Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (27)

27.

— Какво ще правиш? — попита ИдрисПюк.

— Не ти трябва да знаеш.

— Нищо не си измислил, нали?

— Не, но ще измисля.

— Бъди внимателен.

— Исках да те попитам — започна Кейл — дали си довършил плановете за прехвърляне през планините.

— Почти.

— Може да ни потрябват по-рано, отколкото си мислиш. — Умът му явно бе зает с нещо друго. — Този план включва ли Покаятелите?

— Не.

— А би трябвало.

— Станал си много чувствителен.

— Чувствата нямат нищо общо — освен че отвращението ми от тях е замъглило преценката ми. Време е да осъзная какъв късмет имам. Двеста мъже, които ще направят каквото пожелаеш, без да задават въпроси — това е нещо, което си струва да имаш, не смяташ ли?

 

 

— Това няма да ти хареса — каза Кейл на Хенри Мъглата.

— Не ми казвай, че няма сандвичи с краставица. — Хенри Мъглата се шегуваше само донякъде. Той страшно си падаше по сандвичите с краставица, измислени само преди десет години от контешкия лорд от Матераците Харис „Краставицата“, когато тези зеленчуци за първи път бяха внесени в Мемфис и никой не знаеше какво да прави с тях. Всеки ден, когато не обикаляше по работа на ДПИ, Хенри Мъглата пиеше чай в четири часа (със сандвичи с краставица, сладкиши със сметана, кифлички) и се преструваше, че го прави, за да се подиграва на доскоро по-високопоставените от него. Всъщност, той чакаше с нетърпение времето за чай като най-голямото удоволствие в живота му след честите посещения в „Империята на сапуна“ на Рю де Конфор Сансюел.

— Принцовете на кръвта — това няма да им се размине. — Тримата бяха обсъдили отмъщението си срещу принцовете (Кейл и Хенри Мъглата винаги включваха Клайст, макар че той изглеждаше безразличен към всичко освен към своите дела), както и срещу производителите, които са ги подкупили — какво трябва да се предприеме, колко крайно да е то и колко публични да са насилствените действия срещу виновниците.

— Защо? — Хенри Мъглата вече не беше в добро настроение. Яростта му при вида на негодните припаси, които са им доставили, бе също толкова силна като тази на Кейл.

— Защото те са много добри в измъкването от неща, които не биха се разминали на другите хора.

— Значи няма да им отсечеш главите и да ги набучиш на колове? — Това беше предпочитаното от Хенри Мъглата решение.

— По-лошо.

— Продължавай.

— Ще трябва да ги наградим — каза Кейл.

— Искаш да им дадеш пари?

— Да.

— Защо?

— Не сме достатъчно силни, за да вървим срещу тях. Говорих с ИдрисПюк и Випонд и те ми разясниха ситуацията. Нямаме време да започваме революция. На Боско му трябваха двайсет години да свали враговете си в Шартр, и дори тогава трябваше да действа по-бързо, отколкото искаше. Не можем да избием десетина членове на кралското семейство — не можем да си позволим дори да ги разстройваме силно. Трябва да ги подкупим, за да ни се разкарат от пътя. Трябва да ги разтревожим, а после да им предложим изход. Но да не ги тревожим прекалено силно и изходът да е щедър. Сложна работа, но е възможно.

— Ами собствениците на фабрики?

— С тях можем да правим каквото си искаме. — Настъпи кратка тишина.

— Мамицата му! — изкрещя Хенри Мъглата, истински обезсърчен и ядосан. — Обещай ми, че ако сме още живи, когато това свърши, ще се върнем и ще ги разкатаем. Кажи ми, че ще го направим.

— Сложи ги в списъка — отвърна със смях Кейл. — Заедно с всички други.

Нека да разгледаме действията на Томас Кейл и как се стигна до тях: спасяването на Рива от ужасна смърт, макар и едва след като беше избягал; донякъде неохотното връщане да спаси своите не точно приятели; вандалското счупване на прекрасното Данцигско острие; убиването на мъже, докато спят; спасяването на Арбел Матераци; безмилостното убийство на Соломон Соломон в Червената опера; възстановяването на дворцовия идиот, Саймън Матераци; повторното спасяване на Арбел; избавлението на Кон при Силбъри Хил, за което много съжаляваше; подписването на заповедта за екзекуция на Девата на Гарвановата песен; отравянето на водата в Голанските възвишения; унищожението и измислянето на лагери, в които пет хиляди жени и деца измряха от глад и болести; удушаването на Кити Заека; изгарянето на моста след Бекс и лъжесвидетелството на процеса срещу Кон Матераци. Сега към всичко това се прибави и отвличането и убийството на двайсет търговци, които той държеше отговорни за боклуците, доставени в складовете му предната седмица. Голи като червеи, мъжете бяха окачени пред дворците на принцовете с кралска кръв, които бяха приели подкупите им. Телата им бяха ужасно обезобразени, с отрязани носове и уши, а устните и пръстите им бяха зашити, с монети на мястото на изтръгнатите им езици и в стиснатите им ръце. Левите им очи бяха избодени; жлъчките им, смятани за вместилище на алчността — извадени. На вратовете им бяха окачени листове, които по-късно бяха разпространени със стотици из града и разкриваха ужасния характер на техните престъпления срещу всеки мъж, жена и дете, чийто живот са били готови да продадат в ламтежа си за пари. Памфлетът беше подписан „Рицарите на Лявата ръка“.

За да сме напълно справедливи към Кейл и Хенри Мъглата — мъжете бяха убити толкова бързо и безболезнено, колкото позволяваха времето и обстоятелствата. Ужасните мъчения за урок на останалите им бяха причинени посмъртно. Историята не може да е съдник: тя се пише от историци. Само читателят, който разполага с всички факти, може да реши дали той би могъл да действа другояче при тези обстоятелства, или да предвиди последиците от действията си.

Върху стените на дворците, от които бяха провесени телата, бе написано изречение на староиспански — според една превземка на аристокрацията, те трябваше да разговарят помежду си на език, който не се е говорил в Испания от няколкостотин години.

„Pesado has sido en balanza, y fuiste hallado falto.“

Това приблизително можеше да се преведе като: „Претеглени сте на везните и сте сметнати за твърде леки“ — фраза, която би била безсмислена за масите, но достатъчно заплашителна за дванайсетте принца на кръвта, замесени в приемането на подкупи от мъртъвците, които висяха с главата надолу пред именията им. Кейл ги остави да се гърчат от тревоги двайсет и четири часа, а после ИдрисПюк, от името на ДПИ, им занесе голяма хартиена кесия с пари като компенсация за загубените приходи от напълно законните им договори с покойните фабриканти, които ДПИ сега била задължена, пред лицето на критичния за нацията момент, да вземе в свои ръце за благото на всички. Дванайсетте принца на кръвта приеха, защото не бяха сигурни какво друго да правят: бяха заплашени, макар и да не знаеха точно как, и възнаградени, макар и да не знаеха точно защо.

Не само, че не се вдигна много шум за отвличането, изтезаването и убийството на мъже, които не са били изправени пред съд, а камо ли пред своите обвинители; дори се разнесоха призиви да се издирят всички замесени, а Рицарите на Лявата ръка и методите им получиха широка подкрепа сред цялото население.

 

 

Седмица след като тези убийства развълнуваха Испански Лийдс, Робърт Хук беше посетен от Кейл, който искаше да чуе предварителния му доклад за възможността за производство на пушки.

— В самата идея за пушките няма нищо грешно — каза Хук, докато оглеждаха купеното на висока цена огнестрелно оръжие. — Проблемът е в практическото й осъществяване. Избухливата селитра, която е натъпкана в този край, идва прекалено много за желязото. Затова то се пръсва. Съвсем просто е, всъщност.

— Тогава намерете по-добро желязо.

— Такова не съществува. Засега.

— И докога?

— Нямам представа — месеци, години. Както и да е, времето не стига.

— Значи това е краят?

— Ммм… не… може би не. Говорих с Хенри Мъглата. Той ми каза, че е направил арбалетите си много по-лесни за презареждане — но това означава и с далеч по-малка мощност.

— Не ни трябват мощни — те са за близък бой, от няколко стъпки разстояние.

— Никога не си го споменавал.

— Е, и?

— Ами че това променя всичко. Какво е най-голямото разстояние, от което ще се биете?

— Предимно от няколко стъпки — нашите хора ще са скрити зад дървени стени. Ще има възможно най-малко ръкопашен бой.

— Изкупителите ще имат ли броня?

— Някои, но не много. Все пак, предполагам, че с времето ще започнат да използват повече.

Хук сведе поглед към огнестрелното оръжие.

— Значи нямаш нужда от това. — Той вдигна един оловен снаряд с размерите на кокоше яйце. — Нито пък от това. — Посочи на Кейл една маса, покрита с парче плат, и го дръпна като фокусник на детско парти, който разкрива вълшебна торта.

— Това е само дървена имитация — но можеш да видиш принципа. — Беше подобие на огнестрелното оръжие — тръба, запечатана в единия край и отворена в другия, само че срязана надлъжно на две, така че да се вижда вътрешността.

— Номерът е — каза Хук — да не слагаш прекалено голям заряд. Трябва ти точното количество избухлива селитра — колкото може по-малко — и нещо леко, което да бъде изстреляно от другия край.

— Колко леко?

Хук отвори малка платнена торбичка и разпиля съдържанието й на масата. Това беше просто колекция от пирони и малки парченца метал — и дори няколко камъчета. Човек трудно можеше да остане впечатлен.

— Главното е да определяш правилно големината на заряда. Всеки път. Не се обиждай, но хората ти ще прекалят. А после си помислих — защо да не сложим еднакъв заряд в малки платнени торбички? Лесно е за зареждане, а и зарядът винаги е един и същ. После пък си помислих: а защо да не направим същото и с металните и каменни сачми? После — продължи той, разпалвайки се от собствената си гениалност — си помислих — защо да не ги сложим и двете в друга торбичка? Лесно за зареждане и адски бързо. Блестящо.

— Ще се получи ли?

— Ела да видиш.

Хук изкара Кейл навън, където двама от помощниците му стояха до желязна тръба, доста подобна на огнестрелното оръжие, закрепена в дървена стяга. На около десет метра от нея имаше мъртво куче, вързано за дъска. Хук, Кейл и помощниците се скриха зад една преграда. Един от помощниците запали фитил на края на дълга пръчка и внимателно го поднесе към тръбата. Тъй като се опитваше да разкрие колкото може по-малка част от себе си, му трябваха няколко опита, за да запали подсипа. Кейл, който можеше да наблюдава ставащото през множество пробити дупчици, видя как избухливата селитра в подсипа пламна, последвана след няколко секунди от гръм — силен, но не чак колкото очакваше. Изчакаха няколко секунди. Хук излезе в гъстия дим, последван от Кейл, и отидоха до мъртвото куче. Той очакваше да види нещо ужасно, но отначало си помисли, че изстрелът е пропуснал целта. Не беше — или поне не напълно. Когато Хук му показа раните, стана ясно, че пет-шест пирони и камъчета са се забили доста дълбоко в плътта на животното.

— Може да не те убие. Но ако бъдеш улучен от такова нещо, известно време няма да правиш нищо друго освен да стенеш от болка. Освен това, ако го използваш срещу гъст строй отблизо, всеки изстрел ще ранява двама-трима или повече.

— Колко пъти в минута може да се зарежда и да стреля?

— Ние успяваме по три пъти. Но не сме в бойни условия. Бих казал — консервативно — два.

Прекараха още час в обсъждане на нужните хора и материали, къде могат да бъдат отлети огнестрелните оръжия и колко надеждна ще е доставката.

— Не би трябвало да има проблем. При тези оръжия напрежението ще е далеч по-ниско, така че едва ли ще е особено трудно да постигнем нужното качество. Освен това, предполагам, че е ясно какво ще се случи, ако ни доставят нещо второкачествено.

Той се вгледа замислено в Кейл.

— Всички знаят, че си бил ти.

Кейл отвърна на погледа му.

— Всички знаят, че съм се смял на Кон, докато е умирал. Всички знаят, че съм отсякъл главата на човек, защото ми е заповядал да му дам чаша вода.

Хук се усмихна и повтори:

— Всички знаят, че си бил ти.

 

 

— Всички — каза Боз Икард — знаят, че е бил той.

— Имало една бабичка — отвърна Фаншоу, — която глътнала птичка.

— Не те разбирам.

— Разбирате ли, тя глътнала птичката, за да улови паяка, който глътнала, за да улови мухата, която той глътнал.

— Явно имаш предвид нещо, но съм прекалено раздразнен от твоята самонадеяност.

— Просто намеквах, че дори лекарството срещу болестта да не е толкова лошо като самата болест, Томас Кейл може да се окаже много лош за вас.

— Но не и за теб?

— Може би и за мен. Лаконийците са четири пъти по-малко от своите крепостни.

— Нашите селяни са солта на земята, а не роби. Не ги избиваме, без да ни мигне окото. Затова не ни е страх да си легнем, да не би да ни прережат гърлата. Ние сме една нация.

— Сериозно се съмнявам. Но, разбира се, в момента се намирате по средата на чудесен експеримент, който да изпита вашата увереност. Ще бъде толкова интересно, ако Кейл успее — да видим дали вашите хора ще се радват да се върнат към клецането на овце и правенето на метани.

— Накъде биеш, ако изобщо биеш нанякъде?

— Че трябва да знаете кога да спрете да гълтате. Искате ли да разберете как свършва песничката?

— Не особено — отвърна Боз Икард.

— Но тя е очарователна. „Имало една бабичка, която глътнала кон. И сега, разбира се, е мъртва.“