Дан Симънс
Петата купа (57)

6.

Беше решил, че той, Хенри Джеймс, ще проследи неуловимия професор Мориарти. През часовете на безсънната му „дрямка“ този следобед на борда на яхтата на Дон Камерън Джеймс беше успял да убеди себе си, че Мориарти и неговите сътрудници на гарата не бяха търсили него. Холмс или някой друг, може би, но не и него. Какво значеше той за Мориарти или Мориарти за него?

Не, убеждаваше се той, това, че беше забелязал злия професор на железопътната гара, беше просто съвпадение. Джеймс отново вярваше в анонимността си — поне що се отнасяше до това, че не е мишена нито на младия Адлер, нито на тъмния му господар Мориарти.

След като нареди на кормчията да го чака на градския пристан, независимо от това колко късно щеше да се върне, Джеймс тръгна с трамвай към тъмното сърце на Чикаго и оттам се прехвърли на един от естакадните влакове.

Не си беше подготвил предварително някакъв план и, разбира се, не носеше оръжие — самата мисъл да търси Мориарти в нощното Чикаго му се струваше странно вълнуваща. Онова, което му носеше успокоение, бе, че вероятността пътищата им да се пресекат отново по чиста случайност бе толкова малка, че по-скоро беше нещо, което можеше да се случи само в някой зле написан сензационен роман.

Транзитната система от естакадни влакове на Чикаго — наричана в онези години още и „Ел“ — беше влязла в действие едва предишната година, през 1892. Първите вагони представляваха дървени фургони, открити за природните стихии от всички страни, но сега — докато Джеймс пътуваше през нощта по естакадата над Лейк Стрийт — вагоните бяха затворени. На първата спирка Джеймс си беше взел една карта на транзитната система и тя ясно показваше, че с изключение на Чикаго и естакадната линия Саут Сайд, която сега се простираше на юг чак до Шейсет и трета улица и Стоуни Айлънд Авеню, където се намираше входът за Колумбовото изложение, всички останали терминали се намираха в периферията на градския център на Чикаго, което според Джеймс беше изключително неудобно.

При първото им посещение в града, Холмс му беше казал, че причината за това е щатски закон, който изисква одобрението от собствениците на бизнеси и сгради, намиращи се на централните улици, преди да се построят линии над съответната улица.

Джеймс знаеше, че пътува на юг, но нямаше никакво намерение да изминава целия път до спирката Джаксън Парк при Панаира. Холмс и останалите гости на Камерън може би все още бяха там. Както, разбира се, и Мориарти. Но Джеймс предпочете да остане в самия Чикаго — Черния град, както вече мислеше за него — където да проведе среднощното си търсене.

Той слезе от влака няколко пресечки преди гарата на Шейсет и трета улица, която щеше да го отведе право до Панаира, и още със слизането премина в бърз ход.

Вече беше изминал няколко пресечки в зле осветената част от града, когато осъзна три неща: първо, че тук няма улични лампи, но улиците са пълни с хора; второ, че има безбожно много барове и танцувални зали, които изпълваха нощта с буйна музика; и трето, че неговото беше единственото бяло лице за цялото разстояние, което бе изминал от „Ел“ платформата.

Осъзнавайки (с известна тревога), че по погрешка е слязъл от естакадния влак в южния край на негърската част от града — беше чул веднъж Холмс да я нарича „Ебънивил“ — Джеймс бързо се обърна, за да се върне на платформата, но се усети, че беше взел няколко завоя, без да обръща внимание накъде върви. Нито една железопътна релса не се виждаше над пресичащите се улици, по които той вече почти подтичваше.

Внезапно един негър, облечен с лъскав раиран костюм, изумително ярка вратовръзка и модерна сламена шапка, изскочи пред него и спря устрема му.

— Изгубихте ли се, сър? — попита негърът. — Мога ли да ви помогна?

Джеймс отстъпи три крачки назад, но успя да отговори:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да стигна до „Ел“ платформата, която ще ме качи обратно на влака за Лейк Сайд?

Негърът се усмихна, разкривайки идеално бели зъби на най-тъмната кожа, която Джеймс беше виждал някога, и каза:

— Разбира се, сър. — Мъжът посочи пътя, откъдето беше пристигнал Джеймс. — Върнете се три пресечки по тази улица, след това наляво по Четирийсет и осма улица, а оттам е само една пресечка и половина до „Ел“ платформата.

— Благодаря ви — каза Джеймс и едва не му се поклони от облекчение. Но когато тръгна обратно по пътя, по който току-що беше дошъл — тротоарите бяха пълни с цветнокожи хора, които като че ли празнуваха нещо — той не можа да устои и погледна през рамо, за да провери дали благодетелят му не го беше последвал поради някакви свои тъмни причини.

Мъжът със сламената шапка стоеше на мястото, където бе разговарял с Джеймс, вече на половин пресечка от него, и отвърна на погледа му с белозъбата си усмивка, повдигайки приятелски шапката си за поздрав.

„Това проява на нахалство ли беше?“ — зачуди се Джеймс и веднага се засрами от себе си.

Но истината бе, че макар Хенри Джеймс да се считаше за един от най-космополитните мъже в света (особено сред американците), чувстващ се като у дома си навсякъде по улиците на Лондон, Париж, Флоренция, Венеция, Рим, Цюрих, Люцерн или Берлин, той просто не беше имал достатъчно контакти с негри, освен в ролята им на служители в американските хотели.

Но скоро след това се озова на „Ел“ платформата, влакът пристигна след няколко минути и той отново пое на север.

* * *

През следващите около деветдесет минути Джеймс измина до края естакадните линии, но след това се наложи да вземе късния трамвай до райони като Дъглас Парк, Гарфийлд Парк, Хумболд Парк и Лоугън Скуеър (въпреки че в ситния си шрифт картата на транзитната система се хвалеше, че след година-две ще бъде отворена и Източно-западната естакадна линия).

Джеймс нямаше нищо против прехвърлянията. Така или иначе, трамваите бяха по-удобни.

А в няколкото квартала, които имаха достатъчно улично осветление — и бели хора по тротоарите и в екипажите — Джеймс прекоси пеша няколко пресечки, винаги нащрек за лъскавото, плешиво теме на Мориарти и ужасяващия му втренчен поглед.

В един от тези западни работнически райони Джеймс осъзна, че не беше ял нищо след лекия обяд по-рано през деня. Беше станало доста късно и някои кафенета вече затваряха, но други точно сега отваряха и няколко вече бяха препълнени. Ала това си беше работническа клиентела, с платнени кепета — които мъжете не сваляха дори по време на вечеря — с панталони от рипсено кадифе или молескин и огромни ботуши. По тези места се виждаха и някои жени, но ако се съди по излишъка от руж и грим, в комбинация с нарочния неглижиран вид, Джеймс предположи, че това са жени за развлечения.

Той реши да вечеря след като се прибере на яхтата. Засега щеше да хване следващия трамвай, отиващ отново на запад.

* * *

Джеймс скоро осъзна, че в тези влакове и трамваи се крие загадка, която нямаше нищо общо с Шерлок Холмс, Лукан Адлер или мишената му за тази вечер, професор Мориарти. След като се вози в повече от две дузини празни влакови вагони и трамваи, той видя поне десетина различни мъже, които четяха една и съща книга.

Всичките бяха облечени с вълнени костюми, които не им бяха по мярка, носеха стари, но лъснати обувки, неколцина имаха сламени шапки (но не толкова чисти и добре изглеждащи като на онзи негър, с когото беше разговарял няколко часа по-рано) и всеки мъж държеше книгата си близо до лицето, сякаш бе късоглед. Някои от тях обаче носеха очила. А най-загадъчното за Джеймс беше, че по време на пътуванията му, които продължаваха по няколко спирки, никой от четящите мъже не отгръщаше нито една страница.

Те като че ли просто държаха книгата отворена пред своите изпълнени с досада (и понякога затворени) очи. Онова, което най-силно безпокоеше Джеймс, бе, че всички държаха една и съща книга.

Заглавието й беше „Маги: момиче от улицата“, изработката й бе достатъчно груба — за професионалния поглед на Джеймс — за да е самиздат, а името на автора беше Джонстън Смит.

Накрая, когато приближиха последната спирка от линията на трамвая, на който се возеше Джеймс, той се осмели да седне на празната седалка срещу един „четящ мъж“ и шумно се прокашля. Мъжът не свали книгата.

— Моля да ме извините — каза най-накрая Джеймс; мъжът се сепна — очевидно беше задрямал — и свали книгата.

— Забелязах, че доста джентълмени в обществения транспорт са си избрали за вечерно четиво точно книгата, която държите — рече Джеймс, — и се надявам да не ме сметнете за твърде нахален, ако ви попитам защо е толкова популярна в Чикаго.

Мъжът се усмихна широко, разкривайки пожълтелите си от никотина зъби, сред които се забелязваха липси — намек, че дебелият му и очевидно неудобен костюм може да му е единственият.

— Чаках някой да ме попита — рече той. — Честно казано, не съм прочел и една дума от тази идиотска книга. Един човек ми плати — на мен и на още двайсетина мъже — просто да се возя из влаковете и трамваите след седем часа сутринта, докато движението им не спре в един през нощта. Според мен той си мисли, че ако хората ни видят да четем книгата му, ще хукнат да си купят и те. Проблемът е, че единствените хора, които видях да я четат, бяха другите, на които онзи плати.

— От колко време вие и останалите… ъъъ… читатели се занимавате с това? — попита Джеймс.

— Вече три седмици и никой не ни попита за книгата. Докато не се появихте вие всъщност. Но си мисля, че парите на нашия човек свършват. Боя се, че по това време следващата седмица ще трябва да си потърся нормална работа.

— Авторът, господин Джонстън Смит, ли ви плаща за тази… реклама? — попита Джеймс.

— Може и да е авторът, но името му не е нито Джонстън, нито Смит. Той е един младолик човечец, не повече от двайсет и една или двайсет и две годишен, с обувки, които са по-износени от нашите… и истинското му име е Стивън Крейн.

— Е, това е един доста интересен начин да рекламираш книгата си — каза Джеймс, чудейки се дали подобна реклама би могла да му свърши работа за в бъдеще в далеч по-образованите тълпи в Лондон. Но, не… лондонските литературни тълпи не използваха обществения транспорт, с изключение на железопътните вагони, а никой британец, мъж или жена, не би заговорил непознат във влака. Това просто не се правеше.

— Знаете ли — рече мъжът с книгата, която сега лежеше затворена в скута му, — прочел съм някоя и друга книга през живота си, и тази „Маги“ дори не е истинска книга.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — отвърна мъжът, — че е дълга само четирийсет страници, и то с тези големи бели полета от двете страни, и сума ти празни страници в началото и в края.

— Разказ, издаден като книга — произнесе замислено Джеймс.

Мъжът сви рамене.

— Знам само, че ми остава още само един час, преди трамваите да спрат да се движат, и мога да се прибера да се наспя. Ръцете ме болят от държането на тоя боклук пред носа ми през цялото време, но тоя тип Крейн ни проверява почти всеки ден. Всички се събрахме и споделихме опит и установихме, че ако книгата не е вдигната пред лицето и очите не са отворени, веднага ни хваща. А пък напоследък няма много работа, където човек да получава по два долара на ден само за да си седи на задника.

Джеймс поклати глава съчувствено.

Трамваят спря в една тъмна част на града и шофьорът и кондукторът слязоха, за да го обърнат. Това очевидно беше краят на линията.

Джеймс реши да слезе, за да се поразтъпче.

— Нали не смятате да слизате тук? — попита платеният читател.

— Само за секунда — отвърна Джеймс.

Но щом се озова в задушния нощен въздух, той зърна под единствената работеща улична лампа на половин пресечка от него проблясък на плешиво теме, мерна редингота и старомодната висока яка и движението на бледите, дълги пръсти на удушвач, преди тъмнината да погълне мъжа.

Забравил за трамвая, Джеймс бързо закрачи след привидението.

* * *

Отвъд онази последна мъждукаща улична лампа следваше не само пълен мрак, но и внезапно свършваха жилищните сгради и колибите, които ограждаха улицата от две страни. Сякаш Джеймс беше последвал професор Мориарти извън Чикаго и сега двамата заедно вървяха из прерията.

След това усети миризмата. Миризмата и усещането за стотици, ако не хиляди масивни, но невидими животински копита, вонята и атавистичната увереност, че от тъмното го гледат безброй невидими очи. Улицата свършваше с Т-образно кръстовище и право напред, през задушаващата миризма, Джеймс успя да различи огромна, тъмна, помръдваща маса от живи, дишащи, вторачени и отделящи секрети организми. Добитък.

Беше стигнал до кланиците на Чикаго. Нито една улична лампа или осветен прозорец не прорязваха тъмнината. Някъде далеч зад претъпканите обори се виждаше някоя друга газена лампа, но те бяха твърде далеч, за да може светлината да достигне до него. Джеймс съзря някакви странно проблясващи рога в далечината.

Писателят избра да завие наляво и да тръгне смело в тъмнината в тази посока.

* * *

Отне му минута или две, за да осъзнае, че тук няма тротоар и че не усеща под краката си павирана улица. Само чакъл и пръст. Поне не беше от онази кал, за която бе сигурен, че изпълва оборите от дясната му страна. Чуваше джвакането на копитата в калта, когато спящият добитък се преместваше на пресекулки или някой се опитваше да си пробие път през масата животни към хранилките.

Освен това осъзна, че се чувства… по-различно. Апатията и гневът, които го бяха обзели през деня, се бяха стопили с началото на самоувереното му издирване на Мориарти през кварталите на Чикаго. Откакто се беше озовал сред наблъсканите складове и огромните обори, той не беше зървал плешивата глава и дългите бели пръсти, но той не бе очаквал наистина да открие ръководителя на престъпния свят, а още по-малко пък да се изправи лице в лице с него.

Хенри Джеймс имаше усещането, че се намира някъде извън себе си, над себе си и се наблюдава отгоре (тук, където беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори стрелките на часовника си, без да запали клечка кибрит). Преди тази нощ той се беше борил да стане драматург; сега бе едновременно актьор и публика, наблюдаваше сам себе си как играе. Не „изнася представление“, а играе, като да извършва физическо и целенасочено (понякога и опасно) действие. „Ако така се чувстват героите в сензационните романчета… на мен ми харесва“ — помисли си Джеймс.

В този момент му беше трудно да повярва, че преди малко повече от месец и половина беше готов да се удави в Сена. За какво? Заради спадащите продажби на книгите му?

Джеймс едва не се изсмя на глас, докато крачеше в нощта. Макар да имаше безброй причини да не харесва Шерлок Холмс, той осъзнаваше, че детективът — истински или измислен — се бе оказал негов спасител. Тази странна нощ в този странен град Джеймс се чувстваше по-млад, по-силен — по-жив — от всякога, или поне за пръв път от детството си. И дълбоко в себе си подозираше, че животът и енергията, които беше чувствал като момче, бяха просто неговото лунно отражение на слънчевата светлина на дивата енергия и духа на по-големия му брат Уилям.

Решителни действия. Тези думи отекваха в съзнанието на Джеймс. Не просто свързани с ежедневния живот, но и с опасностите и драматичните събития извън всякакъв живот, който той някога е можел да си представи, камо ли да изживее. За пръв път разбираше защо брат му Уилки, получил ужасяващи наранявания, видял ужасни неща — главата на единия от двамата мъже, които бяха изнесли Уилки на носилка от бойното поле след нощната битка при форт Уогнър, беше пръсната на парчета, обсипвайки лежащия върху падналата носилка Уилки с парчета мозък и черепни кости — се беше върнал отново на война, макар да бе успял едва отчасти да се възстанови. Както и брат му Боб, след като бе изгубил половината си полк в друга битка.

Решителни действия. Джеймс внезапно разбра защо подобни моменти бяха живот за Шерлок Холмс и защо детективът трябваше да прибягва до инжекциите с кокаин, морфин или хероин, за да издържа скучните, затъпяващи дни на ежедневието между отделните случаи.

Човекът, когото беше зърнал половин час по-рано от трамвая, може и да бе Мориарти, но по-вероятно не беше. Ала в този момент това не беше от значение за Джеймс.

Внезапно той долови някакво движение. Тъмни фигури се приближаваха към него. Отвесни форми край дървените огради на оборите. Хора.

Очите на Джеймс се бяха адаптирали достатъчно към тъмнината — по задната част на складовете, които се намираха от лявата му страна, нямаше осветени прозорци или външни фенери — така че той успя да различи фигурите на четирима мъже, носещи тояги и полицейски палки.

Джеймс се спря.

Стисна здраво бастуна си с двете си ръце и съжали, че това не е Холмсовият бастун със скритата в него сабя.

Трябваше ли да побегне? Джеймс осъзна, че го ужасява повече мисълта да бъде повален на земята, докато бяга, като някое от онези говеда, използвани в състезанията по родео, отколкото да се изправи срещу онези, които бързо се приближаваха към него в тъмното.

Четиримата нападатели — Джеймс не се самозаблуждаваше, че са нещо друго и въпросът дали работеха за Мориарти, или не беше чисто академичен и нямаше никаква връзка със ситуацията — се бяха раздалечили на известно разстояние един от друг и вече се намираха само на няколко фута от него, когато от тъмната уличка вляво се разнесе боботещ глас:

— ЕЙ, ВИЕ ТАМ! СПРЕТЕ! НЕ МЪРДАЙТЕ!

Повдигна се капакът на някакъв мощен фенер и лъчът светлина прониза улицата, осветявайки Хенри Джеймс — притиснал бастуна към гърдите си — и четиримата бандити в закърпени и мръсни дрехи. Онова, което му бе заприличало на полицейски палки, наистина се оказаха палки… с обли дръжки, лекьосани, смъртоносни.

— НА МЯСТО! — излая отново Божият глас. Джеймс вече се беше подчинил и не помръдваше от мястото си, но четиримата нападатели се раздвижиха; двама се прехвърлиха през оградата на обора, за да се изгубят в тъмната маса от животни, а другите двама се затичаха към тъмната уличка, от която се бяха появили.

Лъчът светлина отново се отмести към присвилия очи Джеймс и фигурата с гръмотевичния Божи глас се приближи. След това лъчът се насочи към земята.

Чикагски полицай. Не някой от лъскавите Колумбови гвардейци на Бърнам от Панаира, а истински чикагски полицай. Джеймс огледа двойната редица месингови копчета, меката шапка, голямата звезда, закачена на гърдите на едрия мъж, присвитите очи и разкошните мустаци.

Писателят изпита известно облекчение при вида на полицая, но не се уплаши. Изобщо не беше изпитал страх дори когато четиримата бандити се бяха приближили към него. Не разбираше това. Не можеше да разбере и себе си в момента.

Нямаше никакво значение. Той осъзна, че се усмихва глупаво на полицая. Стегна се и се опита да си придаде спокоен вид.

Лъчът на фенера се разходи по тялото му, от меките, скъпи черни италиански обувки и прашните гети до скъпото му палто, жилетката, яката, вратовръзката и забодената на нея игла.

— Какво правите тук при складовете, сър? — попита полицаят с вече човешки глас. — Тези мъже щяха да ви отнемат всичко… включително и живота, сър.

Джеймс потисна странния импулс да се ухили на този възхитителен полицай с възхитителния му ирландски акцент и възхитителен мустак, и дори на възхитителната му къса черна дървена палка.

Той се опита да му отговори, но от устата на майстора на съвременното безкрайно изречение успяха да излязат само откъслечни фрагменти от фрази:

— Аз бях… исках… да видя Чикаго… слязох от естакадния влак… после трамваите… слязох да се разходя… и внезапно се появи… тъмнина.

Полицаят осъзна, че си има работа с идиот, и заговори с нисък, успокояващ, учителски глас:

— Да, сър. Но това… не е място… за вас… сър.

Джеймс кимна утвърдително и за свой ужас осъзна, че този път вече се хили. Не изпитваше никакъв страх.

— Къде сте отседнали, сър?

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли въпроса на полицая.

— О, до… не, този път не до „Грейт Нортърн“… не… на яхтата… на Камерън… сенатор Дон Камерън.

Полицаят го изгледа с присвити очи. Джеймс осъзна, че ирландецът е доста красив, с изключение на носа му, който приличаше на разплескан червен картоф. Той се ухапа по вътрешната страна на бузата, за да не се разсмее.

— Къде се намира тази яхта, сър?

— Хвърлила е котва на Големия пристан в Белия град — отвърна Джеймс. Беше си възвърнал властта над съществителните, глаголите и синтаксиса. (Всъщност не му бяха липсвали особено. Осъзна, че е готов да ги замени всичките за още малко от онова, което чувстваше в момента).

— Мога ли да ви попитам за името ви, сър?

— Хенри Джеймс младши — отвърна веднага Джеймс. После, изненадан от отговора си, побърза да го поправи. — Просто Хенри Джеймс вече. Баща ми — Хенри Джеймс старши — почина преди около единайсет години.

— Как слязохте на брега от яхтата на сенатора, господин Джеймс?

— Градския пристан. Там има един моряк с парната лодка на яхтата. Казах му да ме чака.

Полицаят насочи лъча на фенера към евтиния часовник, който държеше в шепата си.

— Минава полунощ, сър.

Джеймс не знаеше какво да отговори. Внезапно се изпълни със съмнение, че кормчията му ще го чака чак до толкова късно. Може би приятелите му бяха решили, че се е изгубил. Или че е мъртъв.

— Елате, господин Джеймс — каза полицаят и след като внимателно положи ръка на рамото му, го завъртя към тъмната уличка, от която се беше появил като по магия. — Ще ви отведа до правилната спирка на трамвая, сър. „Ел“ влаковете и трамваите спират да се движат след по-малко от час. Дори в събота вечер. Трябва да се върнете директно на пристана, без повече да се спирате да разглеждате.

Без да има нищо против приятелската ръка на рамото си, Джеймс тръгна заедно с ирландеца към осветените части на града.