Дан Симънс
Петата купа (3)

Глава 3

Въпреки обещанието на Холмс да го отведе на „добре осветено място“, Джеймс очакваше да се озове в сумрачно, забутано кафене, в което се влиза от някоя задна уличка. Вместо това Холмс го бе завел в „Кафе дьо ла Пе“, което се намираше съвсем близо до хотела на Джеймс, на пресечката на Булеварда на капуцините и Площада на Операта в Девети окръг на Париж.

„Кафе дьо ла Пе“ беше едно от най-големите, ярко осветени и най-живописно украсени заведения в цял Париж, съперничещо по претенциозност на декора и брой на огледалата единствено на Опера Гарние, която се намираше от другата страна на площада. Джеймс знаеше, че мястото е било построено през 1862 година, за да обслужва гостите на близкия „Гранд Отел дьо ла Пе“, и е достигнало пълната си слава през 1867 година, по време на Световното изложение. Това бе една от първите обществени сгради в Париж с електрическо осветление, но въпреки това, сякаш стотиците хиляди крушки не бяха достатъчни, бляскави фенери хвърляха ярки лъчи светлина върху големите огледала. През годините Хенри Джеймс беше избягвал да посещава това заведение, макар и единствено заради всеобщото мнение на парижани, че вечеря в „Кафе дьо ла Пе“ означава непременно да се натъкнеш на приятели или познати. Толкова популярно беше това място. А Хенри Джеймс предпочиташе сам да избира времето и мястото, където „да се натъкне“ на стари познати или приятели.

Холмс като че ли не се притесняваше от тълпата, гръмогласните разговори и множеството лица, които се обърнаха към тях, когато влязоха. Джеймс чу фалшивия норвежец да иска от метр д’отела „обичайната маса“ — на отличен френски — и двамата бяха отведени до малка кръгла маса, встрани от суматохата на оживеното заведение.

— Нима идвате тук достатъчно често, за да си имате „обичайна маса“? — попита Джеймс, когато останаха сами. Или поне дотолкова сами, колкото бе възможно сред подобна суматоха и шум.

— Вечерял съм тук поне три пъти седмично през двата месеца, откакто съм в Париж — каза Холмс. — Видях десетки познати, бивши полицейски партньори в детективската ми работа и клиенти. Никой не успя да ме разпознае под дегизировката ми на Ян Сигерсон.

Преди Джеймс да успее да отговори, се появи келнерът и Холмс прояви безочието да поръча и за двамата. След като избра доста добро шампанско, а може би заради късния час, той поръча обилна следоперна вечеря за двама: le lièvreen civet, pâtes crémeuses d’épeautre, придружени от plateau de fromage affinés, а също така и поднос с la figue, l’abricot, le pruneau, en marmelade des fruits secs au thé Ceylan и biscuit spéculos, и най-сетне mousse légère chocolat^[1].

Джеймс нямаше апетит. Деликатният му стомах се беше разстроил от сътресенията през последния час. Освен това изобщо не му се ядеше заек — особено задушен заек, залят с тежкия и пълен с брашнени гранули френски сос — и тази вечер дори и не му се помисляше за плодове. Освен това като малък бе живял във Франция и се беше преситил с шоколадов мус, затова сега го ненавиждаше.

Но не каза нищо.

Джеймс ужасно искаше да разбере откъде Холмс — този долнокачествен уличен фокусник — „знае“, че прахта на сестра му Алис е в кутийката за енфие, но по-скоро би умрял, отколкото да повдигне въпроса тук, в това заведение. Вярно, че едва ли някой би могъл да подслушва разговора им сред глъчта от разговарящите, смеещи се гости и предвид отдалечеността на масата им, но не това беше проблемът.

След като отпиха от доста доброто шампанско, Холмс каза:

— Прочетохте ли некролога ми, който беше публикуван в „Таймс“ преди почти две години?

— Приятели ми споменаха за него — отвърна Джеймс.

— Аз го прочетох. Броят беше отпреди три седмици — по онова време бях в Истанбул — но успях да го прочета. Него и последвалото интервю с горкия Уотсън, който описваше смъртта ми при водопада Райхенбах, докато съм се борел с „Наполеона на престъпния свят“, професор Джеймс Мориарти.

Хенри Джеймс предпочиташе да мълчи, но знаеше, че от него се очаква да изпълни ролята на събеседник.

— Как успяхте да оцелеете след това ужасно падане, господин Холмс?

Холмс се засмя и изчетка трохичките от щръкналите си черни мустаци.

— Нямаше падане. Нямаше борба. Нямаше никакъв „Наполеон на престъпния свят“.

— Няма професор Джеймс Мориарти? — попита Джеймс.

Холмс се подсмихна и попи устните и мустаците си с бялата ленена салфетка.

— За съжаление, съвсем никакъв. Абсолютна измислица, която да послужи на целите ми… които в случая бяха да изчезна.

— Но Уотсън разказа пред лондонския „Таймс“, че този професор Мориарти е написал книга — „Силата, движеща един астероид“ — настоя Джеймс.

— Измислена също от мен — подсмихна се самодоволно Холмс под Сигерсоновия си мустак. — Такава книга не съществува. Споменах я пред Уотсън само за да може по-късно да придаде на интервютата му пред пресата — и на собствения му, наскоро издаден разказ „Последен случай“, в който неизбежно бяха разкрити събитията, предшестващи водопада Райхенбах — известна… как то наричате вие, писателите?… правдоподобност. Да, точно това е думата. Правдоподобност.

— Но след като тази подробност беше спомената в различни вестникарски статии, свързани с Мориарти и вашата кончина, не се ли страхувахте, че хората може да се опитат да намерят „Силата, движеща един астероид“, дори от чисто любопитство? Щом книгата не съществува, цялата ви история за случилото се при водопада Райхенбах може да рухне.

Холмс се засмя, махвайки с ръка.

— О, подчертах пред Уотсън, който на свой ред го подчерта пред пресата, че в книгата на Мориарти е използвана най-нечетимата и трудна висша математика — мисля, че точните ми думи пред Уотсън бяха: „Това е книга, която се издига до такива висини във висшата математика, че никой в научната преса не е способен да я критикува“. Това ще попари обикновеното любопитство. Освен това помня, че казах на Уотсън, че от прочутата книга на Мориарти — прочута само в математическите среди — са отпечатани толкова малко бройки, че днес се намират изключително рядко и дори са неоткриваеми.

— Значи умишлено сте излъгали приятеля си за този… този „Наполеон на престъпния свят“… само за да може доктор Уотсън да повтори всичките ви измислици пред пресата? — попита Джеймс с надеждата, че студенината в гласа му ще достигне до Холмс.

— О, да — отвърна Холмс с лека усмивка. — Абсолютно.

Известно време Джеймс седя мълчаливо. Най-накрая рече:

— Ами, ако бяха призовали доктор Уотсън да даде показания под клетва… ако, примерно, бяха започнали разследване на смъртта ви?

— О, всякакви разследвания досега щяха да са приключили — каза Холмс. — Все пак от случката при водопада Райхенбах са минали две години.

— И въпреки това… — започна Джеймс.

— Уотсън нямаше да лъжесвидетелства при такива показания прекъсна го Холмс, като този път в гласа му прозвуча леко раздразнение, — защото той искрено вярва, че Мориарти е, както подробно му обясних, „Наполеон на престъпния свят“. И също толкова искрено вярва, че съм загинал заедно с него при падането във водопада Райхенбах в Швейцария.

Джеймс примигна няколко пъти, въпреки всичките си усилия да сдържи реакцията си на тези думи.

— И не изпитвате никакви угризения, че сте излъгали най-добрия си приятел? В пресата съобщиха, че съпругата на доктор Уотсън е починала в периода след вашето… изчезване. Значи сега горкият човек жалее загубата както на съпругата си, така и на най-добрия си приятел.

Холмс хапна още малко плодове.

— Не само го излъгах, господин Джеймс. Поведох Уотсън на весело преследване — по следите на митичния Мориарти, нали разбирате — из Англия и Европа, което приключи с прословутото падане във водопада, където нито моето тяло, нито това на професор Мориарти някога ще бъдат открити.

— Постъпили сте отвратително — каза Джеймс.

— Постъпих както беше необходимо — отвърна Холмс, без да показва раздразнение или да набляга на думата. — Разбирате ли, трябваше да изчезна напълно. Да изчезна без следа, по начин, който би убедил масите — или поне онази малка част от тях, която проявяваше интерес към скромните ми приключения — че съм мъртъв. Оплакваха ли кончината ми в Лондон, след като научиха новината?

Думите му накараха Джеймс да примигне; той беше сигурен, че Холмс се шегува, докато не видя сериозното изражение на лицето му.

— Да — отвърна най-после той. — Поне така чух.

Холмс чакаше. Накрая рече:

— Историята на Уотсън за Райхенбах, онзи негов разказ, наречен „Последен случай“, се появи в списание „Странд“ само преди три месеца — през декември, деветдесет и втора. А мен ме интересува как реагираха при появата на новината две години по-рано.

Джеймс потисна въздишката си.

— Не чета „Странд“ — сподели той. — Но ми казаха, че както когато за пръв път са научили новината за смъртта ви, така и през тази зима, след появата на разказа на доктор Уотсън, младите мъже в Лондон са носели черни нашивки на ръкавите.

Джеймс наистина никога не би се зачел в евтините романчета, инцидентните научни статии и светската хроника, които се публикуваха на страниците на „Странд“. Но по-младите му приятели — Едмънд Гос и Джонатан Стърджис — ги четяха. И двамата бяха носили месеци наред черни нашивки на ръкавите си, жалеейки предполагаемата смърт на Холмс. Самият Джеймс намираше това за абсурдно.

Шерлок Холмс се усмихваше, дояждайки последните остатъци от шоколадовия си мус.

Хенри Джеймс, все още ужасен от мисълта, че ако позволи на Холмс да води разговора, той отново ще го насочи към съдържанието на кутийката за енфие в джоба му, каза:

— Но защо пуснахте този лъжлив слух? Защо подведохте добрия си приятел доктор Уотсън и хилядите си верни почитатели, щом не съществува никаква мащабна престъпна конспирация — щом не ви преследва никакъв Наполеон на престъпния свят? Какъв е мотивът ви? Обикновена извратеност?

Холмс остави лъжичката си на масата и впери поглед в писателя.

— Иска ми се да беше толкова просто, господин Джеймс. Не, реших, че трябва да изфабрикувам собствената си смърт и да изчезна съвсем, защото открих чрез собствените си логически разсъждения… чрез индуктивните и дедуктивните методи, които ме превърнаха в най-прочутия детектив-консултант в света… един толкова ужасяващ факт, че не само животът ми се промени необратимо, но и стигнах до онова място край Пон Ньоф, готов да сложа край на всичко.

— Какъв ще да е този единствен факт, който… — започна Хенри Джеймс, но бързо млъкна. Подобен въпрос щеше да е върховна проява на нахалство и лоши маниери.

Холмс се усмихна напрегнато.

— Открих, господин Джеймс — рече той, навеждайки се напред, — че не съм реална личност. Аз съм… как би се изразил човек на литературата като вас? Аз съм, както неоспоримо сочат доказателствата, литературна конструкция. Творение на някой опръскан с мастило драскач. Обикновен литературен герой.