Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (30)

30.

По горното течение на ледената Мисисипи нещо се размърда. По-надолу по реката се размърда още нещо. Артемизия Халикарнасус проклинаше хубавото време, което бе такава благословия за Кейл при тренировките на Новата армия. При нормална зима, когато температурата варира между точката на замръзване и малко над нея, реката беше трудна за предвиждане, дори за опитните: топящите се, но все още масивни ледени блокове, отчупили се нагоре по течението, се заклещваха един в друг и образуваха големи бентове, които можеха да се задържат със седмици. А после, щом настъпи ден с по-висока температура, изведнъж поддаваха и се понасяха надолу като бавна лавина, понякога изминавайки цели мили, докато се сблъскат с още заседнал лед, при което можеше или да заседнат пак, или да го разбият и да предизвикат още по-мощна вълна. Но необичайно топлият тази година сезон правеше процеса още по-непредсказуем и коварен от обикновено.

Артемизия обаче бе заобиколена от мъже, живели по реката шейсет години, че и повече. На около пет мили нагоре по течението бе заседнало голямо парче нестабилен лед, но температурата беше спаднала близо до точката на замръзване, което намаляваше вероятността то да се откъсне. Опасността се криеше в това, големи ледени късове, доплавали по течението, да се врежат в скърцащия, пукащ и нестабилен леден бент. Но на десет мили над задръстването, покрай бреговете бяха разположени умели и опитни хора; всеки от тях бе вързан с въже и даваше сигнали с подръпване на следващия човек за размера на ледените късове, които минават покрай него. На самия леден бент бяха разположени хора, които да гледат нагоре по течението и да преценяват стабилността на леда, върху който стоят. Щом се спусна тъмнината, прекосяващите войници, опаковани дебело в дрехи като скъп подарък, замряха в напрегнато очакване. После дойде нареждането да рискуват. Двайсет лодки със седемстотин мъже, настръхнали от оръжия като таралежи, бяха вкарани във водата в най-тесния участък на мили оттам.

Но дори най-способният речен лоцман с най-бялата брада не може да вижда под леда, където издатини стърчат надолу към тинестото корито и създават страховити завихряния в течението, които дълбаят големи бразди в речното дъно. Тези турбулентни и неспокойни подводни течения се променят с местенето на леда горе. Дъбовият дънер, наедрял от водата, подмина наблюдателите на брега незабелязан; дебелата му грамада се подаваше над повърхността не повече от ловуващ крокодил. После се блъсна в ледения бент с тътен като най-басовата нота на катедрален орган. Наблюдателите върху леда усетиха удара с вътрешностите си, както и със слуха си. Зачакаха голямата пукнатина, която можеше да разцепи бента и да освободи ледените парчета — а също и да убие повечето от тях. Но тя не се появи. Натикан от течението под леда, дъбът започна да се върти — понесе се нататък като кит, до долния край на бента, където преди няколко часа се бяха оформили два големи ледени зъба. Около тях течението — могъщо, но бавно — за момент ставаше бурно, неудържимо и лудешко. То повлече големия дънер, напоен с вода и три пъти по-тежък от преди, все по-бързо и по-бързо, а бързеите бяха притискани все по-натясно между назъбения лед и речното корито. Завъртян странично, дънерът се вряза между двата големи ледени зъбера, стърчащи надолу, пращайки странни, но неразбираеми трусове към слепите наблюдатели горе, докато тътнеше и се блъскаше дълбоко под тях. А после се освободи и вече стремглавото течение понесе цялата свръхнапоена тежест на дървото бързо, но под малък ъгъл към повърхността, така че то запази инерцията си, набрана в бързеите под леда. При осем мили в час, дори обикновен бегач би могъл да го следва, докато се насочваше към флотилията от лодки — но важна бе не скоростта, а размерите и огромната му мокра маса. Въпреки това, то не би могло да нанесе кой знае каква вреда, ако предният му край не се беше ударил в един камък по средата на течението. Огромният левиатан започна да се извърта напречно, носейки се към бавно прекосяващата реката флотилия.

Въпреки всичките си усилия да го предотвратят, двайсетте лодки се бяха струпали заедно заради днешните странни течения, а лодките не бяха малки — във всяка имаше по трийсет и пет души. Дънерът не се вряза в тях, а ги повдигна и преобърна, сякаш изобщо ги нямаше — почти никой нямаше време да извика, преди лодките да бъдат блъснати под водата и прекатурени. Поради струпването, единайсет лодки потънаха за по-малко от петнайсет секунди. Дървото продължи нататък в студения и мокър мрак, оставяйки зад себе си триста осемдесет и четири удавени мъже и една удавена жена.

 

 

Когато ИдрисПюк предаде тези мрачни новини на Кейл, слънцето изгря и един топъл лъч проникна през частично покритите с витражи прозорци, пращайки нежни синьо-червени отблясъци върху масата и озарявайки ярките прашинки във въздуха.

— Сигурно ли е? — попита Хенри Мъглата.

— Доколкото може да са сигурни такива неща. На моя човек може да се разчита, а той казва, че е видял тялото, преди да тръгне.

— Какво го е причинило?

— Смятат, че парче лед се е откъснало от по-голям къс нагоре по течението. Лош късмет, нищо повече.

— Но ти го предвиди — каза тихичко Кейл.

— За да сме несправедливи към чудните ми пророчески способности, аз винаги си поставям за цел да предвидя кажи-речи всеки възможен изход. Планът също толкова лесно би могъл и да успее.

— Можем ли да го запазим в тайна? — попита Хенри Мъглата.

— Ако всички бяха оцелели или се бяха удавили, може би. Но не и сега… Аз бих казал, че…

— Смъртта й е ужасна загуба — прекъсна го Кейл, неловко и с някак странен тон.

— Да — каза ИдрисПюк. — Тя беше забележителна млада жена.

Никой не промълви и дума. На вратата се почука и икономът Ласел се вмъкна в стаята.

— Писмо за вас, сър — каза той на ИдрисПюк, който го взе и отпрати Ласел. Изчака го да излезе, преди да заговори.

— Има нещо съмнително в този човек. Очите му са прекалено сближени. — После отвори писмото. — Явно Боз Икард знае за прекосяването на реката и Артемизия.

— Как? — попита Хенри Мъглата.

— Предполагам, по същия начин, както и аз.

— Не… как разбра, че Боз Икард знае.

— Червените книги на Кити Заека са като прозорци към душите на големците в Испански Лийдс. Птичетата навсякъде пеят.

— И какво ще направи той? — попита Кейл.

— Бих казал, че има два варианта: или да приеме нашите думи, докато не му се отвори шанс да го използва, когато нещата станат наистина лоши; или пък да го използва, за да ни арестува сега и да сключи мир с Изкупителите.

Това стресна Хенри Мъглата, който бе възнамерявал да се прави на важен поне още шест месеца.

— Наистина ли мислиш, че ще го направи?

— Ако отчетем всичко ли? Не. Това не му стига, за да е уверен в победата. Знае какви ще са последиците, ако сбърка. Ще го остави да отлежава в мазето до момента, когато може да го използва. Но ние трябва да действаме бързо, да го представим като героичен опит, провален от коварно предателство — благородна жена, дързък набег, героизъм. Последни думи. — Кейл го изгледа. — Извинявай — каза ИдрисПюк. — Живял съм прекалено дълго и имам прекалено много лоши навици. Но няма да почетем паметта й, ако позволим да гледат на това като на пълна катастрофа. Трябва да го представим като героичен провал.

— Наистина беше героичен провал.

— Само ако ние го представим като такъв. Хората имат нужда от разкази за лична храброст, себеотрицание и саможертва, за близка победа и коварен нож в гърба.

— Тогава да се надяваме, че ще ги получим — каза Хенри Мъглата.

— Надеждата няма нищо общо — отвърна ИдрисПюк. — В момента моите хора ги пишат. Ще бъдат разпространени из целия град до утре сутринта. — Той се обърна към Кейл, чувствайки се долен и циничен. — Съжалявам. Жалко, че смъртта я отнесе толкова рано.

ИдрисПюк остави двете момчета. Меката слънчева светлина се лееше през прозорците, като че ли къщата беше домашна катедрала, благословена от ангели.

— Кога заминаваш? — попита накрая Кейл.

— Утре. Рано.

Ново дълго мълчание.

— Аз също съжалявам — каза Хенри Мъглата. — Не знам какво повече да кажа. Харесвах я.

— Тя обаче не ме харесваше. Не и накрая.

Ново мълчание.

— Е — каза Хенри Мъглата, — теб лесно могат да те разберат погрешно. — Кейл изсумтя насмешливо. Хенри Мъглата продължи да се опитва да го утеши. — Вината не е твоя. Просто нещата са си такива.

— Не знам — каза Кейл след малко. — Не знам какво чувствам към нея сега, когато е мъртва. Но със сигурност не чувствам каквото трябва.