Дан Симънс
Петата купа (32)

7.

Постоянно червено сияние в тъмното

Естествено, че бяха преплетените пръстени.

В продължение на няколко минути Холмс и Джеймс опипваха вдлъбнатината около гравираните в гранита колелца, като детективът промърморваше от време на време: „Това е важната част от паметника“, „Паметникът е бил скрит под шатра в продължение на месец и половина“, „Защо му е на някой да защитава гранитна плоча от атмосферните влияния?“, „Адамс само дето не ми нарисува карта със стрелки в тревата, които да ми сочат пътя“.

По време на първите три опипвания Холмс не откри нищо. Но след това напипа малка ниша, съвсем лека назъбеност, в долната част на десетинчовия десен пръстен.

— Отстъпете назад — каза той на Джеймс и измъкна от торбата един от взломаджийските си инструменти: много къс железен лост с връх, заострен като на длето. Оказа се подходящ. Иззад гранита се чу леко изщракване и двата пръстена се завъртяха навън под почти прав ъгъл. Холмс натисна единия от тях. Част от гранита се отвори навътре, разкривайки абсолютно тъмен коридор.

— Мили боже! — извика Джеймс, отстъпвайки бързо назад, сякаш се страхуваше да не бъде погълнат от черната дупка.

Преди да влезе, Холмс насочи тънкия лъч светлина на фенера към тъмното пространство — и добре че го направи. На около четиринайсет фута от прага в пода се виждаше квадратна дупка — на едната й страна беше облегната стълба и тя бе достатъчно широка, за да може в нея да се промъкне един човек. Право напред, в дъното на коридора, беше разположен странен на вид тапициран стол, до който можеше да се стигне, като се пристъпва внимателно по двата малки перваза, изсечени в гранита от двете страни на дупката. Вътрешността на паметника нямаше правилна форма, отвсякъде стърчаха бронзови издутини и назъбени метални парчета.

— Статуята е куха — каза Холмс и в гласа му не прозвуча изненада, защото го беше осъзнал още докато седеше на пейката. Той прибра инструмента си в торбата, хвана я, заедно с бастуна си, в едната си ръка, в другата вдигна фенера, влезе вътре и премина по тесния перваз откъм страната на дупката, където бе облегната стълбата, след което насочи светлината на фенера към входа. — Внимавайте, когато влизате, Джеймс.

— Няма да влизам вътре — отвърна писателят. Откакто се беше отворил проходът, той стоеше на няколко крачки от паметника.

— Добре — рече Холмс, — тогава се върнете при двуколката, която ни чака на Ню Хемпшир Авеню. Няма да се бавя много тук. — Той започна да избутва панела, за да затвори входа.

— Чакайте! — внезапно се обади Джеймс. — Влизам. — Едрият писател пристъпи изключително внимателно във вътрешността на паметника и премина по издутината покрай лявата страна на дупката.

Холмс насочи светлината на фенера към входа.

— Трябва да проверя дали отварящият механизъм от вътрешната страна не се нуждае от ключ, за да не се окажем… а, ето го. — Холмс поработи върху механизма и панелът се плъзна обратно на мястото си.

Двамата бяха затворени в гробницата.

— Първо стълбата — каза Холмс и освети желязната стълба, която се спускаше в дупката. Тя имаше парапет и стъпала и се спускаше на дълбочина от около осем фута. На дъното не се виждаше нищо, докато Холмс не осъзна, че стената в дъното на малката шахта, която се намираше откъм страната на статуята, всъщност е черна завеса.

— Бихте ли подържали фенера, за да ми светите, докато сляза долу? — попита Холмс.

— Не! — извика Джеймс. — Искам да кажа… не можете да го направите. Не бива! Това е… всичко това… там долу… ужасно е! — Последното беше произнесено със задавен шепот, защото самото място предразполагаше към шепнене.

Холмс се вгледа в лицето на спътника си под светлината на фенера; знаеше какво точно — според Джеймс — лежеше зад онази черна завеса: стъкленият ковчег с гниещите останки на Клоувър Адамс. Как ли ще изглежда след седем години? За нещастие, Холмс знаеше твърде добре как изглежда едно тяло, което е мъртво от седем години. Той прошепна:

— Не, не, мисля, че не, Джеймс. Вашият приятел Адамс е странен, може би дори луд по нечии стандарти, но в лудостта му има система. Убеден съм, че там долу няма да открием нищо ужасно или отвратително.

Той подаде фенера на Джеймс и остави торбата и бастуна си върху тапицирания стол, поставен до кръглия железен стълб, който служеше като вътрешна подпора на статуята.

— Спуснете го малко надолу — каза Холмс и когато Джеймс протегна фенера напред, детективът слезе няколко стъпала надолу. — Сега аз ще го взема. — Белите пръсти на високия мъж се протегнаха към металната халка на фенера.

Когато стигна до дъното на дупката, Холмс се спря за момент и огледа всичките й стени. Шахтата беше тясна, съвсем малко по-широка от раменете му, и щеше да създава проблеми на всеки, който страдаше от клаустрофобия. Холмс се усмихна, мислейки си, че сигурно изглежда като някой археолог, който току-що е открил гробница в Египет, Вавилон или Троя.

Но по трите гранитни стени не се виждаха никакви йероглифи, нито някакви ръчки или ниши, никакви улики. Само стълбата и черната завеса.

Холмс повдигна фенера и поотвори още малко капака му. После повдигна завесата и пристъпи напред, опипвайки предпазливо с крак гранитния под.

— Какво виждате? — достигна до него напрегнатият, дрезгав шепот на Джеймс.

— Момент само — отвърна Холмс.

Помещението представляваше правоъгълна призма с ширина около шест фута и дължина около осем; беше разположено под основата на скулптурата и шестоъгълника. Холмс изчисли, че над главата му сигурно има поне два фута плътен цимент или дори гранит. Покрити с пръст.

В гранита от лявата му страна, приблизително на височината на рамото му, беше изсечена дълга ниша. Тя бе пълна с книги. Точно вдясно от него се издигаше малка гранитна колона, също на височината на рамото му. Върху нея беше поставен малък фенер. Холмс се изкуши да го запали със запалката за цигари — светлината му сигурно щеше да е по-силна от тази на собствения му фенер — но не искаше да оставя следи от присъствието си тук.

В останалата част от дясната гранитна стена беше изсечена по-голяма ниша, която се издигаше на около три фута над пода; върху долната й част беше проснат дюшек с няколко възглавници. Цялото легло бе дълго около шест фута и Холмс трябваше да подвие крака, за да легне върху него. Дори не се опита. Леглото беше оправено и той докосна с ръка одеялото и чаршафите: те бяха топли, а не студени или мухлясали. Сигурно редовно ги сменяха.

Холмс беше готов да се обзаложи, че в целия си петдесет и пет годишен живот, това бе единственото място, където Хенри Брукс Адамс някога бе оправял леглото си.

В дъното се виждаше втора малка гранитна колона с поставен върху нея фенер. До него лежеше книга. Холмс я взе — беше подвързана с кожа — и я освети с фенера си.

„Светилото на Азия“ от сър Едуин Арнолд. При издаването й през 1879 година книгата беше разбунила духовете в Америка и Англия, но Холмс бе прочел само малка част от нея, преди да я зареже. Намираше стила на Арнолд за непоносимо отегчителен. Но въпреки това помнеше рецензията в лондонския „Таймс“, написана от бележития японист Лафкадио Хърн, след преиздаването й през 1883: „И все пак някоя езотерична форма на Будизма може да се окаже религията на бъдещето… Та какво представлява раят от всички християнски вярвания, ако не нирвана — изчезването на индивидуалността в безкрая“.

Наистина, помисли си Холмс.

След като внимателно остави книгата на мястото й над възглавниците, Холмс мина през завесата и се върна в тясната отвесна шахта.

— Слезте долу, Джеймс.

— Не мога — разнесе се шепотът му.

— Наистина трябва да го направите — рече Холмс. — Иначе цял живот ще се чудите дали съм ви казал истината. Повярвайте ми, тук няма нищо смущаващо.

До слуха му се донесе странен звук, наподобяващ приглушен истеричен кикот. После Джеймс прошепна задъхано:

— Всичко в този момент е смущаващо, Холмс. Ние обезпокоихме един добър човек, нахълтахме непоканени в скръбта му, а може би и в лудостта му. Поведението ни е престъпно. Неописуемо.

— Съгласен съм — отвърна Холмс. — Но стореното — сторено. Слезте и се огледайте, след това повече нямаме работа тук.

— Вдигнете малко фенера — прошепна Хенри Джеймс и започна тромаво да слиза по желязната стълба.

* * *

Пет минути по-късно двамата отново се намираха в надземната част от паметника. Тапицираният стол беше достатъчно широк, за да могат и двамата да седнат върху него, като опрат краката си в малките первази от двете страни на шахтата.

— Оттук няма видимост навън — прошепна Джеймс. И наистина беше така. Под светлината на фенера можеха да различат чертите на лицето на скулптурата, но макар отвън очите й да изглеждаха празни, оттук се виждаха две овални пластини — метални, не бронзови — които покриваха отворите. Холмс беше забелязал допълненията към иначе отворените, сведени очи, когато бе поднесъл фенера по-близо, за да огледа статуята.

— Търсете ръчка — прошепна той. — Тези пластини са прикрепени към… ах!

Ръчката на механизма се намираше от лявата страна на Джеймс.

— Сложете ръката си върху нея, но все още не я натискайте — прошепна Холмс в ухото на Джеймс. — Изчакайте първо да угася фенера и очите ни да се адаптират към тъмнината.

Холмс не се чувстваше твърде удобно седнал толкова близо до друг човек. Той усещаше как Джеймс се отдръпва встрани, отпускайки тежестта на тялото си върху левия крак, за да избегне докосването.

— Сега — прошепна Холмс.

Металният прът над очите се размърда, повдигайки почти безшумно капаците над очите.

Видимостта беше добра — главата на статуята бе наклонена напред и лицето се скриваше отчасти от капишона, но очните отвори бяха по-големи от реалните човешки очи, така че когато Холмс се залепи за дясното око, а Джеймс за лявото, те можеха да видят целия шестоъгълник, пейките, дори звездите над дърветата. Мястото беше празно.

След миг двамата отново седнаха. Видимостта все още беше добра.

— Ето как Адамс вижда и чува реакциите на хората, без да бъде видян или чут — прошепна Джеймс.

Холмс кимна.

— Не съм сигурен, че това… — започна Джеймс, но замълча, когато Холмс го стисна здраво за лакътя.

Някой беше влязъл в заграденото от дърветата място.

Холмс и Джеймс се наведоха напред, като инстинктивно не приближиха очите си твърде близо до отворите, за да не се забележи проблясването им под звездната светлина.

Холмс не можеше да различи нищо, освен два обути в панталони крака — това определено не беше жена с рокля — но мъжът като че ли бе много слаб и много висок. Това впечатление се потвърди, когато той седна на пейката срещу скулптурата и раменете му щръкнаха над много високата каменна облегалка — по-високо и от тези на Холмс, докато детективът седеше там.

Джеймс се наведе и прошепна в ухото на Холмс:

— Това не е Адамс!

Холмс го накара да замълчи със силно стискане за лакътя. Скърцането на чакъла под ботушите или обувките на мъжа се чуваше доста силно и Холмс заподозря, че ограденото място усилва звука. Подозираше също, че Адамс е поискал нарочно от Станфър Уайт да постигне този ефект — което бе причината за високите облегалки на пейките и каменния триъгълник. Холмс се притесняваше, че всеки звук от вътрешността на скулптурата може да се чуе отвън.

Джеймс схвана посланието и отново се наведе напред.

Известно време мъжът не направи нищо. Очите на Холмс все повече привикваха към безлунната нощ и той вече можеше да види ръцете на мъжа, разперени встрани върху облегалката на пейката — същата поза, която детективът беше заел по-рано.

След няколко минути безмълвно наблюдение, мъжът отпусна ръцете си и Холмс успя да различи бледи пръсти, които докосват джобовете на сако или късо палто, ясно чу шумоленето на кибрит и мъжът се наведе напред, за да си запали цигара.

Запалената кибритена клечка трябваше да освети лицето на мъжа, но Холмс видя само сияние, прерязано от тъмна дъга. Веднага се досети, че мъжът носи широкопола шапка и периферията й скриваше лицето му.

Дали това бе случайност, или бе направено нарочно? Шерлок Холмс никога не правеше предположения, но интуицията му подсказваше, че е по-скоро второто.

Двамата с Джеймс седяха на стола, неудобно притиснати един към друг, като не смееха дори да дишат свободно, докато мъжът си пушеше цигарата.

Самотен червен проблясък в тъмнината. Невидимо лице. Само една червена точка.

Накрая мъжът си допуши цигарата, последва едва различимо движение на бледите ръце и той запали втора. Периферията на шапката отново прикри лицето му.

„Той си играе с нас“ — помисли си Холмс.

Не очакваше Лукан Адлер да го открие толкова скоро, но разбра, че може би е подценил скоростта на разпространение на слуховете за пристигането му, слухове, които разпространяваха не само семейство Хей, прислужниците им, семействата Кабът Лодж и Камерън, и Рузвелт, а също така и Клемънс, и Уилям Дийн Хауълс. Лукан беше съвършеният хищник и Холмс осъзна, със стягане в гърдите, което твърде много приличаше на страх, че е предоставил на този хищник-убиец предостатъчно време, за да го открие.

„Тогава защо съм жив?“ — помисли си Холмс и усети, че несъзнателно е плъзнал дясната си ръка в джоба на палтото си.

Вместо успокояващата дръжка на пистолет — той все още не беше намерил време да си купи някакъв тук, във Вашингтон — пръстите му напипаха късата мека дръжка на полицейската палка, която беше донесъл със себе си. Краят на палката, под твърдата кожа, бе натъпкан с пясък и при правилно използване тя гарантирано щеше да повали и най-грамадния противник по лице на земята.

В джоба на панталона си Холмс носеше сгъваем нож с четириинчово острие. В торбата с взломаджийските инструменти най-близкото до оръжие беше късият лост, който бе използвал, за да отвори паметника.

„Великият Шерлок Холмс — помисли си Холмс с ирония, потискайки паниката, която бе изпитал секунда по-рано. — Участва в престрелка със сгъваем нож и полицейска палка.“

Не беше възнамерявал да се изправи срещу Лукан Адлер рамо до рамо с Хенри Джеймс. Но сега се чувстваше уверен, че така е по-добре. Почти бе сигурен, че Лукан знае, че Холмс и още някой се намират вътре в паметника и го наблюдават.

Червеното сияние изчезна. Холмс се напрегна, стисна дръжката на палката. Поне ако Лукан влезеше в паметника — Холмс не се и съмняваше, че анархистът-убиец ги е наблюдавал как влизат вътре — мястото нямаше да е достатъчно, за да може да прояви уменията си в точна стрелба.

„Идеалното място за двубой с палка или нож, особено с отворената шахта, за която Лукан може и да не знае“ — помисли си Холмс.

И с Хенри Джеймс вътре.

Пламна трета клечка. Отново наведена напред глава, периферията на шапката прикрива лицето. Отново проблясването на цигарата в пълния мрак.

Останаха там повече от половин час, според изчисленията на Холмс, като се взираха в непознатия мъж, който гледаше тях. Или поне гледаше към статуята, която през нощта беше просто тъмна фигура. Холмс бе почти сигурен, че човекът отвън не е Хенри Адамс дори да грешеше за височината на мъжа, щеше ли Адамс да си сложи подобна шапка? — и с всяка изминала минута растеше убеждението му, че това е Лукан Адлер, който си играе с него и с Джеймс, както котка си играе с мишка в минутите преди да й отхапе главата.

Краката на Холмс започнаха да изтръпват от неудобната поза, но по-лоша бе засилващата се болка в трите рани от куршуми. Най-зле бе онази на хълбока му. Холмс осъзна, че зает с размишленията върху загадката на Адамс, бе забравил да си бие втората инжекция хероин. Липсата му като че ли караше раните да болят още повече.

Десет минути след запалването на третата цигара Холмс доближи устните си до ухото на Джеймс — можеше да помирише скъпата помада в косата му — и прошепна:

— Останете тук… аз отивам там.

По-скоро усети, отколкото видя, как Джеймс поклати глава, но детективът отново го стисна здраво за лакътя, повтаряйки му отново да не мърда от мястото си.

„Може би Лукан все пак не ни е видял как влизаме в паметника — помисли си Холмс. — В такъв случай Джеймс има шанс да оцелее, дори Лукан да ме убие.“

Детективът пристъпи внимателно върху гранитния перваз, напипа фенера и го вдигна с лявата си ръка. Щеше да го запали отново, когато се озовеше отвън, и бързо да затвори капака му. „Но лъчът светлина, проблясващ в лицето на Лукан, може да…“.

Той не довърши мисълта си, защото всъщност не вярваше, че това е възможно да се случи.

Погледна за последен път, за да се увери, че фигурата и цигарата все още са там, прескочи чевръсто торбата с взломаджийските инструменти, намери опипом механизма за отваряне на плочата и го натисна. Чу се тихо изщракване, но за напрегнатия слух на Холмс то прозвуча като изстрел от пушка.

Нахлулият въздух се оказа студен и Холмс осъзна колко се е затоплило тясното пространство за времето, докато двамата с Джеймс са седели вътре, излъчвайки телесна топлина.

Щом се озова отвън, Холмс пое риска да натисне панела и да го затвори отново — поредното недопустимо изщракване — за да осигури на Джеймс поне минимален шанс за оцеляване, ако в заграждението наистина чакаше Лукан Адлер.

Той коленичи, измъкна с едно бързо движение механичната запалка от джоба на панталоните си и запали фенера. Предният му капак беше плътно спуснат, така че единствената светлина се излъчваше от пламъка на запалката — и тя му се струваше безкрайна и видима за всички, намиращи се в гробището.

Когато щракна запалката и запали фенера, той гледаше настрани, за да запази нощното си зрение, но въпреки това се наложи да примигне няколко пъти, преди да започне да вижда отново. Стиснал фенера в протегнатата си лява ръка, готов да отвори с едно движение капака на фенера при нужда, Холмс извади палката и тръгна напред.

С уверена крачка се запъти към прохода между дърветата, който осигуряваше достъп до заграденото място. През отвора не проникваше никаква светлина. Холмс внимаваше къде стъпва, но не искаше и да върви твърде бавно. Все пак изненадата и може би внезапният лъч светлина, насочен към очите на Лукан, бяха може би единствената надежда за Холмс да оцелее през следващите няколко минути.

Той стигна до прохода между дърветата и се спря, навеждайки се напред, за да надникне иззад ъгъла. Той знаеше, че дори с това бързо движение щеше да се превърне в мишена за експерт-убиец с приготвен пистолет. Макар облаците да бяха забулили звездите, извън ограденото място беше по-светло, отколкото вътре, и главата му щеше да се очертае доста ясно.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс погледна отново, напрягайки очи, но не забеляза нито огънчето на цигарата, нито фигурата на мъжа на пейката. В заграденото пространство вече беше твърде тъмно. Той осъзна, че облаците са се появили по някое време през последните четирийсет и пет минути, докато двамата с Джеймс бяха наблюдавали червеното сияние на цигарата, а не тъмната фигура на мъжа.

Няма причина да чакам повече, помисли си Холмс. Той вдигна високо фенера, но не видя нищо, освен тъмнина, пред себе си. Закрачи бързо напред и звукът от хрущящите под краката му клони бумтеше като лавина в ушите му.

В мига, в който изскочи от прохода, пръстите му избутаха нагоре капака на фенера и дясната му ръка с палката се вдигна нагоре.

Мястото на пейката, където беше седял мъжът, бе празно.

Къде се е преместил? От което и да е място в ограденото пространство той щеше да има идеална видимост за изстрел.

Холмс се поколеба дали да не затвори капака на фенера — така щеше да елиминира снайперистките умения на Лукан, двамата мъже щяха да останат в тъмнината, разчитайки единствено на усета си, а Холмс разполагаше с нож и палка — но установи, че нетърпението му е твърде голямо за подобна тактика на изчакване.

Той се придвижи бързо напред, държейки фенера далеч от тялото си, насочвайки лъча му в различни посоки. Пейките бяха празни. Покритият с чакъл шестоъгълник пред статуята беше празен. Теренът около гранитния блок и бронзовия монумент бе празен.

Зад пейките. Това щеше да е първият избор на Холмс за укритие, ако чакаше някого, когото да застреля.

Холмс скочи върху пейката, а после и върху облегалката й, след което се приземи с приклякване от другата й страна, близо до живия плет. Лъчът на фенера освети тесния коридор между каменната пейка и дърветата.

Празен.

Все така приведен, детективът се втурна напред, придържайки главата си наведена ниско под ръба на облегалката на пейката. Когато стигна до първия ъгъл, той остави фенера на земята, насочвайки лъча светлина наляво.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс се огледа, видя, че и тази част от коридора е празна, не забеляза никакви наскоро направени проходи в живия плет, и забърза към следващия ъгъл, без да си прави труда да спира, преди да завие край него. Беше готов да запрати фенера напред в секундата, в която установи, че няма да успее да се приближи достатъчно, за да заслепи противника си с него.

Нищо.

Холмс навлезе в следващата част от коридора и огледа живия плет. Някой би могъл да си проправи път между клоните на дърветата и храстите и да се измъкне навън, но Холмс със сигурност щеше да го чуе, докато се приближаваше.

След като се увери, че е сам в заграденото пространство, той вдигна високо фенера и тръгна към подиума с бронзовата статуя. Приближи я предпазливо, представяйки си Хенри Джеймс мъртъв, тялото му пуснато в отвесната шахта, силните очи на младия убиец залепени за единия очен отвор на статуята, а дулото на пистолета — към другия. Дупките бяха достатъчно големи, за да може през тях да премине револверен куршум.

Полите на палтото му се отъркаха в листака, докато се промъкваше към седналата, замислена, излъчваща сила статуя. Комбинацията от мрак и ярката светлина на фенера разкри гънките на робата, сенките под капишона, правия нос и масивната брадичка, сгънатата в лакътя и вдигната нагоре ръка с изчезващи под бронзовата брадичка и буза пръсти.

— Джеймс? — Холмс беше произнесъл името с нормалния си, разговорен тон и силата на гласа му в тъмната нощ го накара да подскочи.

Никакъв отговор.

По-силно…

— Джеймс?

— Тук съм — разнесе се странно приглушен глас от главата на статуята.

Холмс си представи едрия писател в тясното пространство, с притиснато към двойната му брадичка дуло на пистолет. Всъщност дори не беше сигурен, че приглушеният глас принадлежи на Хенри Джеймс.

— Как се казваше онзи ваш роман, който казах, че харесвам? — попита Холмс, все още притиснат към дясната страна на статуята, за да не може да бъде видян от вътрешността й.

— Какво? — Този път отекващият глас прозвуча повече като Джеймсовия. Като един раздразнен Джеймс.

Холмс повтори въпроса си.

— „Принцеса Касамасима“ — прозвуча гневният отговор. — Но какво общо има това със случващото се, за бога?

Холмс се усмихна и пристъпи пред забулената фигура. Неволно се обърна и погледна през рамо.

— Къде е той? — попита детективът статуята.

— Нямам никаква представа, Холмс. — Този път гласът се чуваше по-ясно и със сигурност принадлежеше на Джеймс, макар и приглушен от бронза. — Веднага след като излязохте, проблясъкът от цигарата изчезна. Не видях човекът да се движи… нито го видях да излиза през прохода. Той просто… изчезна.

— Добре — отвърна Холмс. — Значи го изпуснах. Бихте ли взели торбата ми на излизане?

— Много е тъмно — каза Джеймс през единия очен отвор. — Не мога да видя къде стъпвам. Шахтата… не мога да открия отключващия механизъм… Ще се опитам, но…

— Сега, като се замисля, по-добре да дойда да ви взема — каза Холмс. — Останете на стола още малко, аз ще донеса фенера.

Но вместо да излезе през прохода и да заобиколи паметника, Холмс прекоси шестоъгълника, отпусна се на едно коляно и започна да оглежда чакъла около пейката. След това направи същото и при останалите две пейки. После мина зад тях и също огледа внимателно земята. Тъкмо оглеждаше чакъла на площадката, когато откъм статуята отново се разнесе приглушен звук.

Холмс се приближи до нея и вдигна фенера.

— Какво беше това, Джеймс?

— Какво, за бога, правите там? — изръмжа натъженото безполово лице.

— Търся цигари и/или пепел — отвърна Холмс. — Видяхме, че Лукан — онази фигура в тъмното — изпуши поне три цигари докрай; и двамата усетихме миризмата на тютюн в тъмнината, но никъде не откривам следа от пепел или изгоряла цигара. Сигурно е тръскал пепелта в дланта си, след което я е прибрал заедно с угарките в джоба си. Не смятате ли, че такова поведение е твърде подозрително за невинен човек, Джеймс?

— Проклета да е цигарената пепел — отвърна засенченото бронзово лице. — Елате да ме измъкнете оттук, Холмс. Повече от час имам нужда да се облекча.

* * *

Когато двамата стигнаха до Ню Хемпшир Авеню, двуколката и кочияшът ги нямаше.

— Този негодник! — извика Джеймс, имайки предвид кочияша. — Проклетият кочияш прибра парите ви, но въпреки това си е тръгнал.

— Доста време ни нямаше — рече Холмс. През целия път от паметника той беше държал раменете си изгърбени, докато не го заболяха, очаквайки удара от куршум, чието свистене нямаше да чуе. Двамата стояха и оглеждаха напрегнато широката, но пуста улица. Тук нямаше улично осветление, нито къщи с осветени прозорци.

— Може би нашият пушещ приятел го е наел — предположи Джеймс. — Какво ще правим сега?

— До пансиона на госпожа Стивънс са по-малко от четири мили, така че ще вървим пеша — каза Холмс. Той знаеше, че колкото и да се опитва да се отпусне, тялото му ще очаква удара от куршум през целия път. Както и през всеки час и минута в следващите дни и нощи, докато проблемът не бъде разрешен.

Няколко минути по-късно двамата стигнаха до самотен уличен газен фенер, който стърчеше на кол в моравата пред тъмна къща. Светлината му очертаваше жълтеникав овал върху пътната настилка и освети и двамата, когато Джеймс се спря за секунда.

„Това е идеалното място“ — помисли си Холмс. Лукан в тъмнината зад къщата или в мрака под дърветата от двете страни на улицата. Мишената му — всъщност мишените, ако Лукан беше в особено кърваво настроение — застинали като елени пред лъча светлина на незаконен ловджийски фенер.

— Някак си съм успял да си загубя часовника — каза Джеймс. Колко е часът?

Холмс можеше само да се надява, че писателят не е изгубил часовника си вътре в паметника. На следващата сутрин Холмс щеше да уведоми Хенри Адамс, че е разгадал малката му мистерия, че е намерил и е влязъл в най-скъпия „параван за лов на патици“ в историята, но нямаше никакво намерение да му разкрива участието и на неговия приятел Хенри Джеймс.

Сега остави на земята тежката си брезентова торба, извади часовника си на верижка от джоба на жилетката си и го поднесе пред Джеймс така, че писателят да може да го види.

— Петнайсет минути след полунощ — каза Холмс. Джеймс кимна едва забележимо, вдигна торбата на Холмс и отново закрачи.

След полунощ, помисли си Холмс и забърза след другия мъж, докато чакълената настилка хрущеше под краката им. Вече беше вторник — четвърти април — рожденият ден на Шерлок Холмс.

Току-що беше навършил трийсет и девет години.