Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Heart, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Велчев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Готически роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Класическа криминална литература
- Криминална литература
- Свръхестествен трилър
- Характеристика
-
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Бел епок
- Линеен сюжет
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Път / пътуване
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 3,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Автор: Дан Симънс
Заглавие: Петата купа
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: не е указана
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Абагар АД
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ива Колева
Художник: Живко Петров
ISBN: 978-954-28-1964-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1198
История
- —Добавяне
Глава 5
През следващите десет дни, докато прекосяваха Атлантика от Франция до Ню Йорк, а след това и във влака до Вашингтон, Хенри Джеймс се чувстваше като в сън. Не, не точно като в сън — неговите сънища се отличаваха с конкретност, пъстрота и яркост — а по-скоро като в мъгла. Една възхитителна и опасна, носеща се по течението мъгла.
Отплаваха от Марсилия на борда на старичкия френски лайнер „Париж“. Джеймс си спомни, че бе пътувал с него дванайсет години по-рано, последния път, когато беше посетил Америка, в периода, когато първо майка му, а след това и баща му починаха. Шерлок Холмс отказа да пътуват с по-модерен английски кораб, защото това би означавало по пътя да спрат някъде в Англия — „Париж“ спря само за кратко в Дъблин — а Холмс отказваше да стъпи в Англия, докато, както се изрази той, не получеше „пълно удовлетворение“. Той не уточни какво точно трябваше да бъде удовлетворено, но Джеймс предположи, че е свързано с темата за реалното и белетристичното съществуване на частния детектив.
През последните десет дни преди пристигането им в Ню Йорк проведоха пет изумителни разговора — откровения всъщност — и Джеймс трябваше да ги осмисли не само по съдържание, но и в контекста на мястото, където бяха проведени.
Първият беше пред хотела му на Рю дьо ла Пе след късната им вечеря в нощта, когато се бяха срещнали.
— Абсурдно е, разбира се, дори да се помисли, че мога — или че бих пожелал — да отида в Америка точно сега — бе казал Джеймс, стиснал чадъра си като оръжие с двете си ръце.
— А трябва — заяви спокойно Холмс. — Случаят ми зависи от това.
— Случаят? — повтори Хенри Джеймс. — Смятах, че сте се отказали да бъдете частен детектив, когато сте фалшифицирали смъртта си преди две години.
— Съвсем не — рече Холмс. — Дори като Ян Сигерсон проведох няколко разследвания в Турция, Индия и на други места. Но те бяха за брат ми Майкрофт, за Уайтхол и за Англия. Сега установявам, че отново трябва да поема частен случай. Да разкрия една загадка, която почти сигурно няма нищо общо с политиката.
Джеймс продължи да стиска сгънатия чадър пред гърдите си като оръжие. Дъждът беше спрял.
— Нека позная — каза той. — В отсъствието на доктор Уотсън вие се нуждаете от мен, за да пиша хроника на приключенията ви. Да бъда вашият Бозуел[1].
Гръмогласният смях на Шерлок Холмс отекна в стените на съседните сгради.
— Не, съвсем не, господин Джеймс. Ролята на Бозуел не би ви подхождала в никакъв случай, особено пък в записването на подробностите от някаква загадка.
Джеймс леко се засегна от думите му. Той се смяташе за способен да напише всякаква история — стига темата или стилът й да не са под достойнството му. А като младеж беше написал и няколко такива срещу заплащане.
— Имам предвид — продължи Холмс, — че макар да не съм имал удоволствието да прочета някой от романите или по-кратките ви произведения, господин Джеймс, мнозина от литературно образованите ми познати — включително самият Уотсън — са ги чели. И от онова, което са ми разказвали, вашето описание на най-вълнуващите приключения, които бихме могли да преживеем в Америка, ще включва красива млада американка като главна героиня, ще се появяват най-разнообразни благородници и благороднички, неразбираеми диалози ще се редуват с объркани описания и няма да се случи нищо вълнуващо, освен някой каламбур или че ще закъснеят с поднасянето на чая.
Джеймс се зачуди дали не трябва да се засегне или да реагира обидено, но реши, че не. Общо взето, му беше забавно.
— В такъв случай не виждам защо ви е нужно присъствието ми на донкихотовския ви излет в Америка, който възнамерявате да предприемете, сър.
— Ах, но аз наистина се нуждая от вас, господин Джеймс — каза Холмс. — Нужен сте ми като поръчител, за информация, като американска връзка, за — как го нарекохте по-рано? — за прикритие и за компания. Ще бъда в чужда страна и за да разкрия загадката, ще ми е нужна вашата помощ. Искате ли да научите какви са причините за това?
Джеймс не каза нищо. Мислите му вече се бяха отклонили от самоубийството в Сена и се бяха насочили към мекото легло в хотелската му стая, която се намираше на двайсетина крачки и едно изкачване с асансьор от мястото, на което стоеше в момента.
— През март 1891 година, преди почти точно две години — продължи Холмс, който или не забелязваше, или не се интересуваше от твърде очебийната липса на интерес у Джеймс, — ергенската ми квартира на Бейкър Стрийт 221 посети един вероятен бъдещ клиент. Изпадналият в беда джентълмен беше американец, поводът на посещението му бе убийство в американската столица и името му беше Едуард Хупър. Той ми показа трите хиляди долара, които бе готов да ми плати, ако отида с него в Америка и разкрия загадката на смъртта на сестра му. Приех само един долар — като предварителен хонорар — но се наложи да изчакам три години, преди да започна да работя по… загадката.
— Не, аз нито познавам, нито съм чувал за… — започна Джеймс, но млъкна внезапно.
— Мисля, че познавате сестрата на господин Едуард Хупър — Мериън Хупър Адамс — каза Холмс.
— Клоувър. — Хенри Джеймс произнесе думата толкова тихо, че сам едва успя да чуе двете срички. — Клоувър Адамс. Още от малка всички наричаха Мериън Хупър „Клоувър“[2]. Отиваше й.
— Значи я познавате добре — притисна го Холмс.
— Бях приятел с Хенри Адамс… дълги години — отвърна Джеймс. Искаше му се по някакъв начин да се насили да не говори за това, но тази нощ се намираше под влиянието на някакъв странен импулс, който го тласкаше да разкрива всички тайни, които обикновено бе готов да пази с цената на живота си. — Освен това бях близък и с Клоувър Адамс — дотолкова, колкото някой би могъл да бъде близък с една толкова интелигентна, но непредсказуема и често изпадаща в меланхолия жена. Гостувах им последния път, когато бях в Америка, в началото на осемдесетте.
— Тогава значи са ви известни обявените обстоятелства около смъртта й — каза Холмс. Джеймс си помисли, че забелязва странни проблясъци в очите на детектива, но може би това беше просто отражение от една от газените лампи, които все още осветяваха тази част от Рю дьо ла Пе.
— Смъртта й беше причинена от самоубийство — отвърна Джеймс малко по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — От собствената й ръка. Преди шест… не… преди около седем и половина години. Тази история е минало за всички, освен за най-близките й хора, сред които съпругът й Хенри и скъпите й приятели — сред които фигурирам и аз.
— На шести декември 1885 година — рече тихо Холмс. — Датата е част от загадката, представена ми от нейния брат господин Едуард Хупър.
Джеймс се накани да каже, че всъщност никога не е имал удоволствието да се запознае с брата на Клоувър Едуард, че Клоувър и Хенри винаги са го споменавали като „Нед“, но неочаквано чу собствения си глас, който шибаше с думите като с камшик.
— Починала в резултат от нещастно самоубийство, господин Холмс. Всички се съгласиха с това. Съпругът й Хенри. Моят приятел и съсед на Адамсови, господин Джон Хей. Лекарят. Полицията. Пресата. Всички се съгласиха, че тя сама е сложила край на живота си. Разбирате ли, тя беше меланхолична натура. Всички ние, които познавахме и обичахме Клоувър Адамс, бяхме наясно с това. Склонността към меланхолия — и дори самоубийство — се среща често у семейство Хупър. А тя се беше потопила в дълбока, може би неизлечима печал заради баща си, който бе починал по-рано същата година. Клоувър беше много близка с баща си, разбирате ли, и като че ли нищо, сторено от Хенри Адамс или който и да е друг в онези месеци след смъртта на господин Хупър, не можеше да строши железните окови на чувството за загуба и меланхолия, които се бяха сгъстили около горката Клоувър.
Джеймс замълча. Почти се беше задъхал от енергичните усилия, които бе вложил в кратката си реч. Чувстваше се като пълен глупак, че беше изрекъл толкова много неща.
Холмс бръкна във вътрешния джоб на сакото си от туид и извади нещо, което приличаше на малка бяла картичка. Въпреки нежеланието си, Джеймс пусна едната си ръка от чадъра и взе предложената картичка. Приличаше му на дамска визитка, макар да бе издържана изцяло в бяло, за разлика от модните в Англия и Америка цветни картички, и единствената й украса бе едва доловима бяла щампа по краищата. В горния край, върху бялата щампа, бяха гравирани пет сърца. Четири от тях имаха син цвят, сякаш бяха оцветени набързо с цветен молив или креда. Петото сърце бе оставено безцветно.
Хенри Джеймс веднага разбра какво означават сърцата. Но нямаше никаква представа за смисъла на неоцветеното сърце и на изречението, което като че ли беше напечатано на машина отдолу:
Тя беше убита.
— Когато потърси помощта ми преди две години, Едуард Хупър, братът на Клоувър, каза, че след първата годишнина от странната смърт на сестра му през 1886 година започнал да получава по една такава картичка на всеки шести декември — на всяка годишнина от смъртта й — каза Холмс. — И аз забелязах, господин Джеймс, че вие веднага се досетихте за значението на петте гравирани сърца. Господин Хупър ми разказа, че четиримата живи членове на „Петте сърца“ също получавали всяка година същата картичка. Включително — заяви убедено той, — и господин Хенри Адамс, макар че той никога не е говорил с останалите за това.
— Нед Хупър не беше член на „Петте сърца“ — промълви вцепенено Джеймс.
Холмс кимна.
— Така е. И той смяташе, че е единственият извън клуба, който ежегодно е получавал това послание. Но, разбира се, нямаше как да е сигурен в това.
— Клоувър Адамс отне живота си със собствената си ръка — повтори Хенри Джеймс. — И това не касае никого, освен съпруга й, а Хенри Адамс не говори за това време или за тази случка. Самият той едва не умря от мъка след… стореното от нея.
— Ами подозренията на брат й? — попита Холмс.
— Напълно неоправдани — отвърна Джеймс. — Тези… картички… ако наистина някой ги изпраща, са просто проява на нечие болно и извратено чувство за хумор. Както вече казах, меланхолията — и може би някакво усещане за преследване — се среща често у семейство Хупър. Не съм имал честта да се познавам с господин Едуард Хупър — споменавали са го винаги като „Нед“ — но съм сигурен, че и преди, и сега той греши за това.
— Господин Едуард Хупър е мъртъв — каза Шерлок Холмс.
— Мъртъв? — Думата едва се чу сред нощните звуци на преминаващи карета и пешеходци по оживената парижка Рю дьо ла Пе.
— Той се опита да се самоубие миналия декември — в деня след шести декември, когато отбелязваха поредната годишнина от тъй нареченото самоубийство на сестра му — като се хвърли от прозореца на третия етаж в дома му на Бийкън Стрийт в Бостън — каза Шерлок Холмс. — Оживя, макар и тежко ранен, и беше откаран в Бостънската лудница. Хупър като че ли успя да се възстанови и умствено, и физически, но преди две седмици бе повален от пневмония. Болестта го отнесе.
— Какъв ужас — промърмори Джеймс. — Хенри изобщо не ми е споменал за тези събития. Как е възможно вие, господин Холмс, да твърдите, че през последните две години сте се намирали в забутаните покрайнини на една обширна империя и същевременно да сте запознат със скорошните събития в Америка, а аз да не съм?
— Всеки истински англичанин сверява часовника си с „Таймс“ отвърна Шерлок Холмс.
Джеймс примигна — дали от недоумение, или от отвращение при чуването на старата шега в подобен контекст. Може би искаше да даде израз и на двете.
— Четях лондонските вестници дори когато, както беше в Индия, пристигаха със седмици закъснение — поясни Холмс. — Тук, в Париж, идват съвсем навреме. А изборът на американска преса тук — включително на бостънския вестник, в който прочетох за опита за самоубийство на Едуард Хупър и последвалата му кончина от пневмония — е наистина голям.
Джеймс си пое накъсано въздух и погледна към примамливите светлини на хотела.
Холмс направи крачка напред, привличайки отново вниманието на Джеймс.
— Сега разбирате защо смятам, че съм длъжен да изпълня обещанието, което дадох на Нед Хупър, да поема случая със смъртта на сестра му.
— Няма никакъв „случай“ — повтори Джеймс. — Има само едно трагично самоубийство отпреди седем години. „Случаят“, както мелодраматично го наричате, е приключен.
— Спомняте ли си причината за смъртта на госпожа Адамс? — попита Холмс.
Хенри Джеймс знаеше, че сега е моментът да му обърне гръб, да се прибере в хотела си и никога повече да не разговаря с този луд човек. Но той не помръдна от мястото си.
— Една неделя, когато била оставена сама за няколко минути, погълната от своята меланхолия, Клоувър изпила една доза от химикала, който използвала за проявяване на снимки — каза най-накрая Джеймс, който повече не можеше да търпи тягостното мълчание. — В него се съдържал арсеник. Смъртта й била мигновена.
— Смъртта от този тип арсеник, калиев цианид, настъпва доста бързо, но едва ли е мигновена — рече Холмс със спокоен тон, сякаш обсъждаха разписанието на влаковете. — Накрая би умряла от задушаване, но след няколко продължителни минути мъчителна агония.
Джеймс вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от ужасните думи и образи.
— Кой е намерил тялото й? — продължи настоятелно Холмс.
— Съпругът й… Хенри… мисля — отвърна, почти заеквайки, Джеймс. Внезапно се почувства много объркан. Част от съществото му копнееше той отново да е сам, за да може да извърши онова, което бе планирал да извърши на терасата до Сена.
— Да. В полицейския доклад пише, че Хенри Адамс я е открил — „на пода, в безсъзнание пред камината“ — потвърди Холмс. — В познатия утринен час в неделя, шести декември. Този час и ден говорят ли ви нещо, господин Джеймс?
— Не. Нищо. Освен… да не би да имате предвид, че години наред, по това време всяка неделя, Клоувър сядаше да пише писмо на баща си, особено по време на боледуването му?
Холмс не отговори. Вместо това отново пристъпи напред и прошепна:
— Хенри Адамс казал на приятелите си, че никога не оставя съпругата си сама по това време в неделя, точно защото се страхувал, че меланхолията й ще надделее над здравия й разум. И въпреки това точно в неделя, на шести декември, преди седем години, тя била сама. Поне за няколко минути.
— Доколкото знам, Хенри отишъл при зъболекаря си, заради някакъв зъб, който му… вие разпитвате ли ме, господин Холмс?
— Съвсем не, господин Джеймс. Обяснявам ви защо присъствието ви при това разследване е от изключителна важност.
— Никога не бих предал приятел, господин Холмс.
— Разбира се, че не — рече детективът. — Но ако е било извършено убийство и никой не си е направил труда да го разследва, това няма ли да е акт на предателство както спрямо вашия приятел Хенри Адамс, така и спрямо някогашната ви приятелка Клоувър Адамс?
— Не… беше… убийство — заяви Джеймс, заклевайки се мислено, че това ще е последният път, когато го казва. — Клоувър бе една от първите — дори, осмелявам се да заявя, най-добрата — американска жена-фотограф за времето си. Фотографиите й бяха божествени. Неземни. Но точно тази неземност засилваше допълнително вродената й склонност към меланхолия. Точно в онзи зимен ден тази склонност сигурно е надделяла и Клоувър е изпила леснодостъпните химикали от фотографската й лаборатория — смес, която сигурно е знаела, че съдържа арсеник.
— И кой й е дал точно тези химикали за проявяване на снимки? — попита Холмс.
— Предполагам, че сама си ги е купила — сопна му се Джеймс. — Ако отново хвърляте някаква сянка за вина върху моя добър и честен приятел Хенри Адамс…
Холмс вдигна облечената си в ръкавица ръка.
— Съвсем не. Случайно ми е известно, че един непознат е снабдявал госпожа Адамс с тези химикали. Братът на една нейна „приятелка“, някоя си госпожица Ребека Лорн, с която госпожа Адамс съвсем случайно се запознала във Вашингтон. Според полицейските доклади и материалите в пресата, които Нед Хупър ми даде преди две години, тази приятелка, госпожица Лорн, се е намирала там и е чакала Хенри Адамс да се върне от посещението си при зъболекаря. Госпожица Лорн казала на господин Адамс, че се отбила да види госпожа Адамс, и го попитала дали съпругата му ще я приеме. Господин Адамс отвърнал, че ще изтича на горния етаж, за да попита жена си дали приема гости, и тогава открил тялото й на пода.
— Като че ли отново намеквате… — започна Джеймс, сбърчвайки вежди по най-застрашителния начин, който успя да сътвори. Обикновено по-меката версия на това смръщване успяваше да затвори устата и на най-самонадеяните или нахални събеседници. Но тази вечер не успя да го стори с Холмс.
— Нищо не намеквам — рече той. — Просто ви обяснявам защо ние двамата трябва да хванем ранния експрес до Марсилия в седем без четвърт сутринта и утре вечер да сме на борда на парахода за Ню Йорк.
— Няма никаква сила, способ, шантаж, стимул или какъвто и да е друг начин за убеждаване — в този живот или каквито и да е други негови вариации — който ще ви помогне да ме убедите да пътувам утре с вас до Марсилия, камо ли след това до Америка, господин Шерлок Холмс — каза Хенри Джеймс.