Дан Симънс
Петата купа (24)

Глава 24

Джеймс и Хауълс вървяха на известно разстояние след Клемънс и Холмс, и когато стигнаха на площадката между втория и третия етаж, Хауълс докосна Джеймс по ръкава, за да го накара да спре.

— Това беше спалнята на Сам и Ливи — прошепна той, сочейки към вратата в дъното на коридора, докато Клемънс и Холмс продължиха да се изкачват нагоре, изгубвайки се от погледите им. — В Италия си бяха купили едно изумително грамадно легло с толкова изкусно изваяна лицева дъска, че Сам и Ливи винаги спяха с глави към долното табло, за да може тя да е първото нещо, което видят на сутринта. Джон и Алис Дей донесоха собственото си легло, така че изваяното чудо на Сам и Ливи все още е на склад.

Джеймс кимна, но Хаулъс продължаваше да го придържа леко за лакътя.

Със свободната си ръка посочи към друга врата нататък по коридора и прошепна:

— Когато идвах на гости тук, винаги спях в онази стая. Много пъти съм се будил от някакви тихи звуци в един, два, дори в три сутринта; когато надниквах навън през вратата, виждах Сам, облечен в нощната си риза, стиснал в ръка щека за билярд… да обикаля коридорите в търсене на партньор за игра.

— Угаждахте ли му? — прошепна Джеймс.

— Почти винаги — отвърна Хауълс с тихо кискане. — Почти винаги.

Внезапно по стълбището прогърмя гласът на Клемънс:

— Вие двамата ще се качвате ли, или сте заети да ровите из чекмеджетата в търсене на съкровище? Искам да поиграя билярд с някого. Най-прочутият детектив-консултант в света не знае как да играе и отказва да се научи!

* * *

Хенри Джеймс оглеждаше билярдната зала на американския писател и си водеше бележки наум. Стените на помещението, което се намираше на върха на най-високата кула, издигаща се над къщата, бяха боядисани в яркочервено, което граничеше с розовото. По-голямата му част бе заета от билярдна маса с размери пет на десет фута, и Джеймс си отбеляза, че тя е от най-новия, последен модел с шест дупки и външни джобове от златист плат, украсена с пискюли на всеки ъгъл и на средата на всяка дълга страна. Билярдните джобове приличаха на коледни чорапчета и създаваха празнично усещане в стаята, а скосеният покрив я правеше да изглежда като онова, което всъщност си беше — игрална зала в таванска стая.

Подът беше изцяло покрит с персийски килим, който вкарваше нови (и по-ярки) червени петна в заплетения дизайн. Тухлената камина в дъното на залата лежеше успоредно на центъра на масата и Джеймс можеше да си представи колко уютна беше тази малка стая с висок таван през зимата или в някоя студена и бурна лятна нощ. До камината се намираше грубо изработен шкаф с открити рафтове, с височина около пет фута. В него все още имаше няколко книги и купчини списания.

На няколко фута зад далечния край на билярдната маса имаше малко писалище с маслена лампа, но осветлението нощем всъщност се осигуряваше от четири големи газени лампи, които висяха ниско над масата, поставени в месингов полилей с четири пръчки. Зад билярдната маса и писалището се виждаше врата, през която се излизаше на един от балконите; слънчевата светлина нахлуваше през ветрилообразния прозорец над вратата и през високите, тесни прозорци от двете й страни, създавайки малки светли правоъгълници върху пода.

На стената, която се падаше от лявата му страна, нямаше врата, но високите й прозорци имаха цветни стъкла, изрисувани с кръстосани билярдни щеки, димяща пура между тях и пенеща се халба бира над центъра на кръстосаните щеки.

— Фамилният ми герб — каза Клемънс, който вече беше запалил нова пура и крачеше напред-назад между камината и билярдната маса, стиснал щека в ръката си. — Фамилният герб на Шекспир е включвал само някаква хилава писалка на синапен фон, както го определя Бен Джонсън. Мисля, че моят е по-добър.

Джеймс забеляза, че темата с кръстосаните щеки се повтаря и върху боядисания таван. В отдалечения ляв ъгъл, пред нисък квадратен прозорец, върху малка маса беше поставена пишеща машина, върху която като че ли имаше няколко линотипни реда. Холмс вече бе при нея.

— Мога ли да сложа машината на онази маса и да я изпробвам? — попита детективът.

Клемънс го удостои с кратък поглед.

— Разбира се. — Той извади пурата от устата си и се вторачи в Хауълс и Джеймс. — И така, господин Джеймс, ще се присъедините ли към мен за една бърза игра на билярд, за да определим кой ще е световният англо-американски литературен шампион по билярд?

— Уви — отклони поканата му Джеймс, — аз не мога да играя. Никога не съм играл. Никога не бих си позволил риска да повредя това идеално зелено сукнено поле с опита си да се науча да играя.

— Отказвате? — каза Клемънс с очевидно разочарование. — Сигурен ли сте, сър? Билярдът е най-забавната и добра игра във всичките си варианти, а когато играя зле и си изпускам нервите, това със сигурност също ще ви развесели. Освен ако, разбира се, не сте от типа методистки проповедници, които намират клетвите, епитетите, богохулствата и изобретателните сквернословия за осъдителни.

Джеймс вдигна ръката си, с дланта навън, и подкрепи отказа си, отстъпвайки назад. Забеляза, че обзавеждането в стаята изобщо не си подхожда: имаше още няколко малки маси, плетени столове, люлеещи се столове и още два, които му приличаха на кръчмарски столове от Дивия запад. Той си избра едно от малкото тапицирани кресла и седна в него.

— Много добре. — Клемънс изпусна облак дим. — Хауълс, стари неприятелю, скъпи приятелю, точна ръка, оставаме само двамата с теб… отново.

Хауълс заобиколи масата, за да си избере щека от опрените на стената край камината.

— Моля, забележете — каза Шерлок Холмс, — че празните бели картички, които слагам в машината, са идентични по размер, структура и съдържание на памук с онези, които Хенри Адамс, семейство Хей и Кларънс Кинг са получавали всеки декември на годишнината от смъртта на Клоувър Адамс. Нед Хупър също е получавал такава всяка година, преди ненавременната му смърт миналия декември.

— Откъде знаете, че имат същото съдържание на памук и всичко останало? — попита Клемънс.

— Позволих си свободата да анализирам картичката под микроскоп и с един портативен апарат за химически анализ, който донесох от Вашингтон — отвърна детективът.

Холмс нагласи картичката и напечата няколко думи. След миг всички се събраха около него.

Тя беше убита.

Детективът беше подредил шест от картичките, получени от семейство Хей, и една, която бе взел назаем от Кларънс Кинг, и сега започна да поставя новата картичка под всяка една от старите за сравнение.

— Виждате ли — каза Холмс, — нащърбяването на „а“, лекото повдигане на „т“ над останалите букви, формата и замъгляването в заоблената част на „б“ и запълнените ъгли на „ш“.

Никой не каза нищо. Сега, когато вниманието му бе насочено изцяло към малките несъвършенства, Джеймс можеше да види, че всички картички са били напечатани на тази машина. Освен това забеляза, че всеки малък проблем бе далеч по-отчетлив върху картичката, която Холмс бе напечатал току-що.

Детективът като че ли прочете мислите му.

— Работата с машината е увеличила нащърбванията и проблема с неравността — каза той. — Тъй като оригиналните седем картички, които имаме тук, изглеждат абсолютно еднакво, стигам до заключението, че те са били напечатани по едно и също време, преди поне седем години, когато семейство Хей, Кинг и най-вероятно господин Адамс са получили първите си картички на шести декември хиляда осемстотин осемдесет и шеста.

Клемънс протегна напред свитите си в юмруци ръце, сякаш очакваше да му бъдат сложени белезници.

— Признавам си. Ще се предам доброволно.

Устните на Холмс потрепнаха в нетърпелива сянка от усмивка.

— Господин Клемънс, предполагам, че изобщо не е било трудно някой от гостите ви да се качи в билярдната зала по всяко време на деня и да прекара там няколко минути в печатане на десетина картички?

— Напълно е възможно — каза Клемънс, захапа отново пурата си и закрачи обратно към билярдната маса. — Дори нощем никой, освен мен, не би обърнал внимание на звука от тракането на машината.

Джеймс се прокашля.

— Нямахте ли нужда от пишещата си машина през последните години, които прекарахте в Англия и Европа? — попита той.

— Очевидно не — отвърна Клемънс, докато се навеждаше над масата и нагласяше щеката си за удар. — През последните няколко години в Европа отново се върнах към писането на ръка и — в редките случаи, когато имах нужда от печатна версия на някой от ръкописите ми — наемах стенографка, която освен с уменията си за бързо писане, разполагаше и с пишеща машина.

— Господин Клемънс, мога ли да изискам от вас да ми предадете имената и последните известни адреси на цялата прислуга, която е работила за вас през хиляда осемстотин осемдесет и шеста? — попита Холмс.

— Списъкът трябва да е някъде в къщата — изръмжа Клемънс. Ще го намеря още днес, преди да сме си тръгнали. Сега вече можем ли да продължим играта?

— Разбира се — отвърна Холмс.

Клемънс удари бялата топка, запращайки я в грозда от чакащи топки. Три от тях, които бяха или ударени от топката му, или бяха рикоширали в стените, влязоха в три от джобовете. Клемънс се изправи и натърка с тебешир върха на щеката си, а Хауълс се намръщи и се наведе над масата.

— В билярда това се нарича негърски късмет — обяви Клемънс.

— Пазехте ли книгата за гости от хиляда осемстотин и пета до времето, когато започнахте пътуванията си? — попита Холмс.

— Да — отвърна Клемънс. — Едва ли сме ги взели с нас, а Джон и Алис Дей си имат собствена книга за гости. Онази маса, до която седите, господин Холмс, има чекмедже — да, само повдигнете леко покривката…

Холмс измъкна четири подвързани с кожа тефтера.

— Мога ли… — започна детективът.

Клемънс кимна.

Хауълс удари бялата топка и тя се сблъска с две други топки и се удари в две от стените, преди да влезе в джоба.

— Каква гадост, проклятие — промърмори бившият редактор.

— Ще ги подредя и ще започнем отново — каза му Клемънс. — Не знам защо започнах да предпочитам този тип билярд пред карамбола, заради който изгубих толкова време, енергия и пари през младежките години. Повечето от масите в Англия и Европа дори нямат джобове.

Докато Клемънс вадеше бялата топка и подреждаше останалите в триъгълника в центъра на масата, Холмс каза:

— Господин Клемънс, вие и семейството ви сте имали стотици посетители… всяка година.

— Ами, да… — потвърди Клемънс, провлачвайки последната гласна. — Нямам какво да крия, господин Холмс. Напълно спокойно признавам, че тайно изрязах страниците, върху които мадам Лафарж и Нейната пишеща глутница от девствени кючекчийки бяха написали имената си и бяха оставили коментар за посещението си.

Холмс вдигна поглед от четирите тефтера, изпълнени със стотици почерци.

— Може би, ако е възможно…

— Да, да — прекъсна го Клемънс. — Тези четири книги за гости покриват цялата осемдесет и пета, включително времето до юни деветдесет и първа, когато всички отплавахме за Европа. В тях са вписани имената на всичките ни гости, които са преспивали у нас. Вземете ги със себе си, но искам Хей да ми ги върне в добро състояние. Защото, разбирате ли, аз съм убеден, че някой ден биографите ми ще имат нужда да се позоват на тия книги, след като приключат с непосредствената си задача да изчистят репутацията ми.

— Благодаря ви — промърмори Холмс, — но няма да е необходимо да ги взимам със себе си. Достатъчно е само да запаметя страниците от месец декември осемдесет и пета и всичките от осемдесет и шеста. — Холмс започна да прелиства страниците, изпълнени с имена и коментари, прокарвайки пръст по редовете.

— Можете да запаметите стотици имена и коментари само от едно изчитане? — попита Клемънс. Джеймс долови в тона му съмнение.

Пръстът на Холмс застина и той погледна към останалите.

— За зла участ, паметта ми работи така още от малък. Видя ли веднъж нещо, мога да си го спомня по всяко време. Това е повече проклятие, отколкото дарба.

— Трябва да е изключително полезно при вашата работа — рече Хауълс.

— Доста, понякога — отвърна Холмс. — Но ми бяха нужни години, за да се науча умишлено да забравям неща, които няма да са ми от полза.

— Напомнете ми никога да не играя покер с вас, господин Холмс — каза Сам Клемънс.

Но Холмс отново беше погълнат от книгата за гости и пръстът му бързо се плъзгаше по страниците.

Клемънс сви рамене и даде знак на Хауълс, който се наведе напред, прицели се в бялата топка и я изстреля към триъгълника от скупчени сфери. Топките се пръснаха на всички страни. Една влезе в джоба. Хауълс продължи — вкара втора, после трета, преди да пропусне при четвъртия опит.

— Предполагам, че играем осма топка — рече той.

— Аха! — възкликна Клемънс, тръсвайки пепел в пепелника. — Предположенията са опасно нещо, Хауълс! Всъщност играем стрейт — първият с петнайсет точки печели.

— Какво можете да ми кажете за играта на билярд въз основа на онова, което видях досега? — попита Хенри Джеймс, докато Клемънс се приготвяше за следващия си удар.

— Ами — рече Клемънс, — като наблюдавате едновременно Хауълс и мен, можете да видите, че ако топката ви се плъзне в непосредствена близост до топката, в която се целите, и резултатът застрашително виси на кантар, трябва да повдигнете единия си крак; после едното рамо; после да извиете тялото си в хармония с движещата се топка; и в момента, когато топката изглежда на ръба на сблъсъка, изстрелвате яростно двете си ръце нагоре. Щеката ви вероятно ще счупи някой полилей и ще се подпали от плисналата струя газ, както много пъти ми е демонстрирал Хауълс точно в тази стая, но това няма никакво значение; направили сте всичко възможно, за да повлияете на крайния резултат.

* * *

Играта продължи, Клемънс очевидно печелеше, когато Холмс неочаквано завърши с преглеждането на дебелата книга за гости, затвори я рязко и каза:

— Ребека Лорн и братовчед й са ви гостували през февруари, осемдесет и шеста?

— Лорн? Лорн? — каза Клемънс и рязко извърна главата си, покрита с гъста грива от бяла коса. — О, да, спомням си тази жена и свенливия й братовчед… как му беше името? Карлтън? Не… Клифтън. „Клиф“ с едно „ф“, както го наричаше госпожица Лорн. Нямаше да мога да ви кажа, че е било през февруари осемдесет и шеста, не толкова скоро след самоубийството на Клоувър Адамс.

— Откъде ги познавахте? — попита Холмс.

— О, срещнах госпожица Лорн предишното лято… не, беше ранна есен, точно след като Конгресът бе заседавал… отседнах за няколко дни у Хей и Адамс, защото лобирах пред конгресния комитет за авторските си права. Доколкото си спомням, тя прекарваше доста време с госпожа Адамс… с Клоувър. Хенри Адамс не беше на себе си от притеснение заради нещастието на Клоувър… затова се преместих у семейство Хей… и по всичко личеше, че Ребека Лорн е единствената приятелка, която редовно я посещаваше в онези мрачни времена.

— Но как така тя и братовчед й Клифтън се оказаха в Хартфорд и прекараха нощта у вас два месеца след смъртта на Клоувър? — попита Холмс. — Да не би самите вие да сте се сприятелили или да сте поддържали кореспонденция с госпожица Лорн и нейния братовчед?

— Бога ми, не! — отвърна Клемънс. — Доколкото си спомням, двамата просто се появиха една неделя, за да поднесат почитанията си. Една неделя в средата на месеца, ако не се лъжа.

— Четиринайсети февруари — каза Холмс, който гледаше толкова напрегнато със сивите си очи, че сигурно щеше да уплаши Клемънс, ако писателят-хуморист не се бе загледал в нищото, опитвайки се да си спомни Ребека Лорн и нейното посещение.

— Точно така — каза Клемънс. — Но не трябва да забравяте, детективе, че това е било преди повече от седем години. Госпожица Лорн и нейният братовчед Клифтън минаха да поднесат почитанията си, защото те, или поне Ребека Лорн, са били наясно, че съм познавал Клоувър Адамс от години, а останаха да прекарат нощта тук, защото същия следобед се развихри ужасна снежна буря. Спомням си, че Ливи настоя да останат с нас, вместо да се опитат да стигнат до гарата. Мисля, че тогава се бяха запътили за Бостън… не на гости, доколкото си спомням, а защото се канеха да се преместят там от Вашингтон.

Клемънс се облегна на щеката си, натърка върха й със синия тебешир и погледна Холмс също толкова напрегнато.

— Какъв е този интерес към госпожица Лорн, господин Холмс? Да не би тя да е… заподозряна… в това ваше разследване?

— Тя е неизвестен фактор, господин Клемънс — каза Холмс, без да потрепне под пронизващия поглед на писателя. — Госпожа Адамс… Клоувър… е познавала Ребека Лорн само от година и въпреки това през седмиците и месеците преди предполагаемото самоубийство на госпожа Адамс двете като че ли са били най-близки приятелки.

— Предполагаемо самоубийство? — излая Клемънс. — Как е възможно да не е самоубийство, господин Холмс? Самият Хенри Адамс намери тялото й, все още топло след изпития цианкалий във фотографския й проявител.

— А госпожица Ребека Лорн е чакала пред къщата — каза Холмс. — Възможно е госпожица Лорн да е последният човек, видял Клоувър Адамс жива.

— Погрешно са ви информирали, господин Холмс — излая Клемънс и лицето му под белите мустаци потъмня. — Знам от самия Хенри Адамс, че той е намерил госпожица Лорн да чака пред къщата им на Ейч Стрийт 607, защото тя отивала на посещение у Клоувър, но се наложило да изчака, защото никой не отговорил на позвъняването.

Холмс кимна.

— Научили сте от самия Хенри Адамс, че жената, която се е наричала Ребека Лорн, е казала, че се наложило да изчака отвън, защото никой не отговорил на позвъняването. Но въпреки това съществува възможността госпожица Лорн да е била при Клоувър Адамс през няколкото минути, в които Хенри Адамс е отсъствал, и по-скоро да е излизала от къщата на Ейч Стрийт 607, отколкото да е чакала отвън.

— Абсурдно! — извика Клемънс.

— Възможно — каза Холмс.

— И какво имахте предвид, когато казахте „жената, която се е наричала Ребека Лорн“, сър? Коя друга би могла да бъде?

— Действително — рече Холмс.

Джеймс наблюдаваше размяната на реплики с огромен интерес и сега очакваше Холмс да разкрие теорията си, че Лорн е жената, която той бе познавал като Ирен Адлер.

Вместо това детективът попита хумориста:

— По време на кратката визита на госпожица Лорн тук, в Хартфорд, или при по-ранните ви срещи във Вашингтон, тя оставяла ли е у вас впечатлението, че е запозната с театралния живот?

— Театралния живот — повтори Клемънс, запалвайки нова пура. — Не знам какво искате… почакайте. Почакайте. Сега, като го споменахте, си спомних, че след посещението им казах на Ливи: „Тази жена е играла на сцена“. Да, бога ми, сега си спомних!

— Тя споменавала ли го е? — попита Холмс.

— Не, не, изобщо — засмя се Клемънс. — Но веднъж, когато братовчед й Клифтън зае погрешния стол на вечеря — до нея, а не както постъпват двойките или гостите на масата на домакина — тя каза: „Пълно фиаско“. Друг път, когато една вечер играехме билярд — госпожица Лорн, или която там е тя, играеше дяволски добре — тя се обърна към братовчед си, който се канеше да удря, и му пожела успех с „Разбий!“^[1]. Доколкото съм запознат, тези фрази са малко познати извън театралните среди.

— Наистина ли смятате, че Ребека Лорн може да е била на горния етаж заедно с Клоувър Адамс, когато тя… когато е била изпита отровата? — попита Уилям Дийн Хауълс, без да пуска билярдната щека. Той бе мълчал толкова дълго, че сега всички обърнаха главите си към него.

— Възможно е — отвърна Холмс. — Но по-вероятно жената, приела името Ребека Лорн, е била оставена отвън на пост, за да вдигне шум, ако Хенри Адамс се върне по-рано… както и се е случило.

Джеймс примигна. Досега не беше чувал тази част от догадките на Холмс и тя прозвуча с мрачна правдоподобност.

— Да вдигне шум… — промърмори Клемънс, който очевидно не беше доловил скрития намек.

— За да не бъде хванат мъжът, когото тя е наричала братовчеда Клифтън, че прави нещо в стаята на Клоувър — поясни Холмс.

— Но Адамс е отишъл веднага горе — каза Хауълс, чието лице беше побледняло от ужас. — И е намерил само тялото на Клоувър на пода.

— Макар старата къща на Адамсови да е много по-малка от сегашния му дом, тя също е имала задна стълба за прислугата — заяви Холмс. — Проверих го.

Сам Клемънс издиша синкав дим.

— Значи е могъл тихичко да се спусне по задните стъпала, докато горкият Адамс се е качвал по главното стълбище — произнесе с дрезгав глас той. — И да се измъкне през задния вход, естествено. — Клемънс се обърна към Холмс. — Известна ли ви е истинската самоличност на този „братовчед Клифтън“?

— Да — каза тихо Холмс, без капчица триумф или превъзходство в гласа. — Във Вашингтон или Бостън изобщо не е бил регистриран никакъв Клифтън Ричарде, с изключение на шестте месеца преди смъртта на Клоувър, когато този „Клифтън“ е работел в отдела по фотографски материали на Държавния департамент. Точно той е осигурил новия проявител — с цианкалий — на Клоувър Адамс. Напуснал е — и е изчезнал напълно — през януари осемдесет и шеста, само няколко седмици след смъртта на госпожа Адамс. Истинската му самоличност — потвърдена с абсолютна увереност от мен едва вчера — е на Лукан Адлер, международен анархист и смъртоносен убиец.

— Мили боже! — извика Клемънс, захвърляйки с трясък билярдната щека върху облечената със зелено сукно маса. — Двамата с Ливи сме дали подслон на убиец и убийца. Можели сме да бъдем отровени на собствената ни маса. Промушени с нож през нощта. Задушени до смърт в собствените ни легла!

Холмс леко се усмихна.

— Може би, но едва ли. Те не са се интересували толкова от вас, колкото от Клоувър Адамс. Месеци наред са затваряли кръга си около нея.

— Но защо? — попита Клемънс. — Клоувър засегна някои от членовете на едно вашингтонско учреждение, но определено никой не я мразеше дотолкова, че да иска да я убие.

— Точно това се опитвам да разкрия — рече Холмс. — На този етап се притеснявам, че бившата актриса и авантюристка Ирен Адлер и нейният син Лукан Адлер са организирали убийството на госпожа Адамс единствено за да ме накарат да дойда в Щатите.

Останалите трима мъже просто се втренчиха безмълвно в детектива. Най-накрая Джеймс каза:

— Да ви докарат в Америка през декември осемдесет и пета или през зимата на осемдесет и шеста?

— Не — отвърна Холмс. — Да ме накарат да дойда, след като Нед Хупър ми представи уликата във вида на картичките. Да ме накарат да дойда тук сега.

Всички се умълчаха за миг. След това Клемънс взе щеката на Хауълс, облегна я на стената заедно със своята и каза:

— Господа, елате с мен, ако обичате.

* * *

Джеймс беше предположил, че Клемънс ще ги разведе из къщата — каретата и кочияшът все още ги чакаха отвън — но вместо това домакинът им ги поведе към покрития балкон на втория етаж. Той беше доста обширен, с прекрасен изглед и седем люлеещи се стола, които ги очакваха в сянката.

— Моля, седнете, господа — каза Клемънс. — Можете да си изберете който и да е стол, с изключение на този. — Той отпусна ръцете си върху облегалката на един жълтеникавокафяв стол с доста протъркани възглавнички. — Бог да благослови Джон и Алис Дей заради това, че са запазили всичко на мястото му.

След като всички насядаха, Хауълс и Джеймс запалиха цигари. Холмс започна да чисти лулата си. Клемънс намери още една пура в джоба си, отхапа края й, изплю го през парапета и я запали с доволно сумтене. Джеймс беше пушил пури, но не претендираше да е познавач на многобройните им марки. По пушека можеше да разбере единствено, че пурата на Клемънс е от евтините.

Клемънс улови погледа му.

— Преди пушех цигари като вас, господин Джеймс. Но Оливия ми каза, че това е противен навик и определено не влияе добре на здравето ми. Затова, на принципа, че единственият начин да се откажеш от един лош навик е като го замениш с друг, още по-лош, аз започнах да пуша пури.

Хауълс се изсмя, макар че сигурно беше чувал тези думи много пъти.

— Но наистина спазвам съветите на Ливи да се ограничавам — продължи Клемънс. — Рядко пуша повече от една пура накуп.

— Някога опитвали ли сте се да се откажете, господин Клемънс? — попита Холмс.

Джеймс веднага се сети за спринцовката на Холмс и пристрастеността му към онова, което ежедневно си инжектираше. Холмс също пушеше непрестанно, сменяйки лулата с цигари. Наистина ли се интересуваше дали Твен е намерил начин да се откаже от пристрастеността си към тютюна?

— О, разбира се — засмя се Клемънс. — Човек може лесно да се откаже от пушенето. Правил съм го стотици пъти.

Джеймс видя, че Хауълс се усмихва, а Холмс кимва на думите му. Писателят знаеше, че те са част от предварително подготвена и отрепетирана реч, произнасяна от подиуми и сцени много пъти, но Джеймс не се обиди от това, че го бяха превърнали в поредната публика. Очевидно Клемънс непрекъснато се нуждаеше от публика.

Но той просто се умълча и известно време никой не заговори. Единствените звуци, които се чуваха, бяха несинхронизираното поскърцване на столовете им, обкръжаващите ги птичи чуруликания и шумоленето на листата. Джеймс се зачуди дали големите брястове, кестени и кленове не са се разлистили повече от обичайното за края на март. По-малкият кучешки дрян беше във вихъра си. Хенри Джеймс си спомняше как зимата сковаваше в мраз и сняг имота им в Кеймбридж понякога дори до късно през април, както се случи в онази година, когато починаха родителите му и той остана, за да се оправи със застраховката, обещаните пари и дълговете. Спомни си как той и Алис Джеймс — другата Алис Джеймс, съпругата на Уилям — умоляваха в писмата си брат му да не се връща от творческия си отпуск в Англия. Присъствието му само щеше да обърка безнадеждно и без това съществуващата бъркотия — с парите, които отиваха за Уилки и останалите, с решението на Хенри да се откаже от своя дял от скромното състояние на баща им в полза на сестра им Алис, с участието на леля Кейт и сестра му Алис във всичко това. Уилям беше останал в Англия и Европа, но не и преди да ги заплаши стотина пъти, че се качва на следващия кораб, заминаващ за Щатите.

Онези няколко месеца бяха изпълнени с тъга, но и с дълбоко удовлетворение за Хенри Джеймс. Този път поне той бе несъмненият и неоспорим водач на семейството — на неговите финанси, на неговата сигурност, на бъдещето му — сега, когато и двамата им родители ги нямаше — и усещането му харесваше. Харесваше му да е свободен и далеч от сянката на могъщия му по-възрастен брат Уилям.

Вятърът отново разклати листата и Джеймс се наслади на гледката от големия балкон. Оттук се виждаше бялата беседка, нуждаеща се вече от боядисване, където Клемънс бе прекарвал звездните нощи в разговори с Хариет Бичър Стоу. Или поне той така твърдеше. Джеймс беше чел, че възрастната дама, вече на повече от осемдесет години, бе почти инвалид. А откакто бе починал съпругът й, тя вече нямаше вдъхновение нито за живот, нито за идеи.

Джеймс си спомняше, че бе прочел романа „Чичо Томовата колиба“ година или две след публикуването му през 1852 година. Тогава Хенри Джеймс младши беше само на десет години, но веднага бе прозрял в недодяланата мелодрама на романа силната пропаганда, която бе заложена в основата му, изпълнена със стереотипи и нехудожествени преувеличения, почерпени не от реалния живот. Но освен това бе усетил и пламъка на яростта и негодуванието, които движеха авторката, и — макар и едва десетгодишен — Хенри Джеймс вече беше изпълнен с увереността, че той никога не би могъл да напише или да нарисува, или да създаде каквото и да било със същата безгранична страст. Неговите творби, знаеше той още преди да стане ясно в каква посока ще поеме творческият му път, щяха да бъдат здравомислещи — внимателно обмислени и планирани.

Самюъл Клемънс завъртя стола си така, че да може да гледа право в Джеймс, и каза:

— Преди няколко месеца вечерях с брат ви във Флоренция.

— Нима? — отвърна учтиво Джеймс и сърцето му се сви. Уилям му беше писал за тази среща. Той, разбира се, я смяташе за нещо значимо, най-вече заради възможността да сподели мъдростта си с този селяк, който толкова самонадеяно бе отхвърлил книгата на по-малкия му брат Хари „Бостънци“. Но накрая, спомняше си Джеймс, след множество италиански ястия и няколко бутилки вино, Уилям се бе оказал дълбоко впечатлен от двойствената личност на Марк Твен/Самюъл Клемънс.

— Разговаряхме до късно — докато келнерите не започнаха да вдигат шум с метлите си и да се покашлят дискретно, за да ни подскажат, че времето за затваряне на флорентинския ресторант отдавна е минало — каза Клемънс. — И последните два часа прекарах предимно в слушане на брат ви.

„Сигурен съм, че е така — помисли си Хенри Джеймс. — Същото е с мен, със съпругата му и с повечето от събеседниците му.“

— Намирах се в нещо като омая — каза Клемънс. Той се обърна към другите двама мъже. — Нали и двамата сте чували за великолепната книга на господин Уилям Джеймс „Принципи на психологията“?

Холмс кимна, но Хауълс рече с престорен гняв:

— Да съм чувал? Сам, аз не само написах една от първите положителни рецензии за книгата, а и пръв ти я препоръчах! Купих втора бройка и ти я изпратих по пощата със съвет да я прочетеш, въпреки отвращението ти от „сухите“ книги, ако си спомням правилно. А аз… си спомням правилно.

— Това е една невероятна книга — продължи Клемънс, сякаш Хауълс изобщо не си беше отварял устата. — Но по време на разговора ни във Флоренция, Уилям Джеймс отиде още по-далеч в разсъжденията си за определенията — и разликите между — „личното аз“ и „аз-образа“.

„О, боже“ — помисли си Джеймс и се опита да успокои мислите си, като отново се загледа в далечната беседка.

— Господин Холмс — извика Клемънс, навеждайки се към слабия мъж в черен костюм, който въпреки топлия ден, носеше и дълъг черен шал. — Харесва ли ви да сте детектив?

— Това ми е работата — отвърна Холмс след кратка пауза.

Клемънс кимна, сякаш отговорът го беше удовлетворил напълно.

— Публикуваните истории за вашите приключения стават все по-популярни тук и, доколкото разбирам, в Англия.

Холмс не отговори нищо.

— Доволен ли сте от начина, по който доктор Уотсън и господин Дойл представят приключенията ви? — притисна го Клемънс.

— Никога не съм имал удоволствието да се запозная с господин Дойл — каза тихо Холмс. — Що се отнася до писането на Уотсън — много пъти съм му казвал, че малките му романтични истории, базирани върху моите случаи, неправилно наблягат върху драмата и понякога, признавам, мелодрамата, вместо да представят чистата, сигурна наука на дедуктивното мислене, която би могъл да сподели със заинтересованите и интелигентни читатели.

Холмс се наведе напред, облягайки се върху бастуна си.

— Освен това — продължи той, — Уотсън и неговият редактор и агент, господин Дойл, изпитват силен страх от споменаването на имената на всеизвестни публични фигури — както и на съвсем неизвестни или дори на точни места или часове — в издадените разкази. Твърде често това води до голямо объркване в самата история. Публикуваните версии почти не отговарят на моите записки по тези случаи.

— Но ви харесва да сте детектив? — попита отново Клемънс.

— Това ми е работата — повтори Холмс.

Клемънс се засмя и се плесна по коленете.

— Бога ми, смятам да напиша книга, озаглавена „Том Сойер — детектив“. С комбинацията от многообичания ми литературен герой и вашата професия, сър, ние ще продадем милион бройки!

Холмс не отговори нищо.

— Насладете се на лулата и цигарите си, господа — извика Клемънс. — Защото аз възнамерявам да ви обясня гениалните определения на господин Уилям Джеймс за доста различаващите се „лично аз“ и „аз-образ“ и да покажа на господин Холмс защо може да е прав, като смята, че не съществува!