Дан Симънс
Петата купа (27)

2.

На седем инча под нивото на етажа и продължава да потъва

Холмс се чувстваше много по-удобно в новата си квартира у госпожа Стивънс, отколкото като гост в дома на Джон и Клара Хей. Вярно, че дори в пансиона Хенри Джеймс живееше заедно с него, но вратата към неговите стаи се намираше доста по-нататък по дългия коридор и те вече не се виждаха толкова често, нито се налагаше да се хранят заедно. Но най-важна беше свободата му — вторият етаж си имаше собствен вход и дървено стълбище, и всеки един от квартирантите си имаше собствен ключ за входната врата. Холмс вече можеше да излиза и да се прибира, когато си пожелае — в каквато дегизировка си избереше — без да попада под изпитателните погледи на Хенри Джеймс или на прислугата на семейство Хей.

Тази сутрин не се беше предрешил на никого; бе облякъл ушития си в Лондон костюм, жилетка, цилиндър и ръкавици, дълъг черен шал и носеше бастуна си, в който беше скрито острото като бръснач трийсетинчово острие.

От другата страна на Лафайет Скуеър Холмс си спря един двуколесен файтон и каза на кочияша да го откара до щаба на полицейското управление на ъгъла на Пета и Луизиана. Щом стигнаха дотам, той накара кочияша да спре от другата страна на улицата, срещу старата занемарена сграда.

Наложи му се да почака само десетина минути, преди главният суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям С. Мур да се появи на стълбището. Той погледна раздразнено часовника си и махна с ръка на един файтон. Холмс нареди на кочияша си да последва файтона, макар да знаеше накъде се е запътил.

Холмс никога не се беше срещал с началника на вашингтонската полиция, но бе разгледал внимателно снимките му и не можеше да сбърка тази бяла брада в стила на генерал Робърт Е. Лий. Освен това знаеше, че раздразнението, на което бе станал свидетел, се дължеше на факта, че началникът не беше свикнал да бъде призоваван никъде от никого, а най-малко в незначителната Малтби Билдинг по заповед на някой си от Държавния департамент.

Файтонът на Холмс спря край тротоара на ъгъла на Ню Джърси Стрийт и Конститюшън Авеню точно когато Мур се изравни и едва не се сблъска с бившия главен суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям Дж. Брок. Докато брадата на Мур изглеждаше гъста, бяла и пухкава, брадата на бившия главен суперинтендант Брок бе рехава и посивяла, което отговаряше напълно на изтощения му вид.

— Какво правите тук… — започна Мур.

— Бих могъл да ви питам същото, сър — сопна му се Брок.

Двамата мъже искрено се ненавиждаха. На всичкото отгоре Холмс и бившият главен суперинтендант на полицията се познаваха лично. Брок имаше причина — или поне той така си мислеше — да мрази Холмс дори повече, отколкото презираше настоящия главен суперинтендант.

Холмс изчака двамата мъже, които продължаваха да мърморят недоволно, да влязат в сградата, и едва тогава слезе от файтона си и плати на кочияша.

Предишната седмица Холмс беше разпитал Джон Хей за Малтби Билдинг, споменавайки само, че е минал покрай някаква странно изглеждаща сграда, а Хей се беше разсмял и му бе обяснил, че вина за това има асансьорът в сградата, защото Малтби Билдинг, пететажна жилищна сграда, закупена двайсет години по-рано за нуждите на Сената, е била построена от нюйоркски предприемач на мястото на стар обор. Всъщност, беше обяснил Хей, сградата е била построена върху песъчлив терен, „което се отнася до толкова много неща във Вашингтон“. Масивният асансьор започнал да потъва в пясъка, повличайки след себе си цялата сграда надолу, и сега, когато човек реши да влезе в него, подът му ще се намира на седем инча по-високо или по-ниско от етажа. „На всичкото отгоре — додаде Хей след поредната порция смях, — все още заетите кабинети в Малтби Билдинг са ужасно студени през зимата, направо нетърпими през лятото и ужасно тесни през всички сезони.“

„Идеално“ — си беше помислил Холмс и бе телеграфирал на брат си Майкрофт, за да накара Уайтхол да „призове“ началниците Мур и Брок и някои други в Службата по инспекция на параходите на четвъртия етаж в сградата. Главен инспектор на въпросната служба беше някой си Джеймс А. Дисмънт, който бе предупреден от Държавния департамент за сутрешната инвазия, но не му бе обяснена причината за сбирката. Сега, когато изнервеният чиновник на Дисмънт, някой си Андрю Макуилямс, ако се съди по табелата на бюрото му, въведе Шерлок Холмс в претъпкания кабинет на главния инспектор, той се озова сред глъчка от разгневени гласове — над които се извисяваше този на Уилям С. Мур.

Холмс потропа силно по пода с бастуна си и всички глави се обърнаха към него.

— Господа — рече той с най-заповедническия си глас, — аз съм господин Шерлок Холмс и по моя молба — предадена чрез Уайтхол, вашия президент и вашия Държавен департамент — сме се събрали тук тази сутрин. Господин Дисмънт — Холмс кимна към объркания Главен инспектор на службата по инспекция на параходите, — налага се да използваме вашия кабинет само за около четирийсет и пет минути, и приканваме вас и вашия чиновник, господин Макуилямс, да напуснете сградата и през следващия един час да се насладите на прекрасния пролетен ден.

Дисмънт изду бузи, сякаш се канеше да възрази, но после огледа лицата на важните личности, събрани в кабинета му, кимна отсечено и излезе, като затвори внимателно вратата зад гърба си. Холмс провери дали главният инспектор и секретарят му са напуснали приемната, след което се обърна към същите онези зачервени лица, готови да изригнат срещу него. Той вдигна облечения си в ръкавица показалец.

— Стоп! — каза детективът. — Преди да отправите своите възражения и искове, ви моля да разберете, че тази среща беше одобрена от Нейно величество кралица Виктория и президента Кливланд, и е уредена от нашия Уайтхол и вашия Държавен департамент… точно заради необходимостта от пълна конфиденциалност.

— Моят кабинет в полицейския щаб щеше да е абсолютно подходящ! — прогърмя главният суперинтендант на полицията Мур през белите си мустаци.

— Не, суперинтендант Мур, нямаше да е — отвърна тихо Холмс. — Не само защото входът към полицейския щаб на Пета и Луизиана се наблюдава от разузнавачи… шпиони, бихте ги нарекли вие… на които плащат местните престъпни банди, но в тяхната ведомост са записани и някои хора от вашия персонал и от полицейското управление.

— Това е… възмутително! — изрева Мур.

— Също толкова възмутително, колкото и обвиненията, че моите детективи са корумпирани, които господин Холмс отправи преди повече от десет години! — отсече рязко бившият главен суперинтендант на полицията Брок. — Изгубих поста си през хиляда осемстотин осемдесет и трета заради разпространяването на подобни слухове.

Холмс кимна.

— Много жалко — рече тихо той. — Бях поканен в Америка, за да разследвам покушението срещу вашия президент Гарфийлд… по-точно, за да проверя дали убиецът Шарл Гито е свързан с анархистките конспиратори, които по-късно се опитаха да убият кралица Виктория. Разследването ми разкри, че Шарл Гито е действал сам и е бил движен от мотиви, създадени в изкривеното му съзнание. Но същото това разследване разкри корупционните практики сред много членове на вашето детективско бюро — включително приемането на пари от известни анархистки конспиратори.

Брок обърна гръб на Холмс и отиде до прозореца, за да погледне навън.

Преди Мур да се развика отново, Холмс каза:

— Нека ви представя другите трима господа, за чието присъствие настоя президентът Кливланд.

Холмс кимна към един нисък, красив мъж, който стоеше близо до Брок и прозореца. Мустаците на господина бяха намазани с восък и завити по френска мода, тъмната му коса беше зализана, но всякакви мисли за контешки вид биваха попарени от квадратната му челюст, плътните устни и авторитетния поглед.

— Господин Уилям Рокхил, ако не се лъжа — каза Холмс. — Изпълнителен секретар на Третия помощник държавен секретар и наша свръзка с Държавния департамент и различните европейски правителства, в случай че се наложи да контактуваме с тях.

Рокхил се поклони леко на Шерлок Холмс.

— Un plaisir de vous rencontrer^[1], мосю Холмс. — Той се поклони и на останалите. — Господин вицепрезидент. Господа.

Детективът посочи с жест високия мълчалив мъж с бяла коса, разделена на път по средата, единствения в стаята, освен Холмс, който беше гладко избръснат.

— Вие сте господин Дръмънд, предполагам?

Високият мъж се поклони леко.

— Андрю Л. Дръмънд, на вашите услуги.

— Господин Дръмънд е настоящият Началник на тайните служби към Министерството на държавната хазна — рече Холмс.

Дръмънд леко кимна. В ясните му сини очи като че ли проблесна веселие.

— Какво общо, по дяволите, имат Държавният департамент и Държавната хазна с тази история? — прогърмя гласът на суперинтендант Мур. — И във връзка с това — суперинтендантът вдигна бастуна си и посочи Холмс, — кой, по дяволите, сте вие и кое ви дава правото да призовавате Главния суперинтендант на вашингтонската полиция?

Преди Холмс да успее да отговори, шестият, последен човек в стаята, единственият, който все още не беше представен, около шейсетгодишен, мълчалив, оплешивяващ мъж с мустаци, който стоеше в сенките в ъгъла, рече тихо:

— Аз ще отговоря на това, суперинтендант Мур. Аз съм вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън. Господин Шерлок Холмс, най-прочутият и уважаван детектив-консултант на Англия, поиска свикването на днешната среща от името на президента Кливланд, който моли всички присъстващи за пълно съдействие по въпрос от национално значение.

— Господин вицепрезидент… — заекна главният суперинтендант на полицията Мур и млъкна. Холмс знаеше от Хей и някои други хора, че вицепрезидентът Адлай Стивънсън, издигнат от помощник-началник на Националната пощенска служба до вицепрезидент по прищявка на партията на Кливланд по време на Демократическата конвенция през 1892 година, можеше да се появи на почти всяко парти или сбирка във Вашингтон и нямаше да бъде разпознат. (Холмс нямаше да се изненада и четири години по-късно, в края на 1897 година, когато щеше да прочете в една малка статия в лондонския „Таймс“: „Попитан дали президентът Кливланд някога е търсил мнението му по някой въпрос, вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън отговори: «Не още. Но до края на мандата ми все още остават няколко седмици.»“).

— Проблемът, който стои пред нас, господа — каза Холмс, забелязвайки, че дори бившият главен суперинтендант на полицията Брок е отклонил вниманието си от прозореца, — са плановете на анархистите за убийството на Нейно величество кралица Виктория и монарсите, императорите и избраните лидери на поне дванайсет други държави, като се започне с убийството на президента Гроувър Кливланд преди или на самия първи май.

* * *

Именно вицепрезидентът Стивънсън се зае да сведе избухналата глъчка до поредица от въпроси и отговори към спокойния Шерлок Холмс.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Доколко достоверна е информацията относно покушението срещу президента Кливланд, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Изключително достоверна, сър.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Има ли някакви конкретни детайли в това предупреждение, или е просто обичайната неопределена заплаха?

Шерлок Холмс: В най-конкретната заплаха до този момент се споменава, че покушението срещу президента Кливланд ще бъде извършено на първи май… социалистическия международен празник на работещите след инцидента на „Хеймаркет“… най-вероятно когато официално обяви откриването на Световното Колумбово изложение в Чикаго.

Секретарят от Държавния департамент Рокхил: За операция, подобна на площад „Хеймаркет“, ли става дума, господин Холмс? Банди? Бомби? Яростна стрелба по полицията и срещу президента?

Шерлок Холмс: Подобна възможност винаги съществува… но според информацията ни покушението по-вероятно ще бъде извършено от двама убийци, наети от анархистите.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Известна ли е самоличността на тези наемни убийци?

Шерлок Холмс: Да. Това са фотографиите на двамата мъже. По-възрастният сигурно ви е добре познат… полковник Себастиан Моран. По-младият е и по-способен… двайсетгодишният Лукан Адлер… а на тази фотографска плака е първата официална снимка на Адлер. Моля, внимавайте със стъклото. Можете ли да направите копия в близък план от тази плака, началник Дръмънд?

Началникът на тайните служби Дръмънд: Разбира се. (Поднася фотографската плака на Клоувър Адамс под светлината, а останалите мъже се скупчват около него, за да зърнат лицето.) Боже… Този Адлер е още момче.

Шерлок Холмс: Тази фотография е направена преди почти седем години, господа. Лукан Адлер е бил на тринайсет години… момче, както сам казахте. Но още тринайсетгодишен, той е бил забележителен ловец и стрелец с пушка, и вече се е обучавал за убиец от наставника си, полковник Себастиан Моран.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Кой е направил тази фотография на Лукан Адлер?

Шерлок Холмс: Боя се, че на този етап не мога да ви разкрия тази информация. Но ви уверявам, че младият мъж на снимката наистина е Лукан Адлер и че лицето му, макар и по-ъгловато и грубо, изглежда по същия начин и днес.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Откъде знаете как изглежда сега, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Сблъсквал съм се с него през последните години.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: (Със саркастичен смях.) Какво? Прочутият Шерлок Холмс се е „сблъсквал“ с нашия убиец и човекът не е в затвора? Как е възможно това? Да не би способностите на прочутия детектив да отслабват с възрастта, сър?

Шерлок Холмс: Лукан Адлер ме преследваше, господин Брок. И преди две години вкара три куршума в мен, макар и от изключително голямо разстояние. Чист късмет беше, че оцелях с помощта на факта, че куршумите бяха изцяло покрити със стомана — като на военните муниции — затова преминаха през тялото ми, вместо да се разплескат вътре. Ако бяха обикновени куршуми, по-меки, щяха да поразят дробовете ми, сърцето и гръбнака.

(Възцарява се продължително мълчание.)

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Какви доказателства… въз основа на какво… трябва да повярваме в съществуването на тази мащабна анархистка конспирация? Че датата първи май е определена за покушение срещу президента? Това ли е всичко?

Шерлок Холмс: Въз основа, сър, на определени сведения, събрани от тайните служби на Нейно величество. Информацията е потвърдена от новия префект на парижката полиция, мосю Луи Жан-Баптист Лепин, и от инспектор Ано от френската Сюрте, както и от допълнителни сведения, събрани от белгийските и френските тайни служби. И накрая, господа, ние действаме въз основа на допълнителна информация, получена при собствените ми разследвания през седемте години, след като представих доказателства на чикагската полиция относно клането на площад „Хеймаркет“.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Господин Холмс, всеобщото мнение в Съединените щати днес е, че процесът Хеймаркет е несправедлив фарс, разигран от нечестен съдия и прекалено усърдни прокурори. Всеобщото мнение, господин Холмс, е, че петимата обесени мъже са мъченици на работническото движение — мъченици на борбата за осемчасов работен ден.

Шерлок Холмс: Ако това, което казвате, е вярно, господин Брок, значи всеобщото мнение в Съединените щати е пълна глупост.

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Господин Холмс, почти сигурно е, че новият губернатор на Илинойс, господин Алтджълд, ще помилва тримата осъдени мъже от „Хеймаркет“, които получиха присъди от по петнайсет години, вместо смъртно наказание… Шваб, Фийлден и Нийбе. Помилване с пълна амнистия. Както каза господин Брок, сега хората са на мнение, че целият Хеймаркетски процес е бил фарс — нечестен — и че Фишер, Линг, Парсънс, Спайс и Енгел са екзекутирани несправедливо.

Шерлок Холмс: Само четирима от осъдените мъже са били обесени, сър… Енгел, Спайс, Парсънс и Фишер. Линг, който е направил бомбата, се е самоубил, като е сдъвкал в килията си капсула динамит. Лицето му се пръснало на парчета. И въпреки това минали няколко часа, преди да умре.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: И въпреки това сега, седем години по-късно, губернаторът Алтджълд и много, много други хора твърдят, че тези мъже са герои на работническата класа.

Шерлок Холмс: Тези осем мъже бяха убийци и заговорници. Доказах го за нуждите на чикагската полиция и съдилищата. Не на последно място чрез разбиването на техния шифър в анархисткия вестник Arbeiter-Zeitung… шифър, който координираше правенето на бомбите, въоръжаването на анархистите и засадата, която бяха подготвили на полицията в онзи първи май на площад „Хеймаркет“.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Но никой не успя да залови мъжа, за когото се смяташе, че всъщност е хвърлил бомбата… Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Рудолф Шнаубелт.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Да. Шнаубелт просто се изпари. Изчезна. Вероятно завинаги.

Шерлок Холмс: Не завинаги, началник Дръмънд. Намерих Рудолф Шнаубелт във Франция преди пет години.

(Стаята отново се изпълва с глъчка, докато вицепрезидентът Стивънсън не вдига ръка. Когато всички се умълчават, той с жест дава думата на началника на вашингтонската полиция.)

Главният суперинтендант на вашингтонската полиция Мур: Не съм чул нищо за арестуването на Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Страхувам се, че господин Шнаубелт умря, преди да бъде задържан. Той се хвърли от прозореца и се удави в бързата швейцарска река, която течеше отдолу. Но не и преди да признае — или да се похвали, по-скоро — за участието си в заговора и че на четвърти май хиляда осемстотин осемдесет и шеста година собственоръчно е хвърлил бомбата срещу полицията от закътана уличка, излизаща на площад „Хеймаркет“.

Бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Брок: Значи, господин Холмс, разполагаме единствено с вашата дума за… признанието на Рудолф Шнаубелт.

Шерлок Холмс: Моята дума и думата на още двама изключителни полицейски офицери, които бяха заедно с мен, когато Шнаубелт сипеше хвалбите си, а после се опита да избяга.

Началникът на тайните служби Дръмънд: Можете ли да ни кажете имената на тези мъже, господин Холмс?

Шерлок Холмс: Разбира се. Първият беше моят колега-детектив инспектор Лепин, за когото споменах по-рано, а вторият полицейски офицер, който чу признанието на Шнаубелт — и ни помогна да измъкнем трупа му от реката — беше един млад и изключително обещаващ нов член на брюкселската полиция, младши инспектор на име Еркюл Поаро. Но стига за старите случаи. Какво възнамерявате да направите вие, господа, през следващите четири седмици — или по-малко — за да спасите живота на президента Гроувър Кливланд?

* * *

Холмс се отдалечи от групичката и се облегна на един шкаф, пълен с наредби и спецификации за котлите на параходите.

Вицепрезидентът Стивънсън пристъпи напред и се обърна към останалите присъстващи.

— Президентът — каза той, — нареди тази група — и всички останали, които сметнем за необходимо да поканим — да се събира на всеки две седмици, за да обсъжда проблема с охраната. Мисля, че неделя сутрин, десет часа, е подходящо.

— Неделя! — извика Брок. — Сега ще трябва да жертвам неделите си и неделните служби със семейството си заради тази… сянка или призрак на заплаха? Освен това вече нямам никаква официална власт в полицията. Няма никакви причини да съм тук.

— Президентът пожела да участвате в тази първа сбирка — отвърна тихо вицепрезидентът Стивънсън.

— И по каква причина точно? — попита настоятелно мършавият бивш главен суперинтендант на вашингтонската полиция.

— Вашето детективско бюро беше разядено от корупция, когато подадохте оставка — каза Шерлок Холмс. — Вие напуснахте, много от тях останаха и сега заемат дори по-високи постове. Детективите, на които плащат бандите или анархистите, могат да окажат съдбоносно влияние върху нашите планове. Необходимо е вашето експертно мнение по този въпрос. С други думи, сър, президентът на Съединените щати нареди вие да станете онова, което американските престъпници наричат, мисля… плъх.

Брок изсумтя, но очевидно не намери какво да отговори на това.

— Така, да продължаваме тогава — каза Стивънсън, сякаш някакво незначително предложение беше прокарано пред Сената. — Суперинтендант Мур, моля, обяснете ни ролята на вашия департамент в охраната на президента.

Суперинтендантът се прокашля.

— Вашингтонската полиция охранява президента, когато той се появява на обществени събития в столицата.

— Офицерите ви придружават ли президента при отиването му на тези събития и напускането им? — попита Стивънсън.

— Не, господин вицепрезидент.

Бледото закръглено лице с посивели мустаци огледа присъстващите.

— Кой придружава президента при пътуванията му из града?

Мълчание.

— Кой защитава президента, когато той се намира в Белия дом? — попита Стивънсън.

— Полицията на Белия дом — отвърна суперинтендант Мур.

— Тази част влиза ли във вашата юрисдикция, суперинтендант Мур?

— Непряко, господин вицепрезидент. — Мур отново се прокашля. — Ние обучаваме новобранците и ги изпращаме в тази част, но полицията на Белия дом е автономна единица.

— Кой командва полицейските части в Белия дом? — попита Стивънсън.

— Сержант О’Нийл, сър — отвърна суперинтендант Мур.

— Сержант О’Нийл?

— Да, сър.

— Колко офицери са на ваше подчинение в целия вашингтонски полицейски департамент, суперинтендант Мур?

— Двеста, господин вицепрезидент.

— Без да се брои полицията на Белия дом?

— Да, сър.

— А колко офицери са зачислени в Белия дом?

— До тази пролет бяха трима, господин вицепрезидент — каза суперинтендант Мур. — Но количеството и интензивността на смъртните заплахи, които получава президентът Кливланд, доведоха до увеличаване на бройката до двайсет и седем.

— Които работят на три смени, двайсет и четири часа дневно, предполагам.

— Повече или по-малко, господин вицепрезидент.

— Значи по всяко време на денонощието животът на президента е пазен от около деветима полицейски офицери-новобранци.

— Да, сър — каза Мур, в чийто глас прозвуча обида. — Но това е много повече, отколкото е получавал който и да е друг президент, с изключение на президента Линкълн, който понякога беше ескортиран от федералната кавалерия или пехота, разквартирувана в района на Белия дом.

— Но не и в онази нощ в театър „Форд“ — отбеляза вицепрезидентът Стивънсън.

— Не, сър — каза Мур. — Войникът, който обикновено е бил зачислен да стои пред ложата му в театъра, отсъствал онази вечер.

— Когато на първи май президентът Кливланд отиде в Чикаго, за да открие Световното изложение пред тълпа от над сто хиляди души, колко от вашите хора или от полицията на Белия дом… или от армията, като стана дума… ще го придружават? — попита Стивънсън.

Настъпи мълчание и мъжете се спогледаха.

Най-накрая суперинтендант Мур отговори:

— Николко, господин вицепрезидент. Когато главата на правителството пътува до други градове, охраната му се поема от полицейските сили на този град.

Стивънсън изгледа продължително суперинтендант Мур. Погледът му беше все така мек, както и гласът му, но във въздуха се усещаше напрежение. След това вицепрезидентът се обърна към високия началник на тайните служби.

— Господин Дръмънд — каза Стивънсън, — доколкото разбирам, вашият департамент има известен опит от последните месеци в охраната на президента?

— Незначителен, сър — отвърна Дръмънд. — Както знаете, ние разполагаме с добре обучени и въоръжени агенти, и няколко пъти през изминалите седмици полицията на Белия дом ни помоли да осигурим допълнителна охрана за президента Кливланд.

— В Белия дом, или когато го напускаше? — попита вицепрезидентът.

— Когато го напускаше, за да участва в някое обществено събитие — отвърна Дръмънд.

— Това е работа на вашингтонската полиция, сър — сопна му се суперинтендант Мур. Беше очевидно, че той едва сега разбира за намесата на Тайните служби в полицейските дела.

— Да, суперинтендант, наясно сме с това — кимна Дръмънд. — Но по време на събития като обръщението на президента към огромните тълпи в Сити Парк миналата Коледа, нашият департамент беше разположил там само трима униформени служители, които да го пазят. По молба на полицията на Белия дом — вероятно заради получените заплахи — ние изпратихме шестима от нашите въоръжени агенти, облечени в ежедневно облекло.

— Не е било необходимо — сопна се главният суперинтендант Мур.

Без да обръща внимание на главния суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент, вицепрезидентът Стивънсън каза:

— Началник Дръмънд, тайните служби към Министерството на държавната хазна не са ли се опитвали да придружават президента и по време на обиколките му на града?

— О, да! — извика бившият главен суперинтендант Брок и се изсмя. — Шестима мъже във файтон, който трополи след екипажа на президента и се опитва да не изостава, се изгубват на Кей Стрийт! Какъв фарс беше това! Цялото население на Вашингтон се забавляваше с глупостта им.

Дръмънд наведе глава.

— Следването на президента от агенти в отделна кола се оказа неефективно, господин вицепрезидент. А е напълно разбираемо, че президентът Кливланд и съветниците му няма да искат агентите в президентската карета с тях.

Вицепрезидентът скръсти ръце.

— Началник Дръмънд, ако Конгресът прехвърли на тайните служби редовните задължения по охраната на президента — двайсет и четири часова охрана тук, във Вашингтон, и навсякъде, където пътува президентът — колко време ще ви е необходимо, за да поемете тези задължения?

Дръмънд примигна.

— Ще се наложи да наемем и обучим още агенти, господин вицепрезидент. В момента просто нямаме достатъчно хора за двайсет и четири часова охрана на президента дори само тук, във Вашингтон. И тези агенти трябва да бъдат добре обучени… задълженията на телохранителите изискват специални умения извън компетенциите на обикновения полицай.

— Глупости — рече Мур.

Дръмънд изгледа студено главния суперинтендант.

— Обучени ли са офицерите от вашингтонската полиция да се хвърлят пред човека, когото трябва да охраняват? — попита той с нисък, твърд глас. — За да поемат с тялото си куршума, предназначен за него?

— Разбира се, че не — излая Мур. — Самата идея за това е абсурдна. Полицията залавя заподозрения или осуетява изстрела на бъдещия убиец, преди да е успял да стреля. Те не са обучени на самоубийство.

— Ефикасните агенти от тайните служби, назначени да пазят държавния глава, ще трябва да се обучат точно на такива тактики — рече с равен глас Дръмънд. — Да спрат покушението с всички възможни средства. Ако трябва дори да поемат куршума със собственото си тяло, за да защитят президента.

Мур извърна глава и погледна през прозореца.

— Колко време, господин Дръмънд? — повтори вицепрезидентът.

— До началото на следващата година, господин вицепрезидент, за пълна, двайсет и четири часова защита, навсякъде, където пътува президентът. Ще трябва да отворим нови бюра в различни американски градове. Да обучим някои агенти за работа с пълния арсенал, необходим за предварителна охранителна дейност.

Стивънсън кимна с тъга, сякаш бе очаквал да чуе това.

— Но междувременно можете да осигурите специална охрана? Когато ви бъде поискана?

— Да, сър — отвърна Дръмънд.

— Уредете поне осем от вашите агенти да пътуват заедно с президента Кливланд до Чикаго през май — каза вицепрезидентът.

— Да, сър.

— Мога ли да предложа нещо, господа? — попита Шерлок Холмс.

Всички се обърнаха към детектива-консултант, който си беше позволил да седне на единия ръб на празното бюро.

— Бих предложил, началник Дръмънд, агентите, които ще следват отблизо президента, да бъдат избирани заради височината и дебелината на телата им.

— Но хората няма да могат да виждат президента! — извика бившият главен суперинтендант Брок.

— Точно това е идеята — каза Холмс. — Все пак е жалко, че тази висока фаланга от телохранители няма да може да огради президента, когато той поздравява сановници или говори пред събрана тълпа. Но колкото по-близо се намират до него, толкова по-защитен ще бъде той.

Дръмънд кимна и си записа нещо.

— Сред най-добрите ни агенти има такива високи и едри мъже — каза тихо той. — Ще се погрижа те да се намират най-близо до президента, когато той отива някъде или стои сам.

— Абсурд — каза бившият главен суперинтендант Брок.

Без да обръща внимание на Брок, вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън кимна на Холмс и каза:

— Значи ще продължим да се срещаме тук в неделя, господа, докато не уточним подробностите по прехвърлянето на задълженията на охраната на държавния глава. — Той отново погледна към Холмс, а след това отмести поглед към Брок и настоящия главен суперинтендант на вашингтонската полиция. — Макар че за следващите ни срещи присъствието на някои от хората тук няма да е належащо.

— Как ще наречем този комитет, сър? — попита Рокхил от Държавния департамент.

Стивънсън се усмихна леко.

— Тъй като се събираме в кабинета на главния инспектор от Службата по инспекция на параходите, аз предлагам да наричаме малката ни групичка Комитет по инспекция на параходите. Някакви възражения?

Никой не се обади.

Преди мъжете да се запътят към изхода, вицепрезидентът Стивънсън каза:

— Един последен въпрос, господа. Кой отговаря за връзката с чикагската полиция за охраната на президента при откриването на Световното изложение на първи май?

Последва неловко мълчание.

— Аз бих могъл да се заема с това, сър — каза най-после Дръмънд.

— Както и аз — рече главен суперинтендант Мур. — И без това смятах да изпратя някоя друга телеграма.

Шерлок Холмс се надигна от мястото си.

— Следващата седмица отивам в Чикаго, за да уредя някои неща — каза той, докато слагаше кожените си ръкавици. — За мен ще е удоволствие да работя с началник Дръмънд и неговата тайна служба като свръзка с чикагската полиция.

Шестимата мъже слязоха по двама с асансьора. Холмс се возеше с вицепрезидента. Когато се озоваха долу, двамата внимателно излязоха от кабинката на тежкия асансьор, който беше потънал на седем инча под нивото на първия етаж.

Главният инспектор на Службата по инспекция на параходите и неговият секретар стояха във фоайето с почервенели от негодувание лица.

— Благодаря ви, господин Дисмънт — каза вицепрезидентът на изнервения главен инспектор. — Ще се свържа с вас във връзка с бъдещото използване на кабинета ви в някой от следващите уикенди.

— Това е абсурдно — промърмори Дисмънт, когато двамата със секретаря му скочиха от седем инча височина в асансьорната кабина, за да се качат в кабинетите си, а Холмс задържа входната врата, за да пропусне вицепрезидента.

Щом излязоха на тротоара, Стивънсън се обърна към детектива.

— Така ли е, господин Холмс?

— Кое, сър?

— Всичките ни усилия… не, целият този разговор за опитите за покушение от анархистите не е ли… абсурден? Не се ли държим всички абсурдно?

— Скоро ще разберем, господин вицепрезидент. — Холмс докосна периферията на цилиндъра си с дръжката на бастуна и тръгна по Конститюшън Авеню.