Дан Симънс
Петата купа (26)

1.

Проклетият кръст на стената

Хенри Адамс се събуди в собственото си легло в къщата на Лафайет Скуеър и за момент не можа да се ориентира. Въздухът му се струваше твърде хладен. Леглото — твърде познато. Утринната светлина — твърде мека. И подът не се движеше.

Адамс беше прекарал добре последните два месеца, безделничейки в Хавана с приятели, след това две седмици в имението на сенатор Дон Камерън в „Кофин Пойнт“ на остров Света Елена, ала най-голямо удоволствие му доставиха „геоложките проучвания в кораловите рифове“ със зоолога Александър Агаси, син на прочутия геолог Луи Агаси, от борда на удобната му яхта „Дивата патица“.

Но сега си беше вкъщи — на мястото, което предпочиташе да избягва през седемте години след самоубийството на съпругата му — и след сутрешната баня той намери дрехите си, подредени върху леглото от собствения му камериер, а не от някой от хората на Дон Камерън.

След самотата през последните седем години Адамс бе очаквал да почувства някакво облекчение, когато файтонът му — както бе пожелал, на гарата го беше посрещнал единствено кочияшът му — се спря пред къщата на Ейч Стрийт, която се намираше точно до дома на семейство Хей, ако не за друго, то поне заради това, че най-после бе настъпил краят на ежедневните му напоследък социални контакти — първо с Филипс в Хавана, след това със семейство Камерън, после с Агаси и накрая отново с Камерънови.

Но вместо това, щом приближи познатите сводове над входната врата, той отново усети как го залива старата вълна от депресия.

Клоувър не беше умряла в тази къща, разбира се, иначе той никога нямаше да се върне в нея. Бяха планирали да се преместят тук в първия ден от 1886 година, след приключването на двугодишния обстоен ремонт на сградата, но Клоувър бе изпила своя отровен проявител на шести декември.

Но проклетият кръст, за който бе настояла въпреки съпротивата му, все още си беше там, над изкусно изработените спираловидни орнаменти на сводовете.

Двамата с Клоувър бяха в „Бевърли Фармс“ онзи юли, когато кръстът — проклетият кръст — беше добавен към фасадата. Хенри бе помолил приятеля си Тед Дуайт от Библиотеката на Държавния департамент да надзирава изработването на орнаментите и му беше написал: „Ако видиш работниците да отливат някой християнски символ, накарай ги да престанат“.

Архитектът им Х. Х. Ричардсън бе настоял, че мястото между прозорците над главните колони се нуждае от някаква украса, затова Хенри бе предложил на Клоувър там да гравират паун, тъй като — според неговите разбирания — цялата нова сграда, заедно с красивите произведения на изкуството, обзавеждането и съдържанието й, беше начин да се изфукат пред Вашингтонското общество, към което двамата с Клоувър се отнасяха с пренебрежение. Ричардсън се беше борил като лъв, крещеше и вилнееше. Може би, мислеше си Хенри Адамс, защото по време на превръщането на този огромен мавзолей в място за живеене, огромният архитект бе принуден да търпи виковете и оплакванията на Хенри.

Но после се оказа, че Клоувър тайно (от гледна точка на Хенри) беше наредила върху тухлената стена между прозорците да бъде поставен изкусно украсен кръст. Когато новината за кръста достигна до ушите на Адамс в „Бевърли Фармс“, строителите вече бяха свършили работата си. Това силно го притесняваше. Нито той, нито Клоувър бяха вярващи. Често се шегуваха с лицемерно набожните си вашингтонски познати, които бяха успели да вградят християнски символи в зидарията или в орнаментите от вътрешната украса на скъпите си нови домове.

Когато Тед Дуайт му писа, за да му съобщи, че кръстът е бил добавен от занаятчиите под наблюдението на Ричардсън по настояване на госпожа Адамс, Хенри му отговори с писмо, в което с безгрижен тон, или поне той се надяваше, че е звучал така, казваше: „Новината ти за кръста изпълни сърцето ми с тъга и посипа устните ми с кокаин“. После добавяше: „Не се бой, Тед, съвсем скоро ще го замажем с цимент“.

Но, разбира се, това така и не стана. Затова той писа на Дуайт: „Солидна работа, fait accompli от камък, така че не мога нито да възнегодувам, нито да се оплача, макар той да ми изглежда като проява на лошо изкуство и лош вкус. Всичките ми възражения бяха напразни и от сега нататък ще трябва да си държа езика зад зъбите“. Но освен това той помоли Тед да не казва все още на никого за кръста, защото „вашингтонци са толкова бъбриви, че човек просто трябва да избягва да им дава храна за клюките“.

Бог му бе свидетел, че само шест месеца след поставянето на кръста, Клоувър им беше осигурила храна за сплетничене, която щеше да им стигне за няколко години — чрез декемврийското й самоубийство, когато бе открита лежаща на пода в дневната им в Малката бяла къща на Ейч Стрийт 1607.

Върху кръста, който се намираше над двете сводести врати, бе гравиран медальон с неопределим крилат звяр. Със сигурност не беше Пегас. Не беше точно грифон, нито пък дракон — макар на Адамс да му се искаше да бъде. Каквото и да бе имала Клоувър наум, когато беше наредила на Ричардсън да добави тази украса, то оставаше загадка и до днес, но още през лятото и есента на онази съдбовна хиляда осемстотин осемдесет и пета, Хенри беше писал на приятелите си, че „проклетият кръст и крилатото същество са предсказатели на бъдещето“ и че го изпълват „с ужас“.

И все още го изпълваха. Той нямаше представа защо не се бе отървал от кръста и летящото чудовище след смъртта на Клоувър, като единствената причина бяха може би честите му отсъствия от къщата през последните седем години.

Според Адамс цялата ужасна година беше изпълнена с поличби. Пролетта на 1885 година, когато пасторът се бе опитал да внуши на Клоувър — с изключителна загриженост, съчувствие и внимание — че баща й наистина умира, Адамс я беше чул да казва: „Не, не, не… всичко изглежда нереално. Почти не разбирам за какво говорим или защо изобщо сме тук. И щом ми изглежда нереално, значи наистина е такова. Или поне нереалната съм аз“.

И през онова горещо, нещастно, безкрайно и безсмислено лято в „Бевърли Фармс“, докато Ричардсън изпълняваше тайната заповед на Клоувър да монтира онова отвратително нещо върху фасадата на зашеметяващо скъпия им нов дом, Адамс беше чул — и то неведнъж — съпругата му да казва на сестра си: „Елън, аз не съм истинска. О, направи ме истинска. За бога, направи ме истинска. Ти… всички вие… сте истински. Направи ме и мен такава“.

И докато онази сутрин Адамс закусваше сам — през последните седем години той често бе закусвал, обядвал и вечерял сам, когато се намираше в къщата си и не пътуваше — той си мислеше за проклетия кръст на стената и за онова противно, горещо лято в „Бевърли Фармс“, за нарастващата меланхолия на Клоувър и… да… за лудостта.

Но той твърдо изхвърли всички тези мисли от съзнанието си и отиде в кабинета, за да прегледа купчината от непрочетени и неизпратени писма.

* * *

Вече беше късно сутринта, когато главният му иконом почука тихо, влезе и каза:

— Господин Холмс е дошъл да ви види, сър.

— Холмс! — извика Адамс. — Богове! — Той остави писалката си, закопча сакото и излезе бързо във фоайето, където Холмс тъкмо подаваше шапката и палтото си на помощник-иконома.

— Скъпи ми Холмс! — извика Адамс, пристъпвайки напред, за да разтърси ръката на приятеля си със специалното ръкостискане, включващо придържане на лакътя с лявата ръка, което бе запазил за старите си приятели, с които всъщност не беше особено близък. — Нямах представа, че си в града — продължи Адамс. — Моля, влез! Ще останеш ли за обяд?

— Мога да остана само за малко — отвърна Холмс. — След час трябва да хвана влака за Бостън. Но с удоволствие бих поседнал с теб в кабинета ти за няколко минути и бих изпил чаша кафе.

Адамс нареди да приготвят прясно кафе и поведе Холмс към кабинета си. С височината си от метър и седемдесет той никога не се беше чувствал висок — дори сред по-ниските американци от деветнайсети век — но винаги се бе чувствал особено нисък редом с Оливър Уендъл Холмс младши. Макар и петдесет и две годишен, Холмс си оставаше младши, защото прочутият му баща все още беше жив. Все още не бе зачеркнал леко омаловажаващата добавка към името си, както десетина години по-рано бе направил Хенри Джеймс, след смъртта на неговия баща. Но при Оливър Уендъл Холмс младши дори младшата част като че добавяше допълнително величие.

Още докато стоеше с Холмс във фоайето, Адамс осъзна, че старият му познат е станал още по-красив с годините — висок, изправен, високата якичка се опитваше да скрие единствения му недостатък (вратът, който според някои беше твърде дълъг), с идеално завити мустаци, които едва бяха започнали да се прошарват, и коса, разделена на идеален път, която силно контрастираше с оплешивяващото теме на Хенри Адамс. (И не само оплешивяващо, знаеше Адамс, а и все още белещо се заради многобройните изгаряния на слънце, които бе изстрадал на остров Света Елена и на яхтата на Агаси, макар непрекъснато да бе носил моряшко кепе или сламена шапка).

Когато пристигна димящото кафе, Адамс осъзна, че макар да беше само на петдесет и пет, три години по-възрастен от Холмс, съдбата му бе да става все по-дебел, по-плешив и, да, по-нисък, докато Холмс почти сигурно щеше да запази изпънатата си, висока и горда стойка до деветдесетгодишна възраст и вероятно щеше да достигне апогея на мъжката си красота, когато стигне осемдесетте.

— Какво те води във Вашингтон, Уендъл? — попита Адамс. — Сигурно си дошъл, за да се видиш с Върховния съдия Фулър?

— Да, със съдия Фулър и с президента Кливланд — отвърна Холмс, отпивайки предпазливо от кафето. Не понечи да обясни защо ще се среща с президента и Адамс нарочно не попита.

Холмс бе съдия във Върховния съд на Масачузетс от 1883 година и най-проницателните наблюдатели, които Адамс познаваше, очакваха, че не след дълго той ще стане Върховен съдия на този щат. Други бяха готови да се обзаложат, че преди края на десетилетието Холмс щеше да е член на Върховния съд на САЩ, макар Адамс да се съмняваше в това.

— Как е госпожа Холмс? — попита Адамс. — Добре, надявам се.

— Фани се чувства добре, благодаря. — Веднъж Джон Хей беше споделил насаме с Адамс за лекото пренебрежение, което винаги се промъква в гласа на Уендъл, когато той споменава съпругата си. Между Хей и Адамс съществуваше мълчаливо съгласие, че ако някога бе съществувал абсолютно дружески брак, то този на семейство Холмс бе точно такъв.

Холмс остави чашата и чинийката й на трикракия поднос, който икономът беше сложил върху ниския библиотечен шкаф до креслото му.

— Наминах да те поразпитам за слуховете, които чувам — рече той с привичния си рязък маниер.

— Слухове? — Сърцето на Адамс заби силно, както ставаше винаги, когато чувстваше, че трябва да бъде нащрек. Лизи Камерън никога нямаше да разкрие съдържанието на писмата, които си разменяха — особено на последното му и най-интимно писмо, което Адамс бе изпратил от Шотландия до Париж само няколко месеца по-рано. И въпреки това пулсът му се ускори.

— За гостите на семейство Хей — каза Холмс.

Адамс си позволи да повдигне въпросително вежда.

— Не знаех, че Джон и Клара имат някакви специални гости, но пък от известно време пътувам доста.

— Хей ми го каза преди няколко минути, когато минах през тях — каза Холмс. — Но твоята прислуга сигурно коментира посетителите… моята определено го прави.

— Прислужниците ти в Бостън обсъждат гостите на семейство Хей? — извика Адамс с усмивка.

— Разбира се, че не, но аз вече няколко дни съм във Вашингтон и винаги водя със себе си личния си камериер и готвача.

Адамс сплете пръсти под брадичката си и открито се усмихна.

— Нямах време да се ослушам какво си шушука прислугата. Но, Холмс, ти трябва непременно да ми кажеш клюката.

Холмс махна с ръка — Адамс забеляза дългите, тънки пръсти с идеален маникюр — и каза:

— Сигурно е, че Хенри Джеймс се е върнал. Прекарал е цялата седмица у семейство Хей… очевидно без малко съм го изпуснал. Наел си е квартира наблизо. У госпожа Стивънс, мисля.

— Последния път, когато Хари беше тук, преди десетина години, мисля, Клоувър го покани у нас — рече тихо Адамс.

Холмс кимна нетърпеливо.

— Преди да се върна тук, минах през госпожа Стивънс, но Джеймс и неговият спътник — другият гост у семейство Хей през изминалата седмица — вече бяха излезли.

— Чудя се защо ли се е върнал Хари — рече замислено Адамс. Точно преди Хенри Джеймс да напусне Америка през 1883 година, след смъртта на родителите му и проблемите, създадени от завещанието на баща му и имотите в Олбъни, Адамс го беше чул да се кълне, че това ще е последното му посещение в Щатите. Домът му сега е в Англия и Европа, бе казал старият им приятел.

— Каквото и да го е накарало да се върне, той се опитва да пази посещението си в тайна — рече Холмс.

Адамс изпъна пръсти и забарабани по брадичката си.

— Защо му е на Хари да го прави? Освен ако… но Уилям е в добро здраве и, както последно чух, е със семейството си в Италия или Швейцария, или някъде другаде, а мисля, че не е имало проблеми със завещанието на сестра им Алис. Миналата година госпожица Лоринг донесе прахта на клетото момиче у дома, за да бъде погребана във фамилното място в Кеймбридж.

— Може би тайната е свързана със спътника на Джеймс — или по-скоро спътници — рече тихо Холмс, навеждайки се напред. — Двама мъже. И двамата доста странни, както чувам.

Адамс потупа с пръсти по долната си устна. Ако клюката на Уендъл се отнасяше до някаква физическа връзка, която Хари най-после си бе позволил да осъществи с друг мъж — при срещите си с Хари в Англия и на Континента Адамс бе усетил почти идеално прикритото увлечение на Джеймс към някои от по-младите му приятели-артисти — то той изобщо не искаше да слуша за това. Надяваше се, че изражението и позата му, макар и привидно неутрални, са успели да предадат това послание на често твърде невъзприемчивия и понякога недискретен Уендъл.

— Кои са тези негови спътници? — попита Адамс, без да показва особено любопитство. — Сигурно са безукорни, щом Хари ги е представил на семейство Хей. — Присети се за слуховете за личния живот на Оскар Уайлд, но с усмивка прогони абсурдната мисъл, че това може да се отнася и до Хенри Джеймс. Хари, който обичаше клюките също толкова, колкото и останалите от мъжката им писателска компания, вероятно бе най-прикритият човек, когото Адамс бе познавал.

— Сигурно, сигурно — промърмори Холмс. — Но един от гостите — Хей казва, че си е тръгнал преди няколко дни — е бил норвежец или може би швед, Ян Сигерсон, сигурно си чел за него през последните една-две години. Някакъв изследовател.

Адамс отпусна малките си ръце в скута.

— Сигерсон… Сигерсон… Да, спомням си смътно името. Норвежец е, мисля. Преди година-две се появи в новините за кратко, изкачил някаква планина или открил някакъв проход в Хималаите, нали така? А може и да е прекарал известно време в Тибет. Това е необичайно. — Адамс говореше като пътешественик-ветеран. След смъртта на Клоувър той се беше скитал из Южния Пасифик в продължение на почти година заедно с художника Джон Лафарж. Една телеграма от Париж… от Лизи Камерън… го беше накарала да се втурне обратно като глупак, прекосявайки цялата планета.

Адамс изхвърли тези мисли от главата си.

— Да, спомням си нещо за Ян Сигерсон — каза той. — Значи изследователят е дошъл в Америка заедно с Хари. Странно, но не виждам причина Хари да държи присъствието му в тайна от старите си приятели, освен ако господин Сигерсон отчаяно не се опитва да избегне публичността и Хари го е изчакал да си тръгне, преди да уведоми останалите от нас.

— Всъщност вторият гост на Хей, също спътник на Джеймс, е накарал прислугата да шушука — рече Холмс, изваждайки часовника си, който държеше в джобчето на жилетката си заедно със своя „Фи Бета Капа“ ключ, и погледна колко е часът. Разстоянието от дома на Адамс до гарата беше късо и Хенри бе забелязал, че Холмс е оставил файтона да го чака отвън.

— Искаш ли да отгатна името на втория джентълмен? — попита Адамс с поредната приятелска усмивка.

— И след сто години няма да се сетиш — каза съдия Холмс с тежък, премерен тон. — Това е Шерлок Холмс.

Адамс се разсмя от сърце, като дори запляска с ръце по коленете си под бюрото.

— Смееш се — отбеляза Холмс. Старият познат на Адамс — знаеха се от повече от трийсет години — не бе известен с особено чувство за хумор, поне не от типа хумор като на Джон Хей или Кларънс Кинг, но откакто облече черната тога на съдия от Масачузетския съд, той като че ли съвсем се бе лишил от него.

— Но Шерлок Холмс не е ли литературен герой? — каза Адамс, без всъщност да задава въпрос. — Творение на Артър Конан Дойл? Хари да не е довел господин Дойл на посещение във Вашингтон?

— Не, довел е Шерлок Холмс — повтори Холмс. — Почти успях да накарам Хей да си признае, макар че той като че ли се беше заклел да го пази в тайна. Но не само прислугата му шушукаше, че лондонският детектив е гост в дома, но и Клара Хей, след като накарала приятелките си да се закълнат, че ще си мълчат, им разказала за престоя на Шерлок Холмс в дома й.

— Може би е някой твой английски роднина? — попита Адамс със закачлива усмивка.

— Не и от тези, които познавам — каза Холмс и погледна отново часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да видя как натоварват багажа ми, преди да се кача във влака.

Но преди да се изправи, Адамс каза:

— Този Шерлок Холмс ли е вторият наемател на госпожа Стивънс, който си се опитал да видиш заедно с Хари тази сутрин?

— Да — отвърна Холмс, който вече се беше запътил с широка крачка към фоайето, където главният иконом Адисън стоеше и държеше в ръцете си палтото, шапката и бастуна на съдията.

— Какво искаш да направя? — попита тихо Адамс, когато двамата мъже застанаха пред отворената врата. Въздухът в късната мартенска утрин бе все още студен. — Да гледам през прозореца и да ти докладвам дали този Шерлок Холмс изглежда въображаем, или не?

— Ти все още не излизаш твърде често да вечеряш навън, нали, Хенри? — попита безцеремонно Холмс.

— Не твърде често — отвърна Адамс. През седемте години след смъртта на Клоувър той се беше сдобил с репутацията на отшелник и вече не получаваше покани — с изключение от Кларънс Кинг, когато беше в града, или Джон Хей, старите членове на „Петте купи“. — Знаеш как е в този град — чу се да казва той, — ако приемеш нечия покана за вечеря, после трябва да върнеш услугата. Обикновено вечерям тук с някой познат вдовец или с млад ерген.

— Ами, Хей ще те покани на вечеря в неделя, заедно с един млад вдовец, когото и двамата познаваме добре, и тъй като се смята, че господин Шерлок Холмс ще бъде сред останалите гости, аз се надявам, че ще ми пишеш за това.

— Млад вдовец, когото и двамата познаваме добре… — започна Адамс, докато изпращаше Холмс навън под свода и проклетия кръст. — Да не би да имаш предвид…

— Точно него имам предвид — отвърна Холмс с глас, който прозвуча почти троснато за чувствителния слух на Адамс. — Момчето.

— Момчето… мили боже — бе единственото, което Адамс успя да изрече.

Той махна с ръка след файтона на Холмс — макар да знаеше отлично, че Уендъл никога не се обръща — и колата се скри зад ъгъла.

— Момчето — промърмори Адамс, чувствайки, че е направил голяма грешка, като се е прибрал у дома няколко дни по-рано от планираното. — Мили боже.