Дан Симънс
Петата купа (19)

Глава 19

Холмс последва своя човек в следобедния влак от Вашингтон за Ню Йорк Сити.

Този следобед детективът се беше превъплътил в идеалния образ на зле платен средностатистически бюрократ или кабинетен плъх: тъмният му костюм бе приличен, но само толкова; обувките му бяха лъснати, но изтъркани на петите; филцовата му шапка беше изчеткана, но си личеше, че е стара; очуканото старо куфарче бе претъпкано с папки, листове хартия и писалки. Този бюрократ беше червенокос, с гъсти непокорни къдри, които стърчаха на всички страни изпод шапката, и рижи бакенбарди — които американците наричаха „сайдбърнс“ още от времето на Гражданската война, когато генерал на име Бърнсайд ги беше направил популярни — стигащи почти до ъгълчетата на устата му. Щръкналите му, пожълтели и донякъде прогнили зъби придаваха на чиновника заешки вид (а Холмс знаеше, че хората обикновено извръщат поглед или поне не се вглеждат внимателно в лица с щръкнали или неподдържани зъби). Бузите му пламтяха не от изчервяване, а от някакъв постоянен, на вид нездрав, червеникаво-розовеещ обрив.

Още една причина да не се взират отблизо в него.

Този бюрократ или чиновник четеше обеден вашингтонски вестник и всеки път, когато плячката на Холмс се извръщаше назад от мястото си в предната част на вагона, единственото, което виждаше, беше вдигнатият вестник.

Холмс всъщност нямаше никакво желание да прекара следобеда на 27 март — същия понеделник, в който бе разкрил самоличността си на Джон Хей и Кларънс Кинг — в следене на този човек до Ню Йорк, но осъзна, че едва ли щеше да има друга възможност. Около смъртта на Клоувър Адамс се бе заплела сложна паяжина и Холмс знаеше, че преди да проникне в нея, трябва да проследи някои от нишките — поне онези на най-близките приятели на Клоувър, които са били наблизо по време на смъртта й — за да види докъде ще го отведат.

Специално тази можеше да не го отведе доникъде и Холмс предпочиташе да прекара следобеда си в подреждане на кореспонденцията, която Хей бе обещал да му предаде. Освен това трябваше да проникне в имението на Хенри Адамс, което се намираше до къщата на семейство Хей. Беше го отложил за следващия ден, вторник, след смрачаване. Клара Хей му бе казала, че прислужниците на Адамс, които бяха получили няколко дни почивка заради продължителното отсъствие на господин Адамс, щяха да се върнат в сряда следобед, 29 март, за да започнат да проветряват и подготвят къщата за предстоящото завръщане на стопанина им в събота, първи април.

Така че проследяването на този мъж трябваше да стане или днес, или може би никога, и Холмс надникна над ръба на разгънатия вестник, поглеждайки към широкия гръб и главата с късо подстригана руса коса. Напълно възможно бе плячката му да скочи от вагона на някоя от многобройните гари по линията до Ню Йорк и Холмс трябваше да е готов да го последва на мига. Като се постарае да го направи абсолютно небрежно.

След двете пълни години зад граница, Лондон му липсваше. Липсваше му стаята на Бейкър Стрийт 221Б, липсваше му госпожа Хъдсън — и дори Уотсън — но особено силно му липсваше градът. В един етап от подготовката за бъдещата му професия като детектив-консултант, Холмс бе прекарал цяла година, карайки един от лондонските файтони. Ласкаеше се, че познава всяка улица, булевард, кръстовище и малка уличка в централната част на града. Дори си беше поставил за цел да запомни всеки магазин, работилница, склад и благороднически дом в центъра — херкулесовска задача, която изглеждаше още по-невъзможна заради факта, че от хиляда осемстотин и седемдесета Старият Лондон биваше събарян и застрояван наново с трескава бързина като никой друг град на света. Заведения и магазини, съществували на адресите си в продължение на век и половина, внезапно затваряха или се местеха заради скочилите наеми, докато „модните“ квартали в града процъфтяваха и се множаха.

Но най-важното бе, че Холмс знаеше влаковете и разписанията в Англия, и особено в Лондон. Двамата с Уотсън притежаваха по един „Пътеводител на Брадшоу“, които се бяха износили от употреба. Майкрофт Холмс — за голямо раздразнение на детектива, тъй като внушителният му брат всъщност не ходеше никъде — беше наизустил националния „Пътеводител на Брадшоу“ и можеше да цитира всяко разписание за всяко време на деня или нощта, включително и всички връзки.

Шерлок Холмс подозираше, че Майкрофт просто искаше да се изфука.

Но в Англия поне Шерлок винаги носеше жълтия „Брадшоу“ в джоба си или в чантата. Тук, в Америка, той не беше открил нищо, което да може да се сравни с великолепния „Пътеводител на Брадшоу“… само ненадеждни разписания на тази или онази компания. Можеше само да се надява, че влакът наистина отиваше в Ню Йорк.

Докато се носеха на север, Холмс си мислеше за Хенри Адамс, за покойната Клоувър Адамс, за Кларънс Кинг, Джон Хей и Клара Хей. Всички те криеха тайни, които имаха връзка с разследването на Холмс, дори самата Клоувър Адамс. Мъртвите, знаеше Холмс, криеха ревниво тайните си в гроба, но не толкова ревниво, колкото живите.

Той знаеше, че Хенри Джеймс е познавал Клоувър Адамс от дълги години, още преди тя да се омъжи за Хенри Адамс. А през живота и кариерата си Холмс бе срещал малцина, които да пазят тайните си толкова добре, колкото Хенри Джеймс. Но той вече знаеше тайната на тайните, за която Джеймс бе готов да умре, за да запази.

Двамата не го бяха обсъждали, разбира се, но и Шерлок Холмс, детективът, и Хенри Джеймс, писателят, се бяха обрекли на безбрачие. Холмс се бе отказал от всякакви планове за романтичен или сексуален живот, за да може да посвети изцяло времето и жизнената си енергия на кариерата си. Холмс знаеше, че ако притисне Джеймс, писателят ще каже същото; той вече бе писал, че сега, като „стар ерген“, повече няма да мисли за брак, защото е женен за изкуството си.

Но Холмс знаеше, че тук има и още нещо. На кораба от Франция имаше много привлекателни мъже и жени — по палубата често се разхождаха мъже и жени, хванати за ръце, както и мъже с мъже, жени с жени.

Детективът не знаеше дали Джеймс играе вист, покер или бридж, или някаква друга игра на карти, в която прикриването на емоциите да играе важно значение, но беше наясно, че безстрастното лице на Джеймс щеше да му е от огромна полза. Той рядко показваше някаква реакция, дори на изненадващи заявления или разкрития. Но веднъж, без дори да усети, че Холмс го наблюдава, Хенри Джеймс се бе загледал за не повече от секунда в двама шумни, смеещи се, безгрижни млади американци, които вървяха хванати за ръце по палубата със свободата, типична за американските мъже, и тогава Холмс успя да улови сложната смесица от чувства в погледа му: завист, копнеж, силно желание и — отново — онзи странен глад. Тренираното око на Холмс не улови в него сексуален подтекст, но със сигурност беше емоционална реакция.

Този факт въобще не го интересуваше; от значение бе само, че това е най-голямата тайна на Джеймс — както и някакъв прикрит срам заради здравето му и болките в гърба, и заради отношенията с по-големия му брат Уилям; а онова, което я омаловажаваше още повече, беше, че няма никаква пряка връзка нито със сериозните дела, които бяха довели детектива в Америка, нито със странния случай на смъртта на Клоувър Адамс.

* * *

След твърде многото спирки в предградията, влакът от Вашингтон най-накрая спря в депото Гранд Сентръл, на пресечката на Четирийсет и втора улица и Парк Авеню. Тази триетажна викторианска сграда не беше новата шестетажна гара Гранд Сентръл, която Холмс и Джеймс щяха да видят в началото на века, а още по-малко Гранд Сентръл Термина, който щеше да се издига на същото място след 1913 година.

Депото Гранд Сентръл, което виждаше Холмс, представляваше огромна сграда с формата на сватбена торта, с тъмни портали за релсите, по които няколко теглени от коне влакове се отправяха към центъра на Манхатън, и огромни табели с надписи за линиите НЮ ЙОРК И ХАРЛЕМ, НЮ ЙОРК И НЮ ХЕЙВЪН и НЮ ЙОРК И ХЪДСЪН РИВЪР.

Човекът на Холмс, който очевидно познаваше добре лабиринта от връзки, слезе бързо от вагона, изкачи се по стълбището, прекоси оживеното открито пространство и се затича да хване конния трамвай, който продължаваше по Парк Авеню. На Холмс не му оставаше нищо друго, освен да се затича още по-бързо — сериозен спринт с развяващи се бакенбарди и ръка, притиснала шапката към главата му — и да успее да скочи в тролея в последната секунда.

Ако жертвата му се обърнеше назад, веднага щеше да го забележи. Но Холмс можеше да види, че човекът, когото следеше, вече бе заел една от седалките в предната част на трамвая и не обръщаше внимание на нищо, забил поглед в разгънатия вестник.

Холмс знаеше, че мъжът е член на няколко доста елитни (за американците) клубове, сред които два, в които си имаше постоянна стая — „Юниън Клъб“ на пресечката на Шейсет и девета улица и Парк Авеню и „Сенчъри Клъб“ на Четирийсет и втора Източна Петнайсета улица. Освен това мъжът държеше стая в хотел „Брънсуик“ на Медисън Скуеър, на ъгъла на Пето Авеню и Двайсет и пета улица.

Холмс знаеше, че крайната му цел не е „Юниън Клъб“, защото обектът му остана в бавния трамвай и след като конете потеглиха на юг по Парк Авеню. Адресът на клуба предполагаше, че от железопътното депо човекът на Холмс би трябвало да завие на север по Четирийсет и втора улица. Същото се отнасяше и за стаята в „Сенчъри Клъб“, тъй като наскоро елитното заведение се беше преместило на Седма Западна Четирийсет и трета улица, което също би означавало завой на север след гарата.

Ако мъжът, когото следеше, се беше запътил към хотел „Брънсуик“ — където, знаеше Холмс, държеше постоянна стая — той би трябвало да слезе най-късно на Двайсет и пета улица, тъй като „Брънсуик“ се намираше на две пресечки източно от мястото, където Пето Авеню се срещаше с Двайсет и пета улица.

Но мъжът, който седеше леко прегърбен и изглеждаше погълнат от следобедното издание на нюйоркския вестник, закупен на Гранд Сентръл, не слезе на спирката на Двайсет и пета улица, нито на следващата, Двайсет и трета улица. Значи не отиваше нито в „Юниън Клъб“, нито в „Сенчъри Клъб“, нито в често посещавания хотел „Брънсуик“.

На Юниън Скуеър трамваят леко се разклати при преминаването върху линията към Бродуей и подмина четирите пресечки на Четвърто Авеню, достигайки до Лафайет Стрийт. Човекът на Холмс не слезе на нито една от тях. Когато Лафайет Стрийт се сля със Сентър Стрийт и пред тях се появи сградата на кметството, мъжът стана и се приготви да скочи от тролея. Холмс изчака конете да изминат още една пресечка, преди също да скочи и да се върне назад през тълпата от пешеходци, без да изпуска от поглед главата и раменете на мишената си.

Той веднага разбра къде отиваше човекът и се изненада. Беше предположил, че ще прекосят Ийст Ривър, че мишената му ще се качи на някой от фериботите. Фактът, че не се запътиха към фериботната площадка, го зарадва; той бе посещавал Ню Йорк няколко пъти, след като 1883 година бяха завършили строежа на Бруклинския мост, но никога досега не беше имал повод или възможност да мине по него. Фериботите винаги бяха изглеждали като по-разумния начин да се направи връзката между Манхатън и Стейтън Айлънд или Бруклин, точно както бяха постъпили двамата с Хенри Джеймс седмица и половина по-рано.

Той видя как мъжът плати таксата на гишето на металната будка и се изкачи по металната стълба към платформата за чакане. Холмс се бе наредил шести или седми зад него на опашката, плати своите пет цента и се присъедини към тълпата на платформата. Трамваите се движеха по линиите в централната част на моста, над тях имаше пешеходни пътеки, а от двете им страни се простираха пътни платна за карета и други превозни средства; Холмс знаеше, че на моста няма спирки. Затова спокойно се качи в задната част на вагона, в който се бе качил неговият човек, и се настани с гръб към мишената си. В близките прозорци се виждаха отраженията на предната част на вагона, но детективът знаеше, че ще е много трудно — и несъмнено безсмислено — мъжът да скочи от влака в движение.

Холмс си отбеляза за в бъдеще — макар че едва ли щеше да му се наложи да работи върху случай, свързан с трамваите, минаващи по Бруклинския мост — че вагоните бяха като на най-новите и най-модерни нюйоркски влакове, движещи се по издигнатите над улиците релсови пътища: двукрили плъзгащи се врата, отварящи се към открити платформи, с красив парапет от ковано желязо, удобни седалки и големи прозорци.

Нюйоркчани и бруклинци отдавна бяха свикнали с факта, че вагоните нямаха мотори, които да ги задвижват, но понякога някой турист възкликваше изненадано, когато вагонът внезапно потегляше от гарата, задвижван сякаш от собствената си енергия. Холмс знаеше, че под релсите бе прокаран непрестанно движещ се стоманен кабел, към който се закачаха вагоните. Известно му беше, че Сан Франциско има далеч по-сложна система от кабелни трамваи и че там улиците са далеч по-стръмни. И въпреки това човек можеше да усети как вагонът се изкачва по наклона на висящите пътища.

Шерлок Холмс не беше от хората, които се впечатляваха от творенията на природата или човека. За вторите не намираше приложение в работата си, с изключение може би на връзката им с различните сцени на местопрестъпления; първите винаги бе считал за мимолетни по отношение на мащабите на времето и незначителното участие на човечеството в него. Холмс беше изучавал Дарвин още като момче и бе останал не само с усещането, че той и всички, които познава, си имат свое място в света, което могат да изгубят за части от секундата, но и че пирамидите и всякакви други „велики творения“ са също толкова нетрайни, колкото и пясъчният замък на брега на Брайтън.

Катедралите и старите внушителни сгради не пораждаха никакви емоции у Холмс — с няколко изключения, като Лондонския мост или Биг Бен, като последният по-често се чуваше, отколкото виждаше в гъстата мъгла. Те бяха отличителните белези на града, в който той работеше и който обичаше по някакъв свой строго контролиран начин.

Но сега, поглеждайки нагоре, Холмс трябваше да признае, че каменните кули на Бруклинския мост — тъкмо преминаваха под първата двойка, която се издигаше над реката — бяха наистина впечатляващи. Десетилетия наред най-високата структура в Ню Йорк беше заострената кула на църквата „Тринити“ с нейните 284 фута. Само три години по-рано Ню Йорк Уърлд Билдинг, която се намираше на ъгъла на Парк Роу и Франклин Стрийт, стана най-високата сграда в града с 309 фута. И макар каменната арка на кулата, през която в момента преминаваше трамваят, да беше само 117 фута, а кулите да се издигаха само на 159 фута над пътните платна и железопътната линия, на 276 и половина фута над самата река, самата им каменно-готическа мощ впечатляваше до известна степен невпечатлителния Холмс.

Той знаеше, че запомнянето на тези точни числа е просто загуба на ценно пространство в менталния му таван — височините на арките, кулите и пътищата на този мост почти сигурно нямаше да му помогнат в разгадаването на някой случай — но детективът беше попаднал на тази информация по време на една от многото безсънни нощи, прекарани в четене на един от двайсет и петте тома на новото, девето издание на „Енциклопедия Британика“ от 1889 година. Уотсън беше определил покупката му като глупаво пилеене на пари, тъй като Холмс вече притежаваше шестото и осмото издание, но детективът ценеше високо своето девето издание. За нещастие — и въпреки факта, че брат му Майкрофт бе онзи с невероятните математически способности — щом Шерлок Холмс се сблъска с фактите във формата на числа, той откри, че е невъзможно да ги забрави.

„Този на вид свръхестествен мост, поддържан от кабели, спускащи се от две каменни кули, които се издигат на 276 фута над реката. Америка — помисли си той, не за пръв път, — е нация с мащабни мечти и твърде често със способността да ги осъществява.“

Междувременно вагонът започна да се спуска по наклона след втората кула и забави ход, наближавайки Бруклинския терминал, чиято желязна структура беше още по-сложна и от нюйоркската, и гениалната „Стиска на Пейн“, захващаща го за кабела, внимателно се отпусна. Холмс знаеше за уреда на полковник У. Х. Пейн само защото в средата на осемдесетте един от администраторите му беше наел детектива да разследва възможно нарушаване на условията по патента на стиската, тогава използвана единствено в Сан Франциско от компания, която смяташе да пусне кабелни трамваи в Париж.

Холмс последва човека си по улицата и през кратка поредица от пътувания с конни трамваи; накрая мъжът слезе и закрачи пеша по неравното калдъръмено продължение на Флатбуш Авеню, следван на половин пресечка от детектива. Мишената му нито веднъж не погледна назад през рамо, нито се спря пред някоя витрина, за да провери в отражението си дали не е преследван.

Холмс знаеше, че някога Бруклин — с изключение на ирландските и негърските райони на север покрай реката — е бил богат, самодостатъчен град с широки, сенчести улици и много внушителни къщи. Кварталът, в който се намираха в момента, недалеч от мястото, където бяха съборили много стари сгради, за да построят пътища към Моста, далеч не изглеждаше внушителен. Прилична триетажна къща, с корнизи и ограда, боядисани в модерните розово, морскосиньо, ментовозелено или с багрите на залеза, можеше да е обградена от западнали стари сгради, чиито обитатели са се отказали да ги поправят или поддържат.

Човекът на Холмс изкачи четирите стъпала към една от по-хубавите къщи, отключи входната врата, извика нещо, което детективът не успя да чуе добре заради голямото разстояние между двамата, и веднага две малки момичета и жена с бебе в ръцете се хвърлиха да го прегръщат.

Момичетата, бебето и жената бяха чернокожи — като жената имаше особено тъмен цвят на кожата. Двете момичета, облечени с чисти бели рокли, бяха по-светлокожи, но имаха ситно накъдрени коси, които бяха грижливо сресани, заплетени и вързани с чисти панделки. Нямаше никакво съмнение, че това бе едно любящо посрещане. Този факт леко изненада Холмс. Мъжът, когото бе следил цял ден, беше бял.

* * *

— Да, имат три деца. Двете по-големи са момичета — каза госпожа Бейнс, жената с липсващия преден зъб.

— Малкото, бебето, е момче. И преди са имали момче, беше им първото, но то умря — каза госпожа Янгфелд, възрастна жена с посивяла коса. Нейна беше къщата от другата страна на улицата. — Кръстиха първото момче, онова, което умря, Лирой.

Лирой, помисли си Холмс. Краля^[1].

Той се беше отървал от гъстото лицево окосмяване, перуката и щръкналите предни зъби и си бе разделил косата на път, използвайки щедро крем за коса. Сега носеше дебели очила без рамки. В левия джоб на сакото му се виждаха седем молива. От куфарчето си беше извадил голяма папка, която изглеждаше пълна с официални формуляри.

Беше станало късно и в няколко къщи на Хъдсън Стрийт не отговориха на почукването му — бял мъж на прага в очевидно цветнокож квартал — но госпожа Янгфелд и нейната гостенка и добра приятелка госпожа Бейнс, която живееше малко по-надолу по улицата, надникнаха през прозореца и решиха, че превзето изглеждащият Холмс не представлява заплаха.

Не проявиха особен интерес, когато Холмс им обясни, че името му е господин Уилямс и че провежда „местно преброяване“, за да може Бруклинската квартална доброволческа асоциация да увеличи местните паркове и площадки, но щом извади по два долара, които щеше да плати на всяка в замяна на отговорите им на няколко въпроса за съседите, те веднага започнаха да се отнасят по-сърдечно с него.

— И фамилното им име е Тод? — попита Холмс, свивайки устни, докато ровеше из множеството формуляри в папката.

— Точно така — каза госпожа Янгфелд. — Джеймс и Ада Тод. Искате ли да знаете и имената на децата?

— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна Холмс. — Но вие казахте, че в семейството има две момичета и едно момченце.

— Чакат още едно дете — обади се госпожа Бейнс. — Ада ми каза, че старата им къща вече им е прекалено малка.

— Случайно да знаете на каква възраст са? Приблизително ще свърши работа. — Холмс говореше с леко съскане през непрекъснато свитите си устни. Той беше правителствен бюрократ, на когото му харесваше да е правителствен бюрократ. (Веднъж, в раздразнението си, бе обвинил брат си Майкрофт в това, а той веднага му беше отговорил, провлачвайки бавно думите: „Но, братко, аз не работя за британското правителство. Нерядко аз съм британското правителство“.)

— Господин Тод е около петдесет и една-петдесет и две годишен. Ада ще навърши трийсет и две на идния девети април — каза госпожа Янгфелд.

Холмс не коментира разликата във възрастта. Беше я забелязал със собствените си очи в намаляващата вечерна светлина.

— А имате ли представа кога са се оженили? — попита той със свити устни, подсвирквайки си леко. Поредната графа за попълване. Поредната кутийка за отбелязване.

— Какво ги интересува Доброволческите нещо си на Бруклин кога законна съпружеска двойка се е оженила? — сопна му се госпожа Бейнс. Ръцете й се бяха свили в юмруци, опрени на кокалестите й хълбоци.

— На двайсет и втори септември, хиляда осемстотин осемдесет и осма — каза госпожа Янгфелд.

Госпожа Бейнс се обърна с ококорени очи и се вторачи в приятелката си.

— Ила, откъде… знаеш? Точната дата, когато се е омъжила Ада? Аз не си спомням дори своята годишнина.

— Помня числа и дати — каза госпожа Янгфелд. — Тоти, твоята годишнина е на четиринайсети декември… не че има някакво значение, защото Хенри избяга преди четири години.

Госпожа Бейнс извърна поглед и тропна с крак.

— Ада ми каза, че двамата с Джеймс са се оженили в Ню Йорк, в дома на леля й на Западна двайсет и четвърта улица — продължи да разказва госпожа Янгфелд на Холмс, който бързо си записваше. — Каза, че за церемонията повикали цветнокож методистки пастор от някаква църква на Осемдесет и пета улица. Докарали органистка да им свири и имали торта с бяла глазура.

Госпожа Бейнс изгледа смразяващо приятелката си, но не каза нищо.

— Почти приключих тук — каза Холмс. — Работата на господин Джеймс Тод… той в газовата компания ли работи?

— Не, тук сте се объркали! — засмя се госпожа Бейнс. — Мъжът на Ада, Джеймс, е камериер в спалните вагони, дошъл е от Балтимор. Главен прислужник. Работи за Нюйоркските железници, но… горката Ада… те непрекъснато го пращат из цялата страна: Пенсилвания, Мичиган, Охайо, Илинойс, Масачузетс… дори до някои места в Канада.

— Онтарио и Квебек — каза госпожа Янгфелд.

— Където и да го изпращат, той отсъства ужасно дълго — рече госпожа Бейнс, очевидно вбесена, че приятелката й и съседка знае толкова много. — Ада си стои сама вкъщи, отново чака дете, сама по цял ден се грижи за двете момичета и бебето. Тоя мъж може и да изкарва добри пари като главен камериер, но твърде често не си е вкъщи.

— Повече няма да отнемам от времето ви, дами — каза Холмс, прибра папката и намести очилата на носа си. — Много ми помогнахте. Информацията ви за семейство Тод и останалите ви съседи ще помогне на Бруклинската квартална доброволческа асоциация да финансира чудесна игрална площадка тук.

— За децата има предостатъчно празни места, където да играят — каза госпожа Бейнс. — Онова, от което наистина се нуждаем, е един хубав, чист, порядъчен салун, като онези, които имахме на Флатбуш Авеню, преди Моста да събори всичко.

— О, млъквай, Тоти — каза госпожа Янгфелд. Поглеждайки Холмс в очите, тя каза: — Тя не говореше сериозно, господин Уилямс.

Холмс кимна, повдигна учтиво шапката си, отстъпи назад към тротоара, завъртя се леко настрани, сякаш се канеше да се отдалечи, но после отново се обърна към двете жени.

— Простете ми, ако въпросът ми ви се стори коравосърдечен… той е включен в преброяването, но рядко се налага да го задавам…

Двете дами зачакаха.

— Случайно ми се удаде възможност да видя господин Джеймс Тод, без да имам удоволствието да се запозная с него — каза тихо Холмс, показвайки видими признаци на смущение. — Господинът имаше сини очи, руса коса — не беше останало много от нея, но определено беше руса — и много светъл цвят на кожата…

Госпожа Бейнс се засмя сърдечно.

— И вас е заблудил — рече тя, разкривайки дупката в иначе безупречната поредица от бели зъби.

— Заблудил… — започна Холмс.

— Джеймс Тод се преструва — каза госпожа Янгфелд. Тя също звучеше смутено. — Казал на Ада, че се преструва още от дете.

— О, да — каза госпожа Бейнс, без да спира да се смее. — Джеймс Тод е много добър в преструвките.

— Преструвки? — рече Холмс. — Искате да кажете, че се преструва на…

— Бял — каза госпожа Янгфелд. — Джеймс Тод не изглежда черен, но съпругата му Ада ни е казвала дузина пъти, че дядо му и майка му са били роби-работници в Каролина. Голямо мешане на расите е ставало с онези роби и много от родените деца се опитват да минат за бели тук. Макар че малцина изглеждат толкова бели като Джеймс Тод.

— Но поне се е оженил за една от своите — каза госпожа Бейнс. Холмс повдигна шапката си за последен път.

— Благодаря ви отново, дами.

* * *

В нощния влак към Вашингтон Холмс осъзна, че е много уморен. Утрешният ден щеше да е отрупан с работа, защото трябваше до обяд да разреши загадката кой изпраща ежегодните картички с надпис „Тя беше убита“ и след смрачаване трябваше да проникне в имението на Хенри Адамс — деликатна задача в модния, пълен с полицаи район, където бяха избрали да живеят семействата Хей и Адамс.

Той вече знаеше една от тайните на първоначалните Пет купи — господин Кларънс Кинг, „най-желаният ерген на Америка“ според приятеля му Джон Хей и автор на редакционни статии в „Сенчъри Магазин“, беше женен за цветнокожа жена на име Ада Коупланд от септември 1888 година. Нямаше никакво съмнение — поне за съседите му — че двете момичета, оживялото бебе-момче, починалото бебе-момче на име Лирой и бебето, което тепърва щеше да се роди, са негови. Самият Холмс беше забелязал колко светла бе кожата на бебето и на едното от момичетата, особено в сравнение с абаносовата им майка.

Разкриването на тази тайна на „Петте купи“ беше добро начало, знаеше Холмс, но оставаше да открие тайните на Джон и Клара Хей, на Хенри Адамс и дори на покойната Клоувър Адамс.

Беше му пределно ясно, че всички живи мъже и жени си имат тайни. Повечето, като Кларънс Кинг — който умишлено подвеждаше най-близките си приятели с веселите си приказки за това, че го привличат единствено „мургавите дами от Южните морета“ — криеха тайни в тайните.

Малцина, като Хенри Джеймс и самия Холмс, криеха тайни в тайните в тайните.

Една от малките тайни на Холмс беше напомнила за себе си, преди да напусне Бруклин. Бяха минали твърде много часове от сутрешната му инжекция хероин и преди да се качи на ферибота до депото Гранд Сентръл, Холмс си намери една празна колиба в Бруклин, където си приготви хероиновия разтвор и си го инжектира на спокойствие. През целия следобед бе изпитвал болка, физическа и психическа, и облекчението, което го заля след инжекцията, беше като изпратено от бога.

Сега Холмс затвори очи и направо задряма, докато влакът летеше в нощта.