Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (38)

38.

— Искам една услуга — каза Кейл.

Фаншоу беше довел поисканите петстотин лаконийци и му бе казано, че ще ги пратят вътре веднага след първата вълна на Новата армия. Не се очакваше да оцелеят много.

— Услуга ли? Разбира се. Може би.

— Искам сто от твоите хора да освободят Хенри Мъглата, веднага щом стане ясно каква е работата.

— Това е голяма услуга — с голям риск.

— Да.

Фаншоу погледна картата на Светилището и вътрешните постройки.

— Там вътре е нещо като лабиринт, стари друже. Да се изгубиш ще е лесно и ще струва скъпо. Но ако ти си там, за да ги водиш…

Кейл беше сигурен, че Фаншоу усърдно е мислил какво да прави с него. Не се налагаше да си блъска много главата, за да определи шансовете той или Хенри Мъглата да излязат живи от дима на битката.

— За жалост, съм необходим тук — но уредих трима от моите Покаятели, които познават гетото по-добре от мен, да ви отведат дотам.

Фаншоу се замисли дали да не откаже — не че беше очаквал Кейл да е толкова глупав, че да се съгласи, — но отказът щеше да изглежда зле. Ако възникнеха някакви въпроси кой е виновен за трагичната смърт на Кейл, която щеше да настъпи някъде през следващите двайсет и четири часа, нямаше да му навреди да е демонстрирал пред Новата армия, че лаконийците са стояли плътно зад своя водач в едно рисковано начинание да спасят най-близкия му приятел.

Фаншоу отиде да уреди нещата, а Кейл, подбирайки по пътя ИдрисПюк, се върна на върха на Малкия брат; там беше издигната една малка кула, за да му даде възможно най-добър изглед. После се започна. Въжетата, държащи предницата на тунела, бяха отпуснати бавно и той се превърна в масивен мост през трийсетте стъпки пропаст до върха на стените на Светилището.

Все още нямаше никаква реакция. Настъпи пауза от около минута; чуваха се неразличими викове, а после ръчните помпи, задвижвани от двайсет войници, които създаваха налягането, бяха заредени да пръскат в продължение на две минути. Още викове. Пауза. После Хук пусна помпите и течността от контейнерите бликна през осем дула като най-големия фонтан на света. Хук запали осемте горелки отдолу, при което се раздаде гръмотевичен рев като от тръбите на Страшния съд и струите лумнаха в гигантска дъга от пламъци, обливайки стените отпред и на сто метра в двете посоки. В продължение на двайсет секунди това адско устройство оглуши всички зад себе си — а после Хук, уплашен да не би то да експлодира, го изключи. Още минута течността пламтеше като огнено езеро в самия център на ада, а после угасна като духната. Без никакво забавяне Новата армия, с крака, защитени срещу жегата, нахлу през тунела и по моста с цялата възможна бързина, за да се възползва от опустошението, преди Изкупителите да са успели да реагират.

— Всичко ще е наред! Оттук нататък ще е фасулска работа!

— Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!

— Валън на ръба! Валън… Дааа! На ръба, скапаняко!

— Натам! Натам! Гледайте къде стъпвате, мамка ви!

— Отвор за стрелба! Отвор за стрелба!

— Тук, друже! Тук!

Само че нямаше зловещо обгорени тела. Нямаше оцелели от огъня, готови да ги отблъснат. Виковете секнаха. Не остана нищо освен ужасна безшумна пустота от всички страни. Това само засили ужасното напрежение, страха на войниците от неизвестното зло: кога и по какъв начин ще дойде ударът? Те продължиха напред в плътна група, готвейки се за предстоящата свирепа битка.

— Бавно! Бавно! Отваряйте си очите! Внимавайте! Внимавайте!

Страхът им се усилваше от черния дим на гръцкия огън, който обвиваше всичко пред тях в гъст облак. Докато вървяха напред, всяко най-обикновено нещо придобиваше сенчестата неяснота на страховита заплаха, а после биваше разкрито като купчина бурета или свещена статуя, благославяща спасените. Затова бе дадена заповед да спрат. Две хиляди души, рамо до рамо; дори лаконийците чакаха зад тях, уплашени и разтърсени от ужасната несигурност за нещо кошмарно, което се задава.

Много бавно — денят беше почти безветрен — пушекът започна да се накъсва и разсейва, и всяко разчистено място сякаш за малко да разкрие заплаха, която така и не идваше. Лек повей, а след него и по-силен, завихриха дима в красиви кълба и спирали. Вятърът ги разнесе и онова, което видяха, бе най-съдбовната гледка в живота им, който повечето от тях очакваха да загубят днес. Навсякъде — от всеки стълб, всяка покривна дъска на покритите алеи, от дървени рамки, забити със стотици в дворовете — накъдето и да погледнеха, висяха хиляди обесени Изкупители.