Дан Симънс
Петата купа (61)

10.

Невидимата тълпа от сто хиляди души изрева, сякаш аплодираше самоубийството на Шерлок Холмс. Хенри Джеймс изтича към парапета зад прожектора и видя с периферното си зрение огромните знамена, които се разгънаха от Земеделското здание и другите грамадни сгради, воалът на огромната Статуя на Републиката в Лагуната южно от него най-после падна, фонтаните оживяха. Част от него осъзна, че президентът Кливланд беше останал жив достатъчно дълго, за да натисне златния бутон върху кадифената възглавничка.

По-късно му хрумна, че всеки истински джентълмен първо щеше да провери състоянието на Ирен Адлер Лорн Бакстър и да й помогне, ако може. Но в този момент на Хенри Джеймс не му пукаше за състоянието на майката на Лукан Адлер.

Той изтича до парапета на югоизточния ъгъл на сградата и ахна.

* * *

Холмс не бе успял да скочи достатъчно напред, за да се хване за облечените в гума дръжки на велосипеда. Вместо това се беше вкопчил с едната си ръка в колана на Лукан Адлер, а с другата стискаше яката на ризата му.

Яката се откъсна, а ризата се разпра по шевовете още докато Лукан извръщаше тялото си към Холмс. Джеймс ясно видя механизма с ножа, прикрепен към ръката му, който беше изстрелял широкото плоско острие между пръстите на убиеца.

Холмс се залюля, прехвърли се покрай извръщащия се Лукан и се изкатери като маймунка по предната част на велосипеда. Дясната му ръка вече се беше вкопчила в шията на младия мъж, придърпвайки главата на Лукан надолу като за целувка, а лявата пусна бързо колана, за да сграбчи дясната китка на убиеца, блокирайки острието. Но действието му не беше достатъчно бързо, за да избегне втора рана. Джеймс отново зърна капки кръв във въздуха… кръвта на Холмс.

Писателят се огледа обезумял. Съзнанието му беше регистрирало звука от асансьора, който сега слизаше надолу, но това не означаваше нищо за Джеймс. Ирен Адлер продължаваше да лежи по лице, вероятно мъртва.

Джеймс съзря маузера. Вдигна го бързо — господи, колко тежеше — и го опря на металния парапет, опитвайки се да погледне през телескопичния мерник.

Стиснал здраво дървения приклад, той раздвижи добре смазания, майсторски сглобен затвор на оръжието. Патронът — Джеймс можеше да види оловния му връх с издълбано върху него X — се издигна в гнездото и падна под прожектора.

Доколкото му бе известно, това трябваше да е последният патрон в пушката. Нямаше време да проверява. Нито пък се запита, както би направил всеки, който познава добре огнестрелните оръжия, с колко се е отместил мерникът при цялото това подмятане по земята.

За момент всичко му се стори размазано, но след това в малкия кръг на мерника се появиха, макар и доста мъгляви, фигурите на Холмс и Лукан. Ризата на младия мъж беше разкъсана на парчета и покрита с кръв — кръвта на Холмс, осъзна Джеймс. Голата кожа на Холмс беше бяла, разранена и окървавена, също като ризата на врага му.

Единствената причина, че не бяха стигнали още до края на обтяжката, бе, че механизмът на Лукан не беше предвиден за толкова голяма тежест. Беше изминал с висока скорост около трийсет или четирийсет фута, после забави, почти спря, но отново се устреми напред.

Двамата мъже се биеха по-скоро като животни, отколкото като хора. Холмс стисна дясната китка на Лукан и притисна металния механизъм на острието към жицата. Проблеснаха искри. Механизмът се изкриви и от него вече нямаше почти никаква полза в боя.

Лукан се вкопчи в дръжката на велосипеда и започна да нанася удари със свободната си ръка върху главата и раменете на Холмс, докато детективът обви тялото му с крака и започна да се катери по предната му част. Двамата се опитваха да си нанесат удари с глава и да хапят. Лукан използва пръстите на лявата си ръка, за да бръкне в очите на Холмс, а детективът успя да освободи лявата си ръка дотолкова, че да нанесе саблен удар по гърлото на убиеца.

Джеймс осъзна, че потта замъглява зрението му. Той избърса дясното си око с опакото на дланта си и погледна отново към двамата мъже през кръглия телескопичен мерник. Скрипецът отново забави скоростта си, а те заизвиваха телата си, биеха се, хапеха, ритаха и се опитваха да си извадят очите, но после колелото като че ли се освободи и отново потегли надолу към далечния маяк в езерото Мичиган.

Бяло петно изпълни телескопичния мерник и Джеймс реши, че това е — може би е — гърбът на Лукан Адлер. Писателят затаи дъх и дръпна спусъка, но не беше притиснал добре приклада на маузера към рамото си — откатът го отхвърли назад от полуприклекналата му стойка и Джеймс се приземи върху задните си части.

* * *

Колелото беше изминало сто и трийсет фута по двеста и четирийсетфутовата обтяжка; Холмс се беше вкопчил в дръжката му и се бе издърпал на нивото на Лукан. Двамата мъже вече се намираха лице в лице и Лукан се беше ухилил широко, докато те се биеха с лакти, юмруци, глави и колене.

Лукан бе успял да оправи привързания към ръката му механизъм и сега острието отново стърчеше между кокалчетата на пръстите му, а лявата му ръка беше стиснала здраво дръжката на колелото. Холмс също стискаше дръжката с лявата си ръка и това му пречеше да защити оголената лява част на тялото си.

— Умри, проклет да си! — изкрещя Лукан Адлер, замахвайки с острието с намерението да го забие в сърцето на Холмс.

Детективът каза нещо, което Лукан не можа да чуе добре — може и да беше „Бог да ми прости“ или „Бог да ти прости“ — но каквито и да бяха думите, те не означаваха нищо сега, преди смъртоносния замах.

Внезапно един куршум разсече тясното пространство между двамата мъже, проряза бразда в рамото на Лукан и облиза отзад китката на спускащата се дясна ръка на детектива.

Това бе достатъчно, за да промени посоката на острието и вместо да се забие в сърцето на Холмс, то разряза плътта му и се плъзна по ребрата.

Холмс измъкна мъничкия колоездачески пистолет от джоба на панталоните си, притисна го към корема на Лукан — високо, при диафрагмата, точно под мястото, където мускулестата плът на убиеца се срещаше с костта — и стреля два пъти в тялото на Лукан Адлер.

* * *

Джеймс осъзна, че Дръмънд и неколцина от облечените му в сиви костюми хора са изтичали до него, докато останалите проверяваха лежащата в безсъзнание Ирен Адлер. Дръмънд чу двата пистолетни изстрела, но беше сигурен, че това е двойно ехо от неговия изстрел с пушката.

Дръмънд му помогна да се изправи на крака и точно в този момент Лукан Адлер, който все още се намираше на седемдесет фута във въздуха, разпери ръце и полетя надолу. Холмс се беше вкопчил в дръжките на скрипеца, който набираше скорост към маяка.

Лукан падаше грациозно, с разперени ръце, в поза, която Джеймс можеше да оприличи единствено като Христова, главата му бе отметната назад, сякаш гледаше към небето. Писателят беше сигурен, че убиецът ще падне във водата, но в последния момент тилът на Лукан Адлер се удари в бетонния морски вал със звук, който се чу чак от мястото, където Джеймс и останалите мъже стояха вцепенени и безмълвни.

После Джеймс видя, че Холмс или се пусна, или падна от скрипеца от височина поне четирийсет фута — но падна във водата съвсем близо до бетонните блокове, които поддържаха маяка. Писателят, Дръмънд и двама от агентите изтичаха напред и се взряха напрегнато в повърхността на морето, за да видят дали Холмс ще се появи. Дръмънд погледна през бинокъла си, след което го подаде на Джеймс.

Холмс не беше изплувал. И все още не изплуваше. Но изведнъж го видяха как изтощено се издърпва през борда на моторната лодка, която беше хвърлила котва там в очакване на Лукан Адлер. Окървавеният Холмс легна по гръб на дъното на лодката и повече не помръдна.

Дръмънд взе бинокъла от писателя и погледна.

— Мисля, че диша. Ето че и нашите лодки се появиха.

Иззад масивното туловище на военния кораб „Мичиган“ с рев се появиха осем полицейски лодки — три принадлежаха на чикагското полицейско управление, а пет бяха на Колумбовата гвардия. Те забавиха ход и заобиколиха лодката, в която лежеше кървящият Холмс. Джеймс видя как един мъж с лекарска чанта се прехвърли при него.

Тогава му се наложи да седне. На земята. Да седне и да се опита да диша.

Дръмънд приклекна до него и с лявата си ръка вдигна маузера от земята, докато потупваше Джеймс по гърба с дясната.

Писателят отблъсна пушката настрани. Знаеше, че докато е жив, повече никога нямаше да докосне огнестрелно оръжие. Отново се сети за братята си Уилки и Боб, които бяха тръгнали на война, понесли смъртта със себе си, и после, въпреки ужасните си рани и болка и срещата с истинската Смърт, се бяха изправили и отново бяха грабнали оръжията си. Спомни си и за братовчед си Гас, толкова красив онзи ден, в часа по рисуване, чието бледо луничаво тяло сега гниеше някъде под калта на Вирджиния, след като някой конфедератски снайперист умело беше сторил същото, което Джеймс току-що се бе опитал да направи. Той поклати глава.

Възторгът от решителните действия, който му бе подействал като силно американско уиски край кланиците на Чикаго, се беше изцедил до капка от тялото му. Не си заслужаваше да бъде литературен герой — нито реална личност, осъзна той — ако ролята включваше отнемането на живота на някого. Това не беше цивилизовано. Не беше редно. Не беше в духа на Хенри Джеймс. Нито бе справедливо спрямо постигнатата с усърден труд правдивост в изкуството му.

— Тялото на Лукан Адлер все още не е изплувало — каза някой от агентите, които все още стояха до парапета.

Дръмънд приклекна до седналия писател и повтори думите му, сякаш Джеймс беше оглушал.

— Не… ме… интересува — каза Джеймс и наведе глава към присвитите си колене.