Дан Симънс
Петата купа (22)

Глава 22

— След като корабът ни акостира на пристанището, реших да мина през редакцията на „Сенчъри“; та значи седях си там на техния диван от конски косми, четейки ранна коректура на новата ми книга „Тъпакът Уилсън“ — разказваше Клемънс, — когато открих, че някакъв нагъл кучи син ми е бърникал из пунктуацията. Моята пунктуация, господа! Пунктуацията, която толкова грижливо бях обмислил и бях усъвършенствал с толкова усилия! Седях там и виждах нови и нови проявления на вандалската му ръка, докато накрая натрупалият се в мен гняв изригна и изразих на глас мнението си за всеки издател, редактор, секретарка и момче за всичко в редакцията на „Сенчъри“. Докато крещях, установих, че гневът се беше трансформирал във вулкан и думите, които използвах… да речем, че не бяха подходящи за употреба в което и да е неделно училище.

— И какво стана с редактираното копие? — попита Хауълс.

Клемънс наведе глава и го погледна изпод рунтавите си вежди.

— Беше ми обяснено, както някой би обяснил таблицата за умножение на разлигавен идиот, че виновният коректор няма равен на себе си, че е дошъл не откъде да е, а от Оксфордския университет, и че думата му в „Сенчъри“ се счита за, цитирам, „свещена, окончателна и неподлежаща на съмнение“.

Хауълс вече се усмихваше широко. Джеймс леко разтегна устни и наведе брадичката си към гърдите. Холмс седеше с леко наклонена настрани глава, в израз на учтиво очакване.

— А поговори ли си с този току-що-дошъл-от-Оксфорд майстор, чиито коректури са „свещени, окончателни и неподлежащи на съмнение“? — попита Хауълс, който очевидно много пъти беше играл ролята на партньор за комичните коментари на Клемънс.

Седяха в очакване на следващото ястие и Клемънс пушеше намръщено пура, рошавите му вежди бяха сбърчени гневно, брадичката бе вирната упорито, а цялата горна част на тялото му имитираше бик, готов да се хвърли срещу тореадора. Той извади пурата изпод гъстите мустаци, които бяха започнали да побеляват.

— Поговорих си — отвърна той. — Изправих се срещу него в кабинета на издателя, за да използвам горкия човек като свидетел, ако случайно се стигне до убийство. Бях като същински вулкан. И то толкова разбушуван вулкан, че не остана нито един неопърлен клетник в редакцията на „Сенчъри“. Издателят и неговият оксфордски коректор бяха като Помпей и Херкулан пред моя Везувий.

— И какво казахте на този ваш посегател върху пунктуацията? — попита с мек глас Хенри Джеймс.

Клемънс насочи яростния си поглед към другия писател.

— Казах и на двамата, че не ми пука, ако ще оксфордското чудо да е архангел, пратен от Небесата, той пак не може да бълва безочливото си невежество върху моята пунктуация. Казах, че в никакъв случай няма да го позволя. Казах, че не мога нито да стоя, нито да седя в една и съща стая с дори една страница от коректура, върху която този безмозъчен дърдорко е оставил фекалийните си следи. Междувременно Херкулан и Помпей вече бяха отстъпили чак до прозореца и аз имах предчувствието, че са готови да скочат през този двайсететажен портал. Така че сграбчих архангела за копчето на сакото му, преди да направи своя опит за летене, и му обясних, че цялото това… нещо… трябва да бъде оправено и пунктуацията ми да бъде възстановена такава, каквато я бях напечатал. След това обещах да се върна на следващия ден, тоест днес, точно на обяд, за да прочета напарфюмираната коректура.

Хауълс вече се смееше на глас. Холмс никога не беше виждал Джеймс да се усмихва толкова широко. Детективът си позволи леко да се усмихне.

След като смехът около масата утихна — обядващите на съседните маси им хвърляха погледи, след което обсъждаха нещо на нисък глас, като очевидно това нещо беше къдрокосият писател, който беше захапал между зъбите си кубинска пура — Хауълс каза:

— Кога напусна Европа, Сам? И от кое пристанище?

— От Генуа — отвърна Клемънс. — На парахода „Лан“. Хванах го, както вече споменах, вчера сутринта.

— Това е доста бърз преход — рече Джеймс.

— Капитанът каза, че знаел пряк път — каза Клемънс, изпускайки гъст облак дим. — И, бога ми, наистина успя!

Хауълс, когото Джеймс познаваше като сериозен мъж, не спираше да се смее и не се отказваше от ролята си на партньор в комедията.

— Пряк път през Северния Атлантик? — рече през смях той. — Можеш ли да ни кажеш какъв е тайният маршрут на капитана на „Лан“?

Клемънс се облегна назад и скръсти ръце.

— Боя се, че не мога. Малка групичка от предвидливи пътници начело с мен, разбира се — планирахме да откраднем секстанта на офицера и така да научим дължината и ширината, на която се намирахме.

— Осъществихте ли плановете си? — попита Холмс.

— С пълен успех, сър — отвърна Клемънс. — Просто забравихме, че никой от нас не знае как да работи с тоя уред. Така след като няколко часа си играхме с тромавото нещо, ние успяхме единствено да определим, че точното ни местоположение е или в Централна Африка, или, също толкова невероятно, в Саскачеуан.

Хауълс вече виеше, но Клемънс продължи да се мръщи.

— И не открихте никакви улики за същността или посоката на този трансатлантически пряк път? — попита Джеймс, като си позволи при думата „улики“ да хвърли един бърз поглед на Холмс.

— Никакви — отвърна Клемънс. — По-точно би трябвало да кажа никакви, с изключение на онзи път, когато със спътниците ми видяхме пингвини да танцуват и лудуват върху ледените блокове, пред които „Лан“ си проправяше път.

— Пингвини! — извика Хауълс и се разсмя още по-силно. Хенри Джеймс внезапно осъзна, че сериозният и често меланхоличен писател, абсолютно сериозен редактор и пълноценен гражданин, Уилям Дийн Хауълс, използваше присъствието на Самюъл Клемънс като извинение да се държи отново като момче.

— Естествено, предположихме, че пингвините са всъщност сервитьорите и портиерите на кораба, облечени все още в официалните си униформи — продължи Клемънс, — които бяха получили разрешение от капитана да се позабавляват малко на леда.

— Не! — извика Хауълс и по бузите му се застичаха сълзи. Шумно изразеното отрицание по-скоро беше свързано с молба към Клемънс да му позволи да си поеме дъх.

— Уви, твърде късно осъзнахме пингвинността им — рече със съжаление в гласа Клемънс. — Вече бях дал щедри бакшиши на трима от тях. Но поне единият прояви благоприличието да скрие лицето си под горната си перка или крило, или както там се нарича това нещо.

Хауълс продължаваше да се смее.

Келнерите поднесоха следващото им ястие.

* * *

Предишния ден, вторник, 28 март, когато Холмс обяви пред малката групичка в кабинета на Джон Хей, че пишещата машина, на която през последните седем години бяха печатани картичките с надпис „Тя беше убита“, е същата, на която бяха напечатани адресите и картичките до семейство Хей от някой на име Самюъл Клемънс, стаята изригна в изненадано бърборене. Хей беше онзи, който обясни, че Самюъл Клемънс е истинското име на прочутия писател, който пишеше под псевдонима Марк Твен.

— Веднага трябва да го разпитам — каза Холмс. — Хей или Джеймс ще ме придружат.

— Боя се, че това е невъзможно — отвърна Хенри Джеймс. — През последните няколко години четох в лондонската преса, че господин Твен… господин Клемънс… и семейството му се намират на продължителна обиколка из Европа — Германия, Швейцария, Италия — още от 1891, мисля. Нещо, свързано с дългове, настойчиви американски кредитори и силния долар на Континента. Последното, което прочетох, бе, че Клемънс и семейството му са се преместили от Флоренция в Бад Нойхайм, където господин Клемънс се възползва от минералните бани за ревматизма си.

Холмс изглеждаше оклюмал, докато Джон Хей не каза весело:

— Всъщност извадихме късмет. Само преди две седмици получих писмо от Сам… от господин Клемънс… в което ми пише, че ще отплава от Италия на двайсет и втори този месец, отправяйки се към Ню Йорк, където ще проведе няколко работни срещи. Мисля, че накрая ще отскочи и до Чикаго, за да се срещне там с някого и да разгледа Световното Колумбово изложение, преди да се върне в Европа след шест седмици.

— Той ще е в Ню Йорк? — попита Холмс.

— Би трябвало — или поне ще пристигне всеки момент — отвърна Хей.

— Трябва веднага да отидем там — настоя детективът.

Клара Хей бързо стрелна с поглед съпруга си и Джон Хей вдигна ръце.

— Уви, аз съм твърде зает тази седмица — с обществени и други дела — за да успея да отделя време за пътуване до Ню Йорк. Но съм сигурен, че Хари с удоволствие би ви придружил. Мисля, че двамата с Клемънс все още не са се запознавали. И, Хари… Сам ми писа, че смята да обядва с Хауълс веднага след като пристигне в Ню Йорк. Вероятно ще успееш да се присъединиш към тях.

— Кой е Хауълс? — попита Шерлок Холмс.

— Уилям Дийн Хауълс — каза Хей. — Стар приятел на Хари и на Сам, самият той сравнително популярен писател и известен критик. Хауълс беше редактор на художествена литература в „Атлантик Мантли“ от седемдесет и първа до осемдесет и първа — помогна не само за издаването на книгите на приятели като Хари и Сам, но и за популяризирането им — освен това до осемдесет и втора списваше своя колонка в „Харпърс Уикли“.

— Добре — каза Холмс. — Джеймс може да ме представи, когато тримата стари колеги-литератори се разговорят, и така по-лесно ще подхванем случая на Клоувър Адамс. Ако бъдете така добър да телеграфирате на Хауълс за пристигането ни, можем да тръгнем за Ню Йорк още днес.

— Но… — започна Джеймс, но не успя да открие нито една причина за отказ, освен собственото си нежелание.

— Клемънс може да е отнесъл пишещата си машина в Европа — каза Хей.

— Няма значение — отвърна Холмс. — Важното е сега да ни каже кой е имал достъп до нея между шести декември 1885 и шести декември 1886 година.

— Но това… — започна Клара Хей, ала се спря. — Разбирам. Ако всички картички са били надписани по едно и също време, вие смятате, че това може да е станало във времето между самоубийството на Клоувър и първата годишнина от смъртта й… първия път, когато получихме напечатаните на машина картички.

— Предполагам, че не смятате Самюъл Клемънс… Марк Твен… за заподозрян! — възкликна Джон Хей.

— Само пишещата му машина — отвърна Холмс. — И преди да продължим с разследването, трябва да разберем кой е имал достъп до нея след смъртта на Клоувър Адамс.

— Някой може да ги е подготвил преди смъртта й — каза Клара Хей.

Холмс леко се усмихна на домакинята си.

— Може би. Но този човек също би могъл да е и убиецът й. Което е още една причина да разговарям с тази личност Твен-Клемънс колкото се може по-скоро. — Обръщайки се към Хенри Джеймс, Холмс извика: — Бързо, Джеймс. Пригответе си багажа и да тръгваме. Играта започва!

* * *

— Какво те накара да се върнеш в Щатите, Сам? — попита Хауълс.

— Бизнес — изръмжа мъжът между хапките печено ребърце. Само бизнес. Пари, дългове и бизнес. Бизнес, дългове и пари. Снощи вечерях с Андрю Карнеги.

Джеймс, макар да не обръщаше особено внимание на старите и новите милионери, беше впечатлен.

— Как мина вечерята? — попита Хауълс.

— Екстра — отвърна Клемънс. — Карнеги искаше да говорим за яхти, за цената на златото, за британското кралско семейство, за библиотеки, за живота на семейството ми в Европа през последните няколко години, за швейцарските домашни учители и най-вече — и то доста обстойно, смея да заявя — за вятърничавата му схема как Съединените щати да погълнат Канада, Ирландия и цялото Обединено кралство в една Американска общност. Аз, от друга страна, исках да поговоря с него да ми заеме малко пари… или по-точно да инвестира малко капитал в чудесни и абсолютно сигурни спекулации.

— Сигурен съм, че разговорът се е оказал продуктивен — каза Джеймс.

Клемънс отново сбърчи вежди.

— Разказах на Карнеги за инвестицията ми в „Каолатайп“, в различни други изобретения и игри, които със сигурност ще имат голям успех, в моята издателска компания и особено в наборната машина на господин Пейдж, само в която досега съм изсипал около сто и деветдесет хиляди долара, без да видя и едно проклето… без да видя отвратителното нещо да работи както трябва за повече от две минути.

— Какво каза господин Карнеги за тези възможни инвестиции? — попита Хауълс.

— Наведе се напред и ми прошепна тайната си как човек да забогатее и да остане богат — отвърна Клемънс с нисък заговорнически глас.

Останалите трима мъже около масата, включително Холмс, също се наведоха заговорнически напред, за да чуят тайната на експерта Андрю Карнеги.

— Карнеги каза — прошепна Клемънс, — и ще цитирам дословно… „М’чето ми, сложи всичките си яйца в една кошница и я пази като зеницата на окото си“.

Докато Хауълс и Джеймс се смееха, а Холмс само се усмихваше под мустак, Сам Клемънс продължи да се мръщи.

— И го каза абсолютно сериозно — изръмжа той през смях.

— Може би наборната машина на Пейдж е твоята кошница — каза Хауълс.

Клемънс изсумтя.

— Ако е така, значи е кошница без дъно или дръжки.

— Защо просто… как го казвате вие, американците?… не зарежете тоя неизгоден бизнес? — попита Холмс.

— Инвестирал съм твърде много — изръмжа Клемънс. — Като бизнесмен направо съм създал лоша репутация на думата „глупак“. Така каза Ливи. Така каза и мускулестият ми приятел-пастор Джо Туичъл. Така казват всичките ми приятели, които не са затънали до ушите в дългове. Но аз все още се надявам, че машината на Пейдж ще се окаже пътят към моя успех и сигурността на семейството ми. Разбирате ли, това чудо не само набира идеално буквите, но и подравнява автоматично… нещо, което никоя наборна машина на планетата не може да направи. Добрите новини са, че в момента се сглобяват четирийсет или петдесет бройки от изумителната машина на Пейдж, и „Чикаго Трибюн“ ще изпробва една от тях. Преди да приключа с това пътуване, планирам да измина осемстотинте мили до Чикаго и да поговоря с Пейдж. Целта ми е по време на този разговор да разтрогна партньорството ни…

— Но Джеймс Пейдж може да е много убедителен в разговорите на четири очи — предположи Холмс.

— Убедителен? — извика Клемънс толкова силно, че неколцина от клиентите на заведението се обърнаха към масата му. — Ами, всеки път, когато уредя нещата така, че да наближи денят на страшния съд за Пейдж, намерението ми да изтегля инвестицията си е окончателно и съдебните дела застрашително надвисват над главата му, изобретателят разиграва поредното блестящо представление, което може да засрами дори Едуин Бут — сълзи, искрени обещания, сърцераздирателни уверения, наранено достойнство, списък от факти и цифри, които могат да пратят в кома дори дипломиран счетоводител, и всичко това поднесено със злочестата физиономия на искрено наранен човек, която би могла да удари в земята дори басет с хемороиди. Джеймс Пейдж е способен да убеди дори риба да излезе от водата, за да се поразходи с него. Колкото и големи да са убедеността и решимостта, които съм насъбрал за времето преди срещата ни, всеки път, когато съм с Пейдж, аз му вярвам. Нищо не мога да направя. Ливи казва, че човекът не е никакъв изобретател, а хипнотизатор. Според мен той е един от най-смелите и величествени лъжци, които са завличали спечеленото с усилия богатство на трудолюбив писател. И накрая му давам поредните петнайсет, двайсет и петдесет хиляди долара само заради качественото му представление.

На масата се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от подрънкването на чиниите, отнасяни от келнерите. После Хауълс се прокашля.

Холмс беше чувал за Уилям Дийн Хауълс, дори беше чел един от романите му и не намираше нищо необичайно във вида на писателя-редактор-критик: солидна фигура, късо подстригана коса — отъняла на челото и темето до такава степен, че Хауълс сресваше малкото останали му къдрави кичури напред — гъсти мустаци, които почти бяха побелели, интелигентен поглед и тих глас.

— Знаеш ли, за мен това е най-важната — някой дори би могъл да я определи като „историческа“ — вечер — каза той.

— И защо? — попита Клемънс. — Заради надценената посредственост на това донякъде изветряло бордо.

Хауълс не обърна внимание на коментара му.

— Тази вечер двама от най-прочутите ми автори, и двама от най-старите ми и скъпи приятели, вечерят с мен. Вече бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи.

— Чел съм — каза Хенри Джеймс, — че Марк Твен и аз сме толкова различни в литературно отношение, колкото Северния и Южния полюс.

— Никога не съм разбирал този изтъркан израз — каза Клемънс. Съдейки по всичко, което знаем за Арктика, и онова, което сега наричат Антарктика, двата полюса може би повече си приличат, отколкото се различават. Така че когато казват, че ние сме двата полюса на Хауълс, те може би имат предвид, че и двамата сме студени, пусти, невероятно отдалечени, невъзможни за достигане и опасни за пътниците.

— Каквото и да означава — каза Джеймс, твърдо решен да не позволи на глупостите на Сам Клемънс да го отклоняват от въпроса, — ти, Хауълс, особено по време на годините ти в „Атлантик Мантли“, успя да направиш литературни сензации и от двама ни.

— Глупости — отвърна Хауълс, отхвърляйки признанието с махване на добре поддържаната си ръка. — И двамата сте обречени на литературно безсмъртие. За мен просто беше чест да издам творбите ви и да напиша есета за тях.

— Често не подписваше хвалебствените критически есета, които отпечатваше в списанието си, дори когато книгите ни бяха публикувани на части в него, Хауълс — засмя се Клемънс, на когото според Джеймс виното бе започнало да влияе. — Оценявам го, както и, убеден съм, господин Джеймс, но ако имахте редакторски борд за етика и ревюта…

— Знам, господин Клемънс — прекъсна го Джеймс, преди шегата да премине в обида, — че всъщност вече сме се срещали — или поне сме се ръкували — и преди.

— По какъв случай? — попита Клемънс. Вече бяха преминали на пури и вино след вечерята и Джеймс ясно виждаше, че Марк Твен се наслаждава и на двата порока, докато се опитваше да фокусира погледа си върху Джеймс.

— На петнайсети декември, хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — каза Джеймс. — Имаше галавечеря в Паркър Хаус в Бостън, която отбелязваше първата година на „Атлантик“ след преминаването му в ръцете на новите му собственици. Вие също бяхте там, господин Хауълс… — Джеймс се обърна към домакина си и кимна.

— Имаше много други известни писатели — които сега се издават в „Атлантик“ — както и редактори, различни преподаватели от Харвард и Принстън, архитекти, чиновници — макар онази вечер да липсваше преподобният Хенри Уорд Бийчър…

— Ах — възкликна Клемънс. — Това беше в първите дни от скандала с Елизабет Тилтън, нали? Уви, горкият Бийчър… Познавах го, Хорацио… сестра му Хариет ми беше съседка в Нук Фарм в Хартфорд. Толкова много жени бяха влюбени в горкия Хенри Уорд — или поне в проповедническия му глас — а след това, по време на скандала, повечето суфражетки се обърнаха против него като харпии: Елизабет Кейди Стентън, Виктория Удхъл, дори другата му сестра, Изабела Бийчър Хукър. Всички искаха главата му.

— Но сестра му Хариет, която ви е била съседка в Хартфорд, го поддържаше, нали? — попита Хауълс.

— Да — рече Клемънс. — До самия край. И тъй като този месец се навършват шест години, откакто преподобният Бийчър получи онзи внезапен удар, аз вдигам чаша в негова памет и за всички нещастни мъже, които са тормозени от разни брантии и харпии заради дребните си прегрешения.

Четиримата мъже отпиха сериозно от чашите си за Бийчър и неговото прелюбодеяние.

Останалите маси в ресторанта на хотела вече бяха празни. Келнерите стояха прави, очевидно в очакване, скръстили облечените си в ръкавици ръце на чатала. Джеймс знаеше, че вечерта е приключила и че трябва да говори сега или да изгуби всякаква възможност.

— Господин Клемънс — каза той. — Хауълс спомена, че утре пътувате за Хартфорд.

— Да — отвърна Клемънс. — Необходимост. Пари, дълг и бизнес. Но съм там само един ден. Утре вечер се връщам при доктор Райс.

Джеймс знаеше, че Клемънс е отседнал в дома на доктор Кларънс С. Райс, специалист по уши и гърло, сред чиито прочути пациенти бяха госпожица Лилиан Ръсел, застаряващият актьор Едуин Бут — споменат по-рано от Клемънс — и Енрико Карузо.

— С господин Холмс се чудехме дали не можем да пътуваме до Хартфорд заедно с вас — каза Джеймс. — И може би да ви убедим да спрете в дома си тук, на Фармингтън Авеню.

Клемънс го погледна така, сякаш беше помолен да глътне змия.

— Случайно знаете ли дали вашата пишеща машина все още е в дома ви в Хартфорд? — попита бързо Холмс.

Клемънс се обърна, за да погледне към детектива.

— Пишещата ми машина?

— По-рано споменахме, че през годините след смъртта на Клоувър Адамс няколко картички, напечатани на тази машина, са били изпратени на Хенри Адамс, Джон и Клара Хей и Кларънс Кинг. Разглеждането на тази машина може да помогне при разследването ми.

— Разследването ви? — повтори Клемънс. Той се наведе по-близко до Холмс. — През цялата вечер се държах учтиво, но вече наистина трябва да попитам… вие наистина ли сте Шерлок Холмс? Холмс от Бейкър Стрийт 221Б? „Хайде, Уотсън, ставайте! Чака ни работа!“. Шерлок Холмс?

— Аз съм — рече Холмс.

— Значи тогава вие… и Джеймс, и ти също, Хауълс, ако нямате някаква важна работа… сте добре дошли да ме придружите утре до Хартфорд и може би ще успеем да влезем в къщата, ако телеграфирам предварително — тя е дадена под наем, разбирате ли — но първо, господин Холмс, трябва да отговорите на най-належащия въпрос, който ме тормозеше през цялата вечер, изпълнена с хубава храна и фриволности.

— Ще го направя, ако мога — отвърна Холмс.

Клемънс се наведе още по-близо към детектива.

— Въпросът е съвсем прост, сър… вие истински ли сте, или сте литературен герой?

— Това е едно от нещата, които се опитвам да открия при разрешаването на случая на Клоувър Адамс и „Петте купи“ — рече Холмс.

Клемънс само го погледна и не каза нищо.

Хауълс даде знак, че иска сметката, платиха, и тъй като Джеймс и Холмс бяха отседнали в същия хотел, хотел „Гленъм“ на Бродуей, двамата мъже изпратиха Клемънс и Хауълс до файтоните, които чакаха край тротоара.

— Хайде, Хауълс — каза Клемънс, — ще вземем този и аз ще те оставя по пътя към двореца на доктор Райс.

— Но това съвсем не ти е по път… — възрази Хауълс.

— Качвайте се на файтона, сър — обяви Клемънс. — Няма да е прилично двама джентълмени на нашата възраст и с нашето положение да бъдат арестувани за сбиване на тротоара по това време на нощта. — Той извърна опасния си поглед към Джеймс и Холмс. — Захванали сте се с безплодна задача, господа, но този Голям глупак никога не отказва компанията на други глупаци. Ще се видим утре в Гранд Сентръл Стейшън в девет сутринта.