Дан Симънс
Петата купа (20)

Глава 20

— Скъпи ми Хари! — извика Джон Хей. — Не можеш просто така да ме изоставиш точно сега!

— Със сигурност не те изоставям — отвърна Хенри Джеймс. — Просто слагам учтиви граници на натрапването ми, въпреки щедрото и очевидно безгранично гостоприемство, което ми оказвате двамата с Клара. Нали си спомняш, че ми помогна да си намеря стая под наем наблизо през 1883, когато за последно идвах тук на посещение при Адамсови.

— Но онова беше нещо съвсем различно! — каза Хей. Беше вторник сутринта и двамата мъже се намираха в кабинета. Хей бе информирал Джеймс, че слугите са му докладвали за завръщането на „господин Сигерсон“ — с ниско нахлупена шапка и вдигната яка — в стаята му още преди зазоряване. — Сега имаме Холмс и неговите загадки — продължи Хей. — Това е твърде интересно, за да се изправя срещу него сам. Ти просто трябва да го споделиш с нас.

— Отново поднасям извинения за това, че доведох тук детектива предрешен и под чужда самоличност… — започна Джеймс.

— Глупости — извика Хей, отхвърляйки извиненията с махване на ръка. — Това е изключително вълнуващо преживяване, каквото не бих пропуснал за нищо на света. Погледни с какво е занимавал секретарите ми целия вчерашен следобед и тази сутрин.

Джеймс погледна към кутиите с пликове и картички, с които бяха отрупани всички бюра и маси в кабинета.

— Едва ли ще позволиш на този… непознат… да чете личната и работната ти кореспонденция — каза Джеймс, който не успя да скрие изненадата в гласа си.

Хей се засмя.

— Разбира се, че не, скъпи ми Хари. Това са пликове и картички, на които са напечатани само адресите, макар че той ще сравнява първите редове със зловещите картички, които ние от „Петте купи“ получаваме ежегодно. Разбираш ли, всичките адреси и послания са печатани на пишеща машина. Вчера сутринта Холмс ми каза, че — надявам се да го цитирам вярно — „Една пишеща машина има същата индивидуалност като почерка на човек“.

Джеймс изсумтя презрително.

— Така че наистина трябва да останеш — настоя Хей. — Нуждая се от съветите ти, стари приятелю. Проблемът е много деликатен, особено след като Адамс се прибере у дома.

— О, да — отвърна Джеймс. — Нали нямаш намерение да…

— Да му кажа, че английският детектив Шерлок Холмс разследва самоубийството на Клоувър? — довърши Хей. — В никакъв случай. Знаеш много добре, че Хенри никога няма да се съгласи да говори за онзи ужасен декемврийски ден. Адамс ще се разгневи и ужаси от самата мисъл, че някакъв детектив се рови в тлеещите отломки на болезнените му спомени.

— Можем само да се надяваме — каза Джеймс, — че онова, което Адамс не знае, няма по-късно да го нарани по някакъв начин. Лъжите и премълчаванията винаги намират начин да изплуват на повърхността, особено между близки приятели.

Думите му накараха Хей да се намръщи и помълчи известно време, докато накрая не каза:

— Основният въпрос всъщност е дали да кажа на Клара за всичко това. Тя страстно колекционира всички издадени разкази за тъй наречените приключения на нашия нов приятел.

— Да кажеш на Клара какво? — попита Клара Хей от вратата, която бе отворила тихо, докато двамата приятели разговаряха на висок глас.

* * *

След като заключи вратата на стаята си, Джеймс взе чадъра си — макар в този топъл мартенски вторник небето да беше ясно — и излезе на разходка, която според Хей щеше да продължи около две мили, за да разгледа Капитолия и Библиотеката на Конгреса. Хей беше добавил, че ако Хари иска да разгледа красивата нова сграда на Томас Джеферсън, която се строеше в момента и след няколко години щеше да приеме увеличената Библиотека, ще трябва да прибави още някоя друга пресечка към разходката си, за да види извисяваща се предна фасада, която гледа към Втора улица С. И.

Джеймс изпитваше угризения, че беше казал на приятеля си, че иска просто да се пораздвижи и да поразгледа забележителностите, когато всъщност имаше наум далеч по-зловеща причина да посети Библиотеката на Конгреса в Капитолия.

Следобеда на предишния ден Хенри Джеймс бе извършил може би най-неджентълменското действие в целия си живот.

Прислужничките чистеха стаята на „господин Сигерсон“, когато Джеймс се качи на горния етаж. Те изнасяха чаршафите и застилаха нови, докато проветряваха стаята от наслоения цигарен дим, и бяха оставили вратата широко отворена.

Джеймс се спря и надникна вътре. Холмс беше излязъл по-рано, опитвайки се да скрие лицето си зад периферията на ниско нахлупената си шапка и високо вдигнатата яка на шлифера си, но почти сигурно се беше предрешил като някой друг. Никой не можеше да каже кога щеше да се върне. Тъй като прислугата се бе заела първо с оправянето на леглото му, стаята му се намираше в пълен хаос — по пода се валяха дрехи, навсякъде бяха пръснати книги, по скъпите масички имаше разпиляна пепел, карти на Вашингтон и Ню Йорк лежаха разгърнати върху пръснатите по пода обувки и чорапи. Някое разхвърляно младо момче, решено да ядоса родителите си със своята немарливост, едва ли щеше да се справи по-добре.

Но на облегалката на един от столовете беше преметнато сакото, което Холмс бе носил сутринта предишния ден, когато беше разговарял с Хей, Кинг и Джеймс в кабинета на Хей.

След като погледна гузно през рамо и видя, че няма никого, но с ясната мисъл, че разполага само с няколко секунди, в които да тършува, Джеймс влезе бързо в стаята и опипа предния джоб на сакото. В началото на разговора им Холмс бе извадил четири фотографии, а им беше показал само три от тях — на полковник Себастиан Моран, размазаният образ на младия Лукан Адлер и една стара фотография на жената, за която каза, че се е наричала Ирен Адлер, преди да се представи за приятелката на Клоувър Адамс, Ребека Лорн.

Така и не им бе показал четвъртата фотография.

Джеймс не очакваше да намери нещо, затова се изненада, когато измъкна от джоба четирите снимки и една телеграма. Три от тях бяха същите, които детективът им бе показал в понеделник сутринта, но на четвъртата — доста официална, човекът бе облечен в черен смокинг със старомодна висока якичка, и очевидно изрязана от по-голяма фотография — се виждаше около четирийсет– или петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, със странно хлътнали бузи и пронизващ поглед изпод внушителните вежди. Няколко кичура прошарена черна коса висяха над странните му вълчи уши.

В облеклото на мъжа и леко прегърбената му стойка имаше нещо професорско, но и доста хищническо в начина, по който изпитото лице се бе издало напред, а черните рамене се издигаха зад него. Колкото и строга да беше позата му, на Джеймс му се стори, че зърва езика на мъжа, уловен, докато облизва едва видимите малки, но смущаващо остри зъби.

Телеграмата беше адресирана до Шерлок Холмс, до поискване, и бе изпратена до най-близкия вашингтонски клон на Уестърн Юнион; на нея бе отпечатана датата на предишния ден, и гласеше:

ПОТВЪРДЕНО, МРЕЖАТА НА МОРИАРТИ РАЗПРОСТРАНЕНА ВЪВ ФРАНЦИЯ ГЕРМАНИЯ ИТАЛИЯ И ГЪРЦИЯ ТЧК МРЕЖА ЗА ФИНАНСИРАНЕ И ПОДДРЪЖКА НА ПРЕСТЪПНИЦИ И АНАРХИСТИ ВЪВ ВАШИНГТОН НЮ ЙОРК БАЛТИМОР И ЧИКАГО ТЧК ДЕЙСТВАЙ ВНИМАТЕЛНО ТЧК

МАЙКРОФТ

Джеймс прибра фотографиите и телеграмата обратно в джоба на сакото и бързо излезе в коридора, точно когато една от прислужничките се появи зад ъгъла, понесла чисти чаршафи.

Тя отстъпи встрани, за да позволи на Джеймс да продължи към стаята си, и писателят не забеляза в почтително наведения й поглед признаците, че е разбрала за прегрешението му.

* * *

Джеймс прекоси малкия парк и тръгна на изток по Пенсилвания Авеню, като от време на време хвърляше по някой незаинтересован поглед през желязната ограда, заобикаляща обширната затревена площ край северната част на Белия дом. На ъгъла сви на юг по Петнайсета улица С. З. и продължи през още няколко пресечки напред, преди да завие на югоизток, към южното разширение на Пенсилвания Авеню С. З.

След като измина с бърза крачка една миля по Пенсилвания Авеню, на Джеймс му се наложи да изчака за момент, докато успее да прекоси улицата между каретите и колите, теглени от тежкотоварни коне, преди да продължи по Конститюшън Авеню и да измине още половин миля на изток. Беше решил да хвърли поглед на новата сграда на Томас Джеферсън, само за да може по-късно да каже на Хей, че я е видял.

След още две пресечки на юг, по Втора улица, той се озова пред новостроящата се сграда — три етажа от впечатляващия нов дом на Библиотеката вече бяха изградени, но обвивката й все още бе куха и фасадите бяха окичени с кранове, въжета, скрипци и такъми, каквито се виждаха по корабите, и решетки от желязо и дърво, крепящи празния терен между високите колони на третия етаж. Цялата площ около издигащата се сграда беше осеяна с номерирани гранитни блокове, палети с дъски, защитени от капризите на времето с насмолен брезент, натоварени коли, работници и дори още кранове, скрипци и кабели.

Джеймс можеше да продължи да върви на юг и след това да свие към Капитолия по Индипендънс Авеню, но той предпочете да се върне обратно към Ийст Капитол Стрийт и да премине през празното разкаляно пространство, което може би някога е било неподдържана градина — като внимаваше да не стъпи встрани от тясната калдъръмена пътечка — преди да се изкачи по стълбището към източния вход на Капитолия.

* * *

Същата сутрин, когато Джеймс и Хей бяха чути от Клара, писателят очакваше или скандал, или приятелят му да излъже, но не се случи нито едно от двете. Хей призна всичко на съпругата си. Вместо да се ядоса, че е била подведена, Клара Хей бе във възторг, че техният гост „Ян Сигерсон“ всъщност се е оказал предрешеният детектив Шерлок Холмс. Джеймс предположи, че Хей й бе разкрил всичко, защото не беше сигурен кога точно Холмс ще се появи пред Клара и прислугата без дегизировката си като Сигерсон.

— О, той е майстор на преструвките! — ахна Клара, притискайки възторжено длани пред гърдите си като в молитва. — Каква чест е за нашия дом да приеме като гост Първия в света и най-изтъкнат детектив-консултант. С нетърпение очаквам да споделя с Мари и Елън…

— Не трябва да казваш на никого, скъпа — прекъсна я Хей, вдигайки предупредително показалеца си. — Господин Холмс е тук под чужда самоличност на изключително сериозна мисия, доколкото разбирам, в която животът му може да бъде застрашен, ако се разчуе за присъствието му в Америка. Това до голяма степен е причината Хари да ни помоли да запазим в тайна посещението на Холмс.

— О, да, естествено… разбирам… но след края на приключението — каза Клара Хей и притисна преплетените си пръсти към устните, сякаш за да ги запечата засега. Тя продължаваше да се усмихва широко. — Трябва да донеса януарския брой на „Харпърс Уикли“, в който е отпечатан „Картонената кутия“! О, и февруарския „Харпър“ с разказа „Жълтото лице“! Трябва да попитаме господин Холмс какво е мнението му за хрониките на приключенията му, написани от доктор Уотсън!

Хей улови ръцете на съпругата си.

— Клара, скъпа, не трябва да смущаваме нашия гост. Господин Холмс не е автор на тези… публикувани приключения… не бива да го забравяш. Възможно е да има елементи на преувеличаване или дори някои неудобни елементи в тези разкази, които да смущават господин Холмс.

— Разбира се, разбира се — каза Клара, без да спира да се усмихва. И Джеймс беше сигурен, докато се качваше бързо по стълбището, за да си вземе чадъра, за да може да излезе преди Холмс да се е събудил, че броевете на „Харпърс Уикли“ щяха да се появят на долния етаж и в обсега на вниманието на Холмс още преди денят да е изтекъл.

* * *

Когато Джеймс беше казал на Хей, че смята да мине през Библиотеката на Конгреса, за да поразгледа, Хей бе настоял да напише „кратка препоръка“. Джеймс не смяташе, че ще му е необходимо за една, както смяташе той, обществена библиотека, но пъхна малкото листче в джоба на сакото си и не се сети за него, докато не беше спрян от някакви нисши библиотекари на вратата на затрупаната с книги зала на Библиотеката в Капитолия.

Естествено, тъй като Хей си беше Хей, той беше адресирал „кратката препоръка“ до Библиотекаря на Конгреса, някой си Ейнсуърт Ранд Спофърд. Нисшите библиотекари, които работеха на бюрото до входа, скочиха от местата си, след като прочетоха бележката от Хей, запърхаха като уплашени гълъбчета около Джеймс и след това най-главният от тях лично повлече писателя нагоре по стълбището към кабинета на Библиотекаря на Конгреса.

Самият Спофърд беше слаб, възрастен мъж, с нездрав цвят на лицето, рошава прошарена брада и дълга изтощена коса, която висеше на кичури от оплешивяващата му на темето глава. Лицето му бе доминирано от носа, който според Джеймс спокойно би могъл да е изсечен от някой от гранитните блокове, въргалящи се около новостроящата се Библиотека.

Библиотекарят излезе иззад огромното си бюро, за да разтърси ръката на Джеймс, макар това да беше по-скоро подаването на някакво мъртво, бяло, безгръбначно нещо, отколкото разтърсване.

— Добре дошли, господин Джеймс. За Библиотеката на Конгреса вашето посещение е чест. С какво можем да ви помогнем днес?

Джеймс се смути за миг. Той си беше представял, че проучването му тук ще бъде анонимно, невидимо.

— Може би искате да разгледате нашата колекция от вашите чудесни романи и сборници? — настоя Ейнсуърт Ранд Спофърд. Той продължаваше да стои до Джеймс и като че ли не се чувстваше в свои води, ако не седеше зад огромното си бюро.

— О, господи, не, не — възрази Джеймс. — Нуждая се само от няколко минути, за да проведа едно… проучване… както великодушно би го нарекъл някой.

— Разбира се! — извика Спофърд, потривайки кокалестите си ръце, сякаш двамата току-що бяха сключили важна сделка. Библиотекарят докосна някакво сложно устройство на бюрото си и секунда по-късно в стената от книги се отвори невидима врата, през която мълчаливо влезе висока, слаба дама.

— Това е госпожица Милър, моята главна помощник-библиотекарка — каза Спофърд. — Нашият почетен гост днес, госпожице Милър, прочутият американски писател Хенри Джеймс.

Тъй като госпожица Милър беше спряла на три ярда от него, твърде далеч дори за полово егалитарното американско ръкостискане, прочутият американски писател Хенри Джеймс се поклони леко.

Госпожица Милър, видя Джеймс, беше абсолютна карикатура на библиотекар. Висока, слаба до степен да изглежда кокалеста, с прибрана в непривлекателен кок коса, облечена с грозен кафяв памучен сукман, под който беше облякла нещо, наподобяващо закопчана догоре мъжка риза, мънички бифокални очила, кацнали на върха на дългия й нос, и табелка с името й, закачена върху лека издатина, която би могла да бъде и лявата й гърда, под наподобяващия зебло плат на роклята й. Д. МИЛЪР.

„Д. Милър — помисли си Джеймс. — Моля те, боже, не.“

— Малкото име на госпожица Милър е Дейзи, така че вече можете да се смятате за добри познати — каза Библиотекарят Ейнсуърт Ранд Спофърд с дрезгав лай, който би трябвало да представлява някаква форма на смях.

Госпожица Милър се изчерви леко. Джеймс погледна надолу към обувките си, които се бяха покрили с неприятен на вид прах по време на разходката му покрай строителната площадка.

— Господин Джеймс желае да проведе някакво проучване, госпожице Милър — говореше Спофърд. — Ако имате нужда от допълнителна помощ, господин Джеймс, можете веднага да ме потърсите… — И меката ръка отново се протегна.

Джеймс докосна реликвата и последва госпожица Милър през входа в стената.

Обикновената библиотекарка… без главно Б… го поведе през лабиринта от задръстени с книги малки кабинети до тесен, висок три етажа коридор, който, както Джеймс с изненада установи, представляваше самата Библиотека на Конгреса. Или поне част от нея. Книгите запълваха не само всеки свободен рафт, но бяха струпани и на пода, край железния парапет на всеки мецанин, и върху всяка свободна маса, бюро и повърхност.

Госпожица Милър забеляза изненадания му поглед.

— Когато Библиотекар Спофърд зае поста си през 1864 година, назначен от самия президент Линкълн — каза тя с изненадващо чувствен глас, — Библиотеката на Конгреса притежаваше по-малко от шейсет хиляди тома, голяма част от които бяха дарение от частната библиотека на Томас Джеферсън. Сега разполагаме с почти четиристотин хиляди… надминали сме Бостънската обществена библиотека като най-пълен библиотечен източник на Америка… и намерението на Библиотекар Спофърд е до три години, когато трябва да се преместим в новата Сграда на Томас Джеферсън, книгите ни да достигнат един милион.

— Достойно за похвала — чу гласа си Джеймс, докато двамата вървяха по препълнения коридор, криволичейки между купчините книги. — Наистина достойно за похвала. Прекрасно.

Двамата се спряха на един кръстопът от коридори. Навсякъде под тавана на тесния коридор, който се извисяваше на три етажа над главите им, се виждаха купчини книги.

— Как мога да ви помогна, господин Джеймс?

— Ами… мислех си… — заекна прочутият писател. — Тоест, чудех се дали имате една доста неизвестна книга по физика или математика, озаглавена „Силата, движеща един астероид“?

Госпожица Милър се засмя тихо и смехът й се оказа толкова приятен и мелодичен, колкото стържещ беше този на началника й.

— Книгата на професор Мориарти! Разбира се, че я имаме, макар да сте прав, господин Джеймс… тя е много рядка. Но Библиотекар Спофърд продължава да изпълнява първоначалната цел на Библиотеката — да увеличи колекцията си от научни и математически книги.

Джеймс обхвана с двете си ръце дръжката на чадъра си и кимна, опитвайки се да скрие изненадата си от това колко бързо се беше сетила тя за автора на книгата.

— Добре че потърсихте помощ, сър — каза госпожица Милър. — Защото се наложи да ограничим достъпа до тази книга.

— Нима? За това неизвестно и техническо заглавие? Защо, госпожице Милър?

— Ами, след онази публикация на новинарската агенция „Ройтерс“ преди две години — както и след статията в „Ню Йорк Таймс“, препечатана от лондонския „Таймс“ — за изчезването на професор Мориарти във водопада Райхенбах заедно с английския детектив Шерлок Холмс, получихме твърде много искания от обикновени посетители в Библиотеката, желаещи да видят тази ценна книга. Страхувахме се, че ако я оставим без надзор, някой може да я открадне ако не за друго, то просто заради новинарската й ценност.

— Ах — каза Джеймс.

— Оттук, господин Джеймс. — Госпожица Милър го поведе към една тясна желязна стълба между хаотичните купчини с книги.

* * *

Следващите два часа имаха доста странна образователна стойност за Хенри Джеймс.

Ако го бяха оставили да се оправя сам, както първоначално беше възнамерявал, той никога нямаше да успее да открие книгите на професор Мориарти, или каквито и да е справки за него, но госпожица Милър намери в Библиотеката на Конгреса на Съединените щати всичко, което имаше някаква връзка с вече прочутия — или прословут — професор.

Първите две книги, които донесе, бяха често споменаваната „Силата, движеща един астероид“ — двеста и девет страници, изпълнени с неразбираеми уравнения и много малко текст, точно както беше рекламирана — и една по-тънка книжка от шейсет и осем страници, озаглавена „Трактат за бинома на Нютон“. Втората е била публикувана още през 1871 година, същата, според кратката бележка на гърба, в която Джеймс Нолан Мориарти бе получил двете си степени, по математика и по приложна физика, в Юнивърсити Колидж, Дъблин. Книгата беше издадена от малка дъблинска издателска къща, за която Джеймс не бе чувал никога, и беше посветена на Карл Готфрид Нойман, професор от университета в Лайпциг.

Джеймс никога не беше чувал за професор Нойман, но госпожица Милър го увери, че той е важна личност, споменавана често в немските и други чуждестранни математически списания, и дори му донесе книгата на Нойман Das Dirichlet’sche Princip in seiner Anwendung auf die Riemann’schen Flächen^[1], за да му го докаже.

Джеймс сигурно се беше зачудил как може един студент от Тринити Колидж в Дъблин да е бил толкова напреднал, че да посвети първата си книга за математическа теория на професор в Лайпциг, но вместо това обясни на госпожица Милър, че се интересува предимно от биографията на професор Мориарти — и от всякакви фотографии на професора, ако разполага с такива.

Той виждаше любопитството в погледа й, но госпожица Милър бе твърде голяма професионалистка, за да попита: „Да не би да възнамерявате да пишете книга за човека, който уби Шерлок Холмс?“. Тя бързо се отдалечи, за да потърси повече материали в различните научни секции на лабиринта от купчини, рафтове и заключени стаи, който представляваше Библиотеката на Конгреса.

За по-малко от час Джеймс разполагаше с всичко за човека, когото Шерлок Холмс бе нарекъл на хартия „Наполеон на престъпния свят“, а в разговор на четири очи бе заявил, че е просто творение на въображението му.

Дори датата и мястото на раждане не съвпадаха. В алманаха „Кой кой е в европейската математика“ от 1884 година се твърдеше, че професор Джеймс Мориарти — второ име не беше дадено — автор на „Трактат за бинома на Нютон“, е роден в Дъблин през 1846 година. В справочник на Юнивърсити Колидж, Дъблин, където професор Джеймс Н. Мориарти беше записан като професор по математика от 1872 до 1878 година, беше дадена 1849 като година на раждане, а като място на раждане — Грейстоунс; госпожица Милър помогна на Джеймс да го намери на картата на Ирландия и се оказа, че това е малко село между Дъблин и Уиклоу.

Значи ако Мориарти беше все още жив, ако не бе загинал във водопада Райхенбах, на колко години щеше да е сега — на 47 или на 44?

Следващата изненада за Джеймс беше годината на публикуване на „Силата, движеща един астероид“ от лондонско издателство, за което той не беше чувал — 1890. Дори Мориарти да се беше родил на по-късната отбелязана дата, то той щеше да е на 41 в годината на издаването на книгата. Твърде стар, съдейки по малкото, което бе успял да разбере Хенри Джеймс, за да издава първата си голяма публикация в областта на математиката. Един от преподавателите в Оксфорд беше казал веднъж на Джеймс, между другото, че математици като Чарлс Доджсън, известен на света като Луис Карол, обикновено издават най-добрите си творби още преди да са навършили трийсет.

Докато разглеждаше неразбираемите — за него — йероглифи на математическите уравнения в „Силата, движеща един астероид“, той се улови, че мърмори на глас:

— Само ако имах и най-малката представа за какво става дума в тази книга…

— Чувала съм някои от посещаващите ни учени да я обсъждат — каза госпожица Милър, мислейки, че е задал въпроса на нея. — Очевидно въпросният астероид се разглежда в светлината на нещо, известно на астрономите и математиците като „Задачата за трите тела“. Вземаме две произволни небесни тела и тяхното гравитационно привличане, взаимното им приливно-отливно въздействие, въртенето им около оста им, ориентацията им в триизмерното пространство, и така нататък — можем да обясним всичко с термините както на модерната, така и на класическата математика… Но когато добавим трето тяло… тогава очевидно въртенето около оста, ориентацията и дори траекторията на астероида стават неизчислими. Постижението на професор Мориарти в тази книга, ако съм разбрала правилно математиците и учените, е, че е показал това, което не може да бъде изчислено.

— Много интересно — каза Джеймс, макар нейното резюме на чуждите анализи изобщо да не му беше от полза. Миг по-късно заговори отново: — Очевидно няма никаква възможност да се открие снимка на професор Мориарти.

— Моля ви, елате с мен, господин Джеймс. — Госпожица Милър — Джеймс се опитваше да не мисли за неуместното й малко име — закрачи пред него, размахвайки лакти като някой войник, отиващ на война.

Наложи се да се изкачат до помещение, което като че ли бе прашният таван на Капитолия (макар че доколкото можеше да прецени Джеймс, то не се намираше под големия купол) и госпожица Милър трябваше да отключи още три врати, преди да влязат в стая, препълнена с хиляди внимателно подредени списания.

— Математика… европейски… конференции… — мърмореше под носа си госпожица Милър, давайки с ръка знак на Джеймс да седне на единственото подходящо за целта място — нисък стол, разположен зад нещо, приличащо на ученически чин, в средата на невъзможно претъпканата стая. Джеймс беше сигурен, че в следващите години няма да се отърве от кошмарите за тази Библиотека.

— Ето! — извика тя най-после и извади някакво немско списание със заглавие, което беше твърде дълго, наумлаутено и наготичено, че Джеймс да си прави труда да го разчита. Госпожица Милър го отвори на страница трийсет и шест и заби пръста си във фотографията на осмина мъже на средна възраст, които стояха в редица с лице към камерата. Надписът отдолу, на немски, гласеше: „Конференция по висша математика и астрофизика, Университет на Лайпциг, юли, 1892 г.“.

Под всеки от мъжете бе написано името му, но на Джеймс не му беше необходимо да ги чете. Той веднага откри Мориарти, най-накрая вдясно — същата оплешивяваща глава, провиснала тъмна коса, гущероподобната извивка на врата му и проблясък на език между тънките, бледи устни. Това беше точно снимката, която бе измъкнал тайно от джоба на Холмс същата сутрин. Детективът сигурно я беше откъснал от някой брой на същото това списание.

„Професор Джеймс Н. Мориарти, Лондон.“ Не беше посочена принадлежност към никой университет. Но я имаше датата на конференцията — юли, 1892. Повече от година след като Холмс и съобщенията в пресата бяха определили Мориарти като загинал във водопада Райхенбах през май 1891!

Убеден, че няма да успее да намери нищо повече за този Лазар в Библиотеката на Конгреса, Джеймс се престори, че си записва някои неща, и увери извиняващата се госпожица Милър, че не, не, въпреки привидната оскъдност на наличната информация, тя му е била от неоценима помощ. Неоценима.

Той стана и се обърна да си върви, но не можа да намери пътя дори до стълбището. Госпожица Милър го попита кой изход на Капитолия би предпочел да използва.

— Главния… предния вход, мисля — отвърна Джеймс.

— Чудесно — каза услужливата госпожица Милър. — Така ще можете да видите същинския Капитолий.

Тя го преведе през няколкото стълбища, през лабиринта между безкрайните купчини книги, който не би могъл да преодолее сам, през дългите, високи, задръстени коридори и накрая го въведе в официалното мраморно фоайе, под величествения купол на самия Капитолий. Хенри Джеймс беше впечатлен не от колосалните римски размери на сградата, а от почти гръцката й бяла чистота. И светлината на ранния следобед, която озаряваше мраморните подове, беше прекрасна.

Когато излезе навън през високия портал и се озова пред големите колони, през които се разкриваше гледка към Белия дом, отдалечен на по-малко от миля, Джеймс се обърна към библиотекарката.

— Госпожице Милър, отново бих искал искрено да ви благодаря за неоценимата помощ в малкото ми проучване.

Той повдигна леко шапката си и тръгна да слиза по стъпалата, но се спря и отново се обърна, чувайки гласа на госпожица Милър, която го викаше по име.

— Господин Джеймс, аз… — Тя кършеше ръце и се червеше. — Може да не получа втори шанс, затова се надявам да не сметнете за неучтиво, ако се възползвам от възможността да ви благодаря искрено за вашата творба, която смятам за прекрасен и проницателен роман за женското съзнание.

„Дейзи Милър? — помисли си Джеймс. — Горката жена има да научи още много за живота.“ Това определено се отнасяше и за него в онези години, докато пишеше това популярно, но повърхностно книжле.

— Благодаря ви, госпожице Милър — отвърна лицемерно той. — Но едноименното заглавие бледнее пред истинската красота и проницателност на съименничката си.

— Едноименно… — повтори госпожица Дейзи Милър и бузите й се обагриха в още по-наситено алено. — Не, господин Джеймс… Нямах предвид романа ви „Дейзи Милър“. Той беше задоволителен… като развлечение. Не, имах предвид чудесния „Портрет на една дама“.

— Ах, колко мило — промърмори Джеймс в брадата си, докосна отново шапката си, поклони се леко, обърна се и заслиза по белите каменни стъпала, почуквайки леко с върха на чадъра си. Задоволителен като развлечение? За коя се мислеше тази грозна, спаружена стара мома?

* * *

Вече минаваше обяд. Джеймс все още не беше готов да се върне в дома на семейство Хей, затова се огледа за някое място край Капитолия, където да си поръча лек обяд. Имаше предвид бистро или колбасарница, но успя да намери само някакво заведение за студени закуски — очевидно подходящо за нуждите на чиновниците, които имаха съвсем кратка обедна почивка — където предлагаха студени сандвичи и хладко кафе. Но масите отвън бяха празни в този следобеден час и той с удоволствие седна на сянка, отпи от кафето си и се замисли за значението на онова, което бе видял и научил в Библиотеката на Конгреса.

До този следобед Джеймс беше твърдо решен да се сбогува със семейство Хей, за предпочитане преди завръщането на Хенри Адамс по-късно през седмицата, и да се прибере сам в Лондон. Каквото и отчаяние да го бе тласнало към Париж и брега на река Сена в онази нощ, то вече бе отминало, беше се разсеяло, и сега той искаше единствено да се освободи от лепкавата паяжина на дегизировки и фалшиви самоличности, в която го бе оплел този индивид Холмс, който и да беше той.

Но сега, когато със сигурност знаеше, че Холмс — под което и да е име — го беше излъгал, че е измислил професор Джеймс Мориарти само за да може той да „умре“ заедно с него във водопада Райхенбах, и след като бе видял фотографията на истинския Мориарти както в джоба на Холмсовото сако, така и в европейското списание за математика и астрофизика, Джеймс изпитваше мрачна решимост да остане с приятелите си, семейство Хей и Хенри Адамс, докато този „Шерлок Холмс“ не се разкриеше изцяло като измамника и шарлатанина, какъвто бе в действителност.

Подсилен от новооткритата си решимост, Джеймс тръгна по живописния път обратно към Лафайет Скуеър и дома на Джон и Клара Хей.

Хей, в състояние на някакво странно въодушевление, изтича по стълбите, за да го посрещне и да го поведе към кабинета си в мига, в който прислужникът го пусна в къщата.

— Той тъкмо се кани да ни го разкрие — рече приятелят му. — Просто те чакаше да се върнеш, Хари.

— Да разкрие… — рече Джеймс. Той чувстваше как върху него се спуска воал от страх всеки път, когато този индивид Холмс „разкриваше“ нещо.

В кабинета на Хей цареше пълен хаос — картичките и пликовете бяха извадени от кутиите им и бяха пръснати навсякъде. Джеймс с изненада видя Клара, която беше вътре заедно със съпруга си, и Холмс, който не бе предрешен като Сигерсон.

— Клара — каза Джеймс с известно смущение, — ти също си част от това…

— О, да, да! — извика Клара Хей, уважаваната вашингтонска матрона, докато стискаше като някоя ученичка пръстите му с едната си ръка, а с другата размахваше два броя от списание „Харпърс Уикли“. — И господин Холмс ми даде своето мнение за „Сребърният пламък“ и „Жълтото лице“ и…

— Тишина! — извика Джон Хей. Дипломатът, известен със своето хладнокръвие, не беше на себе си от въодушевление. — Всеки момент ще чуем за пръв път резултатите от сравняването на печатните шрифтове!

Шерлок Холмс очевидно се намираше в центъра на вниманието и му се наслаждаваше, стиснал в ръката си картичките с надпис „Тя беше убита“, заедно с няколко плика и напечатани листове хартия.

— Известна ми е пишещата машина, на която са били напечатани тези анонимни картички — заяви Холмс, показвайки им два шрифта, които съвпадаха, — както, несъмнено, и човекът, който ги е напечатал.

— За бога! — извика Джон Хей. — Кой е той, човече?

Холмс вдигна поглед от лупата, с което разглеждаше различните текстове.

— Кой — попита той, повдигайки съвпадащите шрифтове, — е този… Самюъл Клемънс?