да ми кажете за сервиза? — попита Холмс.

„Този човек е луд“ — помисли си Хенри Джеймс и каза:

— Подносът беше емайлиран и покрит с красиви рисунки, приличащи на клонки с малки плодове, но всъщност всяка представляваше грозд от пет сърца. Темата със сърцата продължаваше и върху каничките за захар и сметана. Върху каната за чай и ниския ръб на подносите — който, ако си спомням правилно, е оформен в буквата Т — са изрисувани часовници, показващи точно пет часа.

— Часът, в който „Петте купи“ се срещат всеки ден през седмицата — каза Холмс. — Обикновено пред огнището в дома на Адамсови, в кресла, проектирани специално за дребния им ръст. Адамс и съпругата му Клоувър са сядали един срещу друг на малки — съвсем еднакви — тапицирани с червена кожа столове.

— Да — потвърди Джеймс, който нямаше представа откъде Холмс е изкопал този последен факт, който беше абсолютно точен.

Холмс кимна удовлетворено.

— Нека да се върнем обратно във вагона ни — рече той.

* * *

Заради проблеми с железопътната линия някъде на юг от Балтимор, „Колониъл Експрес“ изостана доста от разписанието си. Холмс и Джеймс прекараха часове в сравнително неудобната така наречена „първа класа“, без да виждат нищо през прозорците — нощта бе настъпила няколко часа по-рано — и без вечеря, като единственото, спасяващо ги от скуката, беше четенето и чашите кафе, които от време на време им поднасяше извиняващият се стюард. Холмс не зададе повече въпроси — доста жалко изпълнение за детектив, помисли си Джеймс и двамата прекараха в мълчание дългите часове.

Най-накрая експресът потегли, но пристигна в американската столица с голямо закъснение — доста след като цивилизованите вашингтонци вече бяха вечеряли и след като мнозина от тях вече си бяха легнали.

Но двуместната карета на семейство Хей ги очакваше на гарата, карана от лакея им Сивърс; куфарите и пътните им чанти бяха натоварени на покрива и покрити с насмолен брезент (беше започнало леко да вали), а Джеймс и Холмс се настаниха в лъскавата черна карета „Кинрос“.

Уличните лампи бяха окръжени от меки ореоли, напомнящи на Джеймс за онази нощ преди единайсетина дни, когато двамата с Холмс се бяха срещнали на брега на Сена. Тези мисли бяха съпроводени от злокобно усещане, граничещо с ужас. Какво си мислеше, че прави, като въвежда този странен и почти със сигурност умопобъркан човек в кръга на някои от най-близките си приятели? Жалката дегизировка на Холмс като „господин Ян Сигерсон, норвежки изследовател“ със сигурност щеше да бъде разкрита в неделя вечерта, когато норвежкият емисар щеше да вечеря у семейство Хей, ако не и по-рано. Какво щяха да си помислят за него старите му приятели Джон и Клара Хей — да не говорим за Хенри Адамс, който не разговаряше с никого за покойната си съпруга и нейното самоубийство, защото дълбоката му тъга още не беше отшумяла — след като ги измами по този начин, представяйки им този луд?

Хенри Джеймс се чувстваше все по-зле, докато каретата се движеше по калдъръмените улици на този най-непрактичен от всички големи американски градове. Малкото магазини, ресторанти и обществени места, покрай които преминаваха, бяха затворени и тъмни. Дори в най-изисканите квартали тук, близо до Президентския дворец, светещи газени или електрически лампи се виждаха само в няколко къщи. Дърветата в този южен град се бяха разлистили напълно и Джеймс имаше усещането, че навлиза все по-дълбоко в тъмен тунел, изграден от собствената му глупост.

— Мисля, че американците имат един израз — „След като се стъмни, прибират тротоарите“ — обади се по едно време Холмс и гласът на високата сянка стресна Джеймс, но не го изтръгна напълно от мислите му. — Това определено изглежда вярно за Вашингтон, окръг Колумбия — додаде детективът.

Джеймс не каза нищо.

После се озоваха до Лафайет Скуеър — през дърветата се виждаше тъмният Президентски дворец — и свиха на пресечката, където Шестнайсета улица се вливаше в Ейч Стрийт. Църквата „Сейнт Джон“ се белееше от едната страна на улицата, а от другата се издигаше построената от червени тухли резиденция на семейство Хей. Джон Хей ги посрещна в странната сводеста галерия на входа към дома му.

— Хари, Хари, толкова се радваме, че се върна! — отекна гласът на слабия, елегантен мъж с оредяваща коса, сресана на път по средата, тъмни вежди, мустаци и подкъсена брада, които бяха започнали да побеляват преди косата му. В очите на Хей проблясваше интелигентност, а в отекващия му в тунела глас звучеше искрена радост.

След това се озоваха в самата къща, прислугата незабавно взе палтата и шапките им, докато лакеите забързаха към стълбището, което започваше от огромното фоайе, понесли чантите и куфарите им. Джеймс успя да представи фалшивия „Сигерсон“, без да му трепне гласът, макар сърцето му да биеше силно, а устата му да бе неестествено пресъхнала.

— Ах, господин Сигерсон — извика Джон Хей. — Миналата година четох за тибетските ви приключения както в английските, така и в американските вестници. За мен е огромно удоволствие да ви приема като мой гост.

Джеймс забеляза как Холмс оглежда къщата… имението. Фоайето беше огромно и облицовано с ламперия от южноамерикански махагон, който бе толкова излъскан, че човек можеше да се огледа в тъмното дърво. Стените над махагоновата ламперия имаха същия наситен керемиден цвят като на безбройните персийски килими и пътеки, покриващи лъснатите подове. Високо над тях — почти на височината на църквата „Сейнт Джон“ — пространството над сияещите полилеи беше пресечено от масивни махагонови греди. Внушителното стълбище беше достатъчно широко, за да може при нужда по него да премине маршируващ в редици от по десетима отряд.

— Клара ужасно съжалява, че не можа да остане да те посрещне — каза Хей. — Боя се, че се наложи тази вечер да си легне по-рано заради едно от онези ужасни главоболия, които я мъчат от толкова отдавна. С нетърпение очаква да се видите на закуска — освен ако не предпочитате да закусите в стаите си, разбира се. Знам, че ти обичаш да закусваш в стаята си, Хари.

— Старите навици на ергена, уви — отвърна Джеймс. — Особено в първата утрин след доста тежка седмица и почти непрекъснато пътуване.

— Тогава двамата с Клара очакваме да ви видим по-късно през деня — засмя се Хей. — Господин Сигерсон? Вие желаете ли да донесат закуската ви в стаята?

— Искрено се надявам, че ще мога да се видя с госпожа Хей на закуска — отговори Холмс със скандинавски акцент, който се стори на Джеймс твърде преувеличен — и откровено фалшив.

— Чудесно! — извика Хей. — Двамата с Клара държим да научим всички клюки за Хари. — Той се усмихна на Джеймс, за да покаже, че се шегува. — Но като говорим за храна, господа, знам колко късно е пристигнал влакът, както и че в проклетия „Колониъл Експрес“ не предлагат вечеря при наближаването на Вашингтон. Сигурно умирате от глад.

— Обядвахме доста късно… — започна Хенри Джеймс, изчервявайки се леко — не от мисълта, че затруднява домакина си, а защото беше ужасѐн от онова, което правеше.

— Глупости, глупости — каза Хей. — Сигурно сте ужасно гладни. Ще наредя на Кук и Бенсън да ви приготвят една лека вечеря. — Той постави добре поддържаните си ръце на раменете им и ги поведе през огромното, но приятно топло помещение към трапезарията.

Джеймс веднага забеляза, че трапезарията беше по-голяма, по-елегантна и със сигурност обзаведена с по-изтънчен вкус от трапезарията, която бе видял на снимките от Белия дом. Във всяка стая, в която влизаха или покрай която преминаваха, Джеймс забелязваше изкусно и красиво изработени каменни камини. Стените бяха отрупани с шедьоври на изкуството, разнообразени от древни гоблени и поставени в рамка леки ескизи — признак на възвишен вкус, комбиниран с изтънчена колекционерска еклектика.

„Леката вечеря“ се състоеше от бюфет, отрупан с прясно опечена пуйка, половин вирджинска шунка, салати и попарени зеленчуци, а във втори бюфет проблясваха вина, кларети, уискита, бутилирани води и най-различни ликьори. Дългата маса беше подредена за трима в единия край и я осветяваше голям канделабър.

— Тази вечер всички сме ергени — засмя се Хей. — Ще трябва сами да се погрижим за себе си.

И те, разбира се, го направиха, като посочваха на Бенсън и другите двама помощник-икономи какво да слагат в чиниите им.

Когато се настаниха в кръга от светлина, осигурявана им от свещника, и след като Хей вдигна тост за успешното им пристигане в Америка, те започнаха да се хранят. Джеймс с изненада установи, че въпреки гаденето, което бе изпитвал при прехода от огромната гара, той наистина умираше от глад.

— Хари — каза Хей, обръщайки се към Джеймс, — със съжаление трябва да ти съобщя, че Адамс все още не се е върнал от лудешкото си пътешествие до Куба, на което замина с Филипс. Трябваше да се прибере у дома миналата седмица, но някъде по пътя се засякъл с Александър Агаси и оттогава е пратил всичките си планове по дяволите; сега двамата с Агаси се занимават с геоложки изследвания на кораловите рифове. Очевидно са се преместили на север, за да продължат почивката си със семейство Камерън в плантацията „Кофин Пойнт“ на остров Света Елена. Смея да заявя, че Адамс не се е забързал да се прибира, за да прекарва времето си с мен или с останалите си приятели.

— В такъв случай значи ще изпусна срещата си с него? — попита Джеймс, шокиран от осезаемото облекчение, което долови в гласа си.

— О, не, не мисля! — извика през смях Хей. — Вярвам, че Адамс ще се появи в първата седмица на април… само след няколко дни. А докато пристигне, можете да се наслаждавате на нашата сравнително уравновесена компания.

Хей се обърна към Шерлок Холмс.

— Как ви се стори вечерята след горещините по време на плаването и неекспресното ви пътуване с „Колониъл Експрес“, господин Сигерсон?

— Много вкусна — отвърна Холмс и Джеймс установи, че детективът наистина беше хапнал няколко залъка от шунката. — Великолепна, господин Хей.

— Добре, добре — избоботи Джон Хей. — А ние ще направим всичко по силите си, за да се погрижим и остатъкът от престоя ви във вашингтонския ни дом да бъде също толкова приятен. — Хей отново се обърна към Джеймс. — О, Хари, още един бонус — днес научих, че Кларънс Кинг ще пристигне утре във Вашингтон; най-вероятно се прибира от някоя мексиканска златна мина и прие да вечеря с нас в неделя. Тогава ще присъства и дипломатическият емисар на крал Оскар II. Кларънс ще се радва да те види след всичките тези години.

Джеймс погледна към Холмс, позволявайки си една лека лукава усмивка.

— Голям сте късметлия, Сигерсон — каза той. — На неделната вечеря ще присъства не само посланикът на краля на Швеция и Норвегия, а и един от най-прочутите и ерудирани изследователи в света. Сигурен съм, че всеки от тях ще иска да ви зададе много въпроси.

Холмс го погледна над чашата си с вино, усмихна се леко и кимна без коментар.

Бележки

[1] Игра на думи с прякора Клоувър, детелина. — Б.пр.

[2] Джон Констабъл — английски художник — пейзажист, работил през първата половина на XIX век. Джоузеф Търнър — английски живописец, представител на Романтизма. — Б.пр.

[3] Хенри Хобсън Ричардсън — американски архитект. — Б.пр.

[4] Aficionado (исп.) — ентусиазиран последовател или почитател. — Б.пр.