Дан Симънс
Петата купа (40)

15.

Паниката през ’93

Когато Рузвелт, Кинг и Джеймс почукаха на вратата, повечето от гостите още не бяха пристигнали, но Хей веднага забеляза неугледния външен вид на Хари и нареди на главния иконом Бенсън и на още един прислужник на име Нейпиър да му помогнат да се качи в стаята си. Доктор Грейнджър, който беше пристигнал по-рано, за да може да пийне уиски и да поприказва със стария си приятел Хей, погледна към ръкава на Джеймс и каза:

— Най-добре да се кача заедно с вас горе и да хвърля един поглед на това.

— Не е нищо особено — каза Джеймс.

— Само ще си взема чантата от прислугата — каза докторът.

Рузвелт, който отново носеше пенснето си, се ухили и каза:

— Доктор Грейнджър носи докторската си чанта на светски мероприятия?

— Доктор Грейнджър носи винаги със себе си докторската си чанта — рече Кларънс Кинг.

Когато се качи горе, Джеймс изрита гетите от краката си и когато Нейпиър ги вдигна с думите: „Веднага ще ги почистя, сър“, Джеймс му се сопна:

— Не, изгори ги.

Винаги щеше да вижда противното петно от тютюн върху единия, колкото и чист да беше.

— Елате в банята, където е по-светло — нареди доктор Грейнджър. — Я виж ти, стая за гости със собствена баня, течаща вода и електрическо осветление. Какви невероятни неща се случват!

Луксозната баня беше светла и стерилно чиста като хирургическа стая и след като Джеймс свали мократа си скъсана риза и я захвърли в ъгъла, доктор Грейнджър погледна наранената му ръка и каза:

— Как казахте, че сте си наранили ръката?

— Скочих твърде рано от трамвая и паднах върху сгурията — отвърна Джеймс, отклонявайки погледа си настрани.

Понякога сините очи на Грейнджър можеха да са закачливи като на Теди Рузвелт и той просто хвърли един бърз поглед на Джеймс, преди да каже:

— Добре, но точно тази улица, изглежда, е била павирана със сачми.

Нейпиър донесе малка извита бяла тава и доктор Грейнджър използва някакъв наподобяващ маша инструмент, за да измъкне една по една сачмите; дрънченето им при пускането в тавата накара Джеймс отново да се изчерви. Доктор Грейнджър извади дванайсет сачми и намаза с йод — или нещо също толкова болезнено — всички рани и разкъсвания.

— Няма увредени мускули — каза докторът. — Съвсем слабо са разкъсали кожата. Ако не знаех какво се е случило, бих могъл да се закълна, че сте претърпели лек ловен инцидент, като сте били прострелян с ловна пушка от известно разстояние.

— Аз не ловувам, сър — отвърна Джеймс и започна да облича чистата бяла риза, която Бенсън беше извадил от гардероба.

— Изчакайте минутка — каза доктор Грейнджър. — Едва ли искате йодът да остави петна по ръкава на ризата ви, а на мен не ми се иска тези рани да се инфектират. Дайте ръката си тук… над умивалника.

Грейнджър извади от чантата си навити на руло превръзки и ножица и само след минутка цялата ръка до лакътя на Джеймс беше внимателно превързана.

— По-добре ли се чувствате? — попита Грейнджър.

— Чувствам се като глупак и… — Джеймс вдигна бинтованата си почти до лакътя ръка, — като египетска мумия.

— Почакайте, не обличайте още ризата — каза докторът. Той пълнеше спринцовка с някаква тъмна течност от мъничко шише.

— Вижте, не мисля… — започна Джеймс, но докторът вече беше забил инжекцията в рамото на писателя. — Какво беше това?

— Просто нещо за болката, което ще намали вероятността да се разболеете от тетанус — отвърна докторът, докато затваряше чантата си.

„По дяволите“ — помисли си Джеймс. Той беше разпознал морфина и трябваше да се обади по-рано. Двамата с Катрин Лоринг се бяха обучили как да бият дози морфин на сестра му Алис в последните месеци преди смъртта й… тя всъщност почина, потънала в морфинови сънища… и Хенри Джеймс се беше заклел да не позволява на никого да вкарва тази субстанция във вените му. Твърде късно.

А и божата намаля. Много. Джеймс се замисли за Шерлок Холмс и противните му инжекции и се зачуди дали това чувство на олекване… почти щастие… може също да е резултат от забранените инжекции.

— Ако започна да бръщолевя като идиот по време на вечерята — каза Джеймс, — ще обвиня вас и вашата игла, докторе.

— Ако всички не започнем да бръщолевим като идиоти след третото ястие — отвърна докторът, — ще трябва да обвиним Хей, че не ни е осигурил достатъчно вино и друг алкохол.

* * *

Когато останалите гости се събраха, тъкмо преди да се отправят към трапезарията, Хей забеляза, че Джеймс е угрижен. Той внимателно го хвана за лакътя на лявата ръка, изведе го в коридора и рече:

— Какво има, Хари? Мога ли да помогна с нещо?

Джеймс се усети, че хапе устната си.

— Колкото и абсурдно да звучи, Джон — рече тихо той, — разбрах, че просто трябва да се свържа с господин Холмс. Спешно е.

— Шерлок Холмс? — възкликна домакинът му. — Мислех, че е напуснал града.

— Може и да е — каза Джеймс, — но наистина трябва да му предам нещо. Остави ми адреса на един магазин за пури тук, в града, така че ако икономът ти намери някое момче, което да отнесе съобщение…

— Можем да направим нещо по-добро, Хари. Можем да проверим дали в магазина има телефон и направо да им се обадим.

— Защо, за бога, ще му трябва телефон на един магазин за пури? — рече Джеймс, потискайки поредния нетипичен за него порив да се изхили на глас.

Хей сви рамене и го поведе към кабинета си.

— Живеем в странна епоха, Хари.

Джеймс беше забелязал телефона в кабинета на Хей, но никога не беше виждал домакина си да го използва. След няколко минути общуване с някакъв човек, който, както разбра Джеймс, трябваше да е „операторът“ — или може би това бяха няколко души — Хей се ухили, подаде апарата на Джеймс и каза:

— Господин Туил е на телефона. Той е управител на магазина за пури, за който ти е казал Холмс, и е там в момента. — Хей излезе от стаята, оставяйки Джеймс сам вътре.

— Ало, ало, ало? — рече Джеймс, чувствайки се като идиот.

Когато двамата с господин Туил се представиха, Джеймс каза:

— Доколкото ми е известно, някой във вашия магазин получава и предава съобщения на господин Шерлок Холмс. Абсолютно наложително е… спешно е… да се свържа с него веднага. Или да разговарям с него, ако е там в момента.

— Господин Шерлок Холмс, сър? — пропищя гласът на Туил през шумоленето и бръмченето на телефонните линии.

— Да.

— Английски джентълмен, сър?

— Същият!

— Не, той не е идвал в магазина, откакто ми заплати за тази дребна услуга да му препредавам съобщенията. Два или три пъти дневно изпраща по едно момче да ги прибира.

Джеймс въздъхна. Осъзна, че ако не се чувстваше толкова… лек… в момента, сигурно щеше да се задъхва от безпокойство, че не може да предаде на Холмс изключителната новина за онова, което беше видял и чул този следобед.

— Добре — рече той. — Бихте ли записали, ако обичате, едно съобщение, и го предайте колкото се може по-бързо на господин Холмс?

— Веднага щом момчето му се появи, сър.

— Добре. Съобщението гласи… приготвихте ли си лист и писалка?

— Молив, сър.

— Съобщението гласи… — Джеймс замълча за миг, за да го формулира. — Днес проследих професор Мориарти до една негова среща тук, във Вашингтон. Чух… да, да, ще диктувам по-бавно.

— Можете да продължите, сър. Чули сте…

— Чух го да споделя плановете си за първи май с няколко… групи. Наложително е да се свържете веднага с мен. Тръгвам си с влака утре… тоест неделя, девети април… следобед. Спешно трябва да поговорим. Подпис, Джеймс. Ще ми го прочетете ли, ако обичате?

Туил го прочете, Джеймс поправи няколко дребни грешки в записките на човека, след което линията заглъхна, писателят несръчно закачи слуховия апарат върху стойката за говорене и после върна цялото приспособление обратно на рафта му.

* * *

Виновен сигурно беше морфинът — ако наистина беше морфин — но вечерното парти беше едно от най-приятните, които си спомняше Хенри Джеймс. Той не спря да се смее. Събитията от деня би трябвало да са надвиснали като тъмни облаци над мислите му, но вместо това спомените за криенето върху високата греда, за Мориарти, за престъпниците и анархистите и уличния сблъсък с крадците (кървав сблъсък, за който не подсказваха нито поведението на Теди Рузвелт или Кларънс Кинг, нито някакви пръски или петна по официалното им облекло) като че ли изпълваха Джеймс с радост и енергия, каквито не бе изпитвал от години. Той беше облякъл нова риза и вечерно сако.

Хей отново седеше начело на масата, следеше разговорите и ги насърчаваше при нужда — каквато почти не се появяваше в тази изцяло мъжка компания. Джеймс бе получил почетното място от дясната страна на домакина им, а вдясно от него седеше старият му познайник Ръдиард Киплинг. На сватбата на Киплинг през 1892 година в Лондон, Джеймс му беше предал булката, госпожица Кери Бейлстиър, и в допълнение към взаимната им симпатия, всеки от двамата мъже беше почитател на литературния талант на другия. На Джеймс умът му не го побираше защо Киплинг — който в творбите си разкриваше толкова много от гордостта и позора на Британия — беше избрал да живее в Америка.

До Киплинг седеше Хенри Адамс, а до него беше Теди Рузвелт. Тази вечер Огюст Сен Годен бе заел стола в противоположния край на масата, точно срещу Джон Хей. Джеймс се възхищаваше от скулптурите на Сен Годен до такава степен, че трудно можеше да го опише с думи — според него скулптурата на гроба на Клоувър Адамс показваше не само достигнали съвършенство умения, но и изумителен кураж, който не пробуждаше никакво усещане за „надежда, задгробен живот или благовест и алилуя“^[1], както го беше изразил онзи бездарен драскач По, а само бездънно чувство за тъга и загуба.

До Сен Годен, от дясната страна на масата, седяха Кларънс Кинг, доктор Грейнджър и Хенри Кабът Лодж, който се падаше отляво на Хей.

Тази вечер всички мъже край масата проявяваха изключителна духовитост, но в центъра на вниманието, доколкото можеше да прецени размътеният от адреналина и морфина мозък на Джеймс, бяха Киплинг и Рузвелт. Двайсет и седем годишният Киплинг, който беше прекарал зимата в дома им в заснежения Върмонт и чиято съпруга Кери беше родила съвсем наскоро, на 19 декември, беше обект на множество поздравления и потупвания по гърба. Един ден Джеймс щеше да напише: „За мен Киплинг представлява най-абсолютното олицетворение на гениалността (като нещо отделно от чистия интелект), което съм срещал някога“.

— Много мило от страна на Джоузефин да избере двайсет и девети декември за свой рожден ден — каза младият писател, — тъй като моят е на трийсети, а Кери е родена на трийсет и първи. Така всичко се подрежда идеално.

Доктор Грейнджър — чийто нос беше започнал да се зачервява от питиетата, без това по някакъв начин да се отразява на дикцията му — попита дали след появата на бебето им е станало по-топло в къщата край Братълбъро, която Киплинг наричаше Къщичка Блаженство.

— Скъпото ми бебе не е толкова голямо, за да излъчва достатъчно количество телесна топлина — засмя се Киплинг, — но разхождането напред-назад с нея на ръце нощем, когато плаче, много помага да се затопля.

Разговорът се прехвърляше от тема на тема, но Джеймс продължаваше да си мисли за невероятните събития, на които бе станал свидетел през деня, и за спешната нужда да се свърже с Шерлок Холмс.

Киплинг и Рузвелт бяха засипани от въпроси за любимия им клуб „Космос“, който се намираше от другата страна на Лафайет Парк и обединяваше Тейлоу Хаус с къщата на Доли Медисън. И двамата бяха побъркани на тема занимания на открито и клуб „Космос“, освен че беше може би най-елитният и влиятелен мъжки клуб в Америка, удовлетворяваше тази им страст.

— Преди пет години поставихме началото на една малка организация, наречена Национално географско дружество — каза Теди Рузвелт.

Киплинг се разсмя и когато го попитаха за причината, отговори:

— Простете ми, но си спомних как нашият приятел Теодор се представи за пръв път в клуба с мисълта да стане член. Двайсет от най-старите членове струпаха на масата в трапезарията няколкостотин фосилни кости и накараха Теодор да идентифицира колкото може от тях.

— И успя ли? — попита Кларънс Кинг, който очевидно знаеше отговора и вече се усмихваше.

Киплинг отново се засмя. Джеймс забеляза колко приятен беше този смях, мъжествен и плътен, но не и подигравателен.

— През следващите няколко часа Теодор не само идентифицира фосилните кости, но ги раздели на купчинки според различните съществуващи и изчезнали животни, на които принадлежаха — само дето не ги свърза в скелет, господа — като през цялото време обясняваше хранителните, хищническите и размножителните навици на всяко животно.

— Оттогава Теди е знаменитост в клуб „Космос“ — каза Хей, без да обръща внимание на Рузвелт, който се намръщи при употребата на галеното име от детството му.

Всички, дори Джеймс, разказваха анекдоти на различни теми, но преди да отворят четвъртата бутилка, Киплинг започна да моли Рузвелт да разкаже историята си за „гризлито в храсталака в Дакота“.

Рузвелт се ухили и започна. Историята беше кратичка, с точното количество подробности, но според Хенри Джеймс беше особено забавна. Огромното гризли, изглежда, било старо и късогледо — почти сляпо. Рузвелт бил изгубил очилата си при спускането по един стръмен горист склон, така че бил точно толкова сляп, колкото и мечката. Първият му изстрел пропуснал.

— Пропуснах сърцето, но я улучих в задните части — каза Рузвелт, следвайки първото правило на добрия разказвач никога да не се усмихва или да се смее на собствените си истории. — Мечката се шмугна в един върбов храсталак, който ми се стори твърде гъст — особено без очилата ми — и аз не умирах от нетърпение да се напъхам сред онези храсти, където, още преди да успея да вдигна пушката си, двамата с господин Гризли щяхме да се озовем очи в очи. А онази сутрин животното изобщо не беше в настроение…

Накрая все пак Рузвелт влязъл в храсталака, за да отвлече вниманието на мечката. След като цял час се опитвал да я примами навън, той най-накрая решил да навлезе надълбоко между върбите, проправяйки си път с дулото на своя „Уинчестър“, стиснал огромен нож „Бауи“ между зъбите. Описанието на тази картинка беше достатъчно, за да накара всички да избухнат в смях, и Джеймс се присъедини към тях.

— Слепец преследва слепец — каза Рузвелт. — Накрая се оказа, че мечката е по-сляпа, така да се каже. Или аз извадих по-добър късмет.

Джеймс хареса анекдота — и нямаше никакво съмнение, че случилото се беше истина — но той му напомни, че никой от тях — Кинг, Рузвелт или самия той — не беше споменал за уличната свада с крадците. Хенри Джеймс не знаеше какъв е етикетът в обсъждането на насилствени улични схватки — може би от джентълмените не се очакваше да ги споменават, ако накрая се окажеха победители — или може би Кинг и Рузвелт искаха да му спестят смущението по същия начин, както може би му бяха спестили жестокия побой или дори намушкването с нож. Джеймс си отбеляза мислено, че героят в някоя от книгите му трябва да се държи точно по този начин, ако му се наложи да отиде на вечеря веднага след подобна свада.

Но се съмняваше, че някой от героите му щеше да преживее подобен сблъсък.

Разговорът се насочи към скорошните събития, но мислите на Хенри Джеймс продължаваха да гравитират около следобедните събития и абсолютната необходимост да съобщи на някой от властите за плановете на професор Мориарти да извърши покушение срещу президента, за бунта на анархистите и за акцията на бандитите.

Останалите мъже обсъждаха финансови дела — особено големия шум около „Паниката на ’93“, която така и не бе се беше развихрила съвсем — което предостави на Джеймс идеалната възможност да потъне в собствените си мисли, без това да изглежда невъзпитано. Всички, които седяха около масата, с изключение може би на Теди Рузвелт, знаеха, че Хенри Джеймс е писател; той нямаше финанси. Това го спасяваше от безкрайните разговори за инвестиции, защото не можеше да си позволи нито една.

„Ако не успея да се свържа с Холмс — мислеше си Джеймс, — може би трябва да отида при кмета на Вашингтон или при полицейския суперинтендант. Или дори при самия президент Кливланд.“ Последната мисъл го накара да потрепне.

„Не е невъзможно. Неколцина от приятелите ми край масата — Хей, Кабът Лодж, може би младият Рузвелт — са вечеряли няколко пъти с президента, може би дори Адамс, който намусено признава, че познава всички президенти от последните години. Мога да си уредя спешна среща още утре сутринта.

И какво ще му кажа? — помисли си той. — Ще му докладвам, че докато съм се крил върху една греда в изоставена птицекланица, случайно съм чул как професор Мориарти — който се смята за литературен герой от повечето хора, дори вероятно, напълно възможно, от най-върлия си враг Шерлок Холмс — планира да извърши покушение срещу президента на Съединените щати и десетина или повече други държавни глави, както и срещу висши политици в Америка и почти десетина други европейски държави… и не само да осъществи покушенията, но и едновременно с това да организира въстание на анархистите и гангстерски бунтове в множество градове тук и зад граница.“

— … може да бъде проследена назад до спадането на котировките на житото на борсата в Буенос Айрес… — казваше Кабът Лодж.

Хей отхвърли хипотезата с махване на ръката. Вече всички пушеха пури, с изключение на Рузвелт, доктор Грейнджър и Джеймс.

— Всичко това са чисто и просто спекулации на железниците — каза Хей.

— Каквото и да е било или ще бъде, вие, деловите хора, говорите за тази „Паника през ’93“ още от ноември ’92. Най-добре нещо вече да започне, защото иначе много спекуланти на къси позиции ще бъдат ужасно разочаровани.

„Това ли е прословутият план на Шерлок Холмс? Да сграбчи масивната ръка на президента Кливланд и да я дръпне от бутона, който ще стартира всички машини на Колумбовата експозиция няколко секунди след пладне на първи май, да натисне надолу едрия президент и да извика: «Лягай долу, глупако!», както се смята, че е постъпил младият капитан Оливър Уендъл Холмс с президента Линкълн във Форт Стивънс през 1864?“. Джеймс се съмняваше в това.

— Определено имаше ясен намек за паника през февруари, когато „Филаделфия и Рийдинг Рейлроуд“ фалира заради прекомерното си разширяване — каза Кабът Лодж.

— Според мен Кливланд се справи доста умело с кризата в хазната, като убеди Конгреса да анулира Закона Шърман за покупка на сребро само няколко дни след като положи клетва.

— За демократ — единственият, избран за президент, доколкото си спомням — Кливланд изглежда доста действен — каза доктор Грейнджър.

— Може би щеше да повали моята гризли с голи ръце — рече Рузвелт. — Ако се претеглят преди схватката, сигурно ще тежат еднакво.

— Престани, Теодор — рече Хенри Адамс.

„Не мога да отложа пътуването утре — мислеше си Джеймс. — Ако остана, краят на всички тези конспирации или усложнения няма да може да им се види. Просто нямам друг избор, освен да разкажа за срещата на професор Мориарти с бандите и анархистите, и да повторя онова, което този — как го беше нарекъл лондонският «Таймс» след Райхенбах? — Наполеон на престъпния свят каза за планираните покушения, въстания и грабежи.

Попаднал съм в един от онези романтично-приключенски романи, които толкова презирам — нещо по-долно дори от изпълнените с насилие машини за пари на Х. Райдър Хагард — и единственият начин да избягам от него е да забравя всичко, което видях и чух днес… всичко, което съм видял и чул през последните няколко седмици след Сена. Това е пътят на реалността. Или поне на литературата. Всичко останало ще е по-добре от този долнопробен приключенски роман, в който съм се озовал.“

— Движението за свободно сребро е непредсказуемият фактор в тази игра — рече Хей. — Особено след като американските фермери го подкрепят.

— Ако хората и отслабващите банки започнат да искат злато срещу банкнотите си… — рече бавно Хенри Адамс, сякаш размишляваше на глас.

— Повече от триста банки вече затвориха врати на Запад и в Средния запад — каза Рузвелт.

— На Запад и в Средния запад — повтори Хей и даде знак на прислужника да донесе нова бутилка вино, — всеки, който има два фишека или кутия от цигари, пълна с монети от двайсет и пет цента, може да се обяви за банка.

„Трябва да тръгна утре — помисли си Джеймс, усещайки внезапна болка в гърдите и лявата си ръка. — Трябва да потегля утре. По пътя ще си купя градинска лопатка, за да мога тайно да закопая кутийката с прахта на Алис. Изкушавах се да отскоча до Нюпорт, където двете с госпожица Лоринг изглеждаха толкова щастливи, след като Алис построи онази къща на носа, но според мен Катрин Лоринг прекара достатъчно време в компанията на Алис. Не, моята скъпа, мила, саркастична, копнееща за смъртта Алис трябва да лежи в земята, където лежат родителите ни и леля Кейт.

След това трябва да побързам да се върна, за да хвана следобедния влак до Ню Йорк. Не бива да изпускам онзи немски параход — «Веселие» беше, нали? — който потегля във вторник сутринта. Кача ли се на борда му, вече ще мога да си отдъхна, да помисля, да отделя достатъчно време и енергия, за да разбера кое през последните няколко седмици е било реалност и кое — илюзия. Господин Шерлок Холмс просто ще трябва сам да се погрижи за тази многопластова мистерия. Едно нещо е сигурно — никога няма да се превърна в неговия обожаващ го Бозуел, както доктор Уотсън, ако той е реална личност или дори продукт на литературното въображение на Конан Дойл, и съвестно да водя точна хроника на триумфите на детектива. Защото досега не съм станал свидетел на нито един триумф.“

В стаята се вмъкна един прислужник, носещ бял лист хартия върху сребърен поднос. Младият мъж прошепна нещо на Хей, който кимна и посочи Джеймс.

Беше телеграма. Джеймс не можеше да остави прочитането й за по-късно — това сигурно беше отговорът на Холмс на новините му за Мориарти — затова я отвори и я прочете, държейки я ниско, под плота на масата. Телеграмата беше сравнително кратка и ясна:

ДЖЕЙМС, АКО ВИ Е УДОБНО, НЕКА СЕ СРЕЩНЕМ В ПОНЕДЕЛНИК ТРИ СЛЕДОБЕД НА ПРЕСЕЧКАТА НА 436 И ХАЛФ РИВИЪР СТРИЙТ В БИЙКЪН ХИЛ, БОСТЪН ТЧК АКО НЕ ВИ Е УДОБНО, ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ ТАМ ПО ТОВА ВРЕМЕ ТЧК

МОЖЕТЕ ДА ОСТАВИТЕ БАГАЖА СИ В НЮ НОРТ ЮНИЪН СТЕЙШЪН НА КОЗУЕЙ СТРИЙТ В УЕСТ ЕНД ТЪЙ КАТО СЪЩАТА ВЕЧЕР ЩЕ ХВАНЕМ НОЩНИЯ ВЛАК ЗА ЧИКАГО ТЧК

ХОЛМС