Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (10)

10.

Една малка вратичка в портата се отвори.

— Затворено е. Елате утре.

— Да, съжалявам, че закъснях — каза Кадбъри. — Ама… колелото на файтона се счупи… всичко беше уговорено. Тя е много болна.

Вратарят вдигна капачето на лампата, която държеше, и я насочи към Дийдри. Момичето стоеше със сведена глава. Кадбъри я подръпна за ръкава и тя вдигна очи. Колкото и добре да познаваше изтерзания вид, предизвикан от лудостта, мъжът ахна, щом видя изцъклените й очи, черните петна и устата, която изглеждаше, сякаш се е разтопила от стоене прекалено близо до огъня.

— Моля ви — каза Кадбъри и пъхна петдоларова монета в ръката на мъжа. — Смилете се над нас.

Състраданието и алчността размекнаха сърцето на вратаря. В края на краищата, нямаше кой знае какви основания за бдителност. Хората се опитваха да се измъкнат от това място, а не да се вмъкнат в него. А момичето определено изглеждаше, сякаш трябва да бъде затворено.

Той ги пусна през малката вратичка.

— Носите ли документите?

— За съжаление, ги оставих в пътната си чанта. Затова нямаме никакъв багаж. Кочияшът ще ги донесе на сутринта. — Звучеше адски неубедително.

Но вратарят изглежда се отказа от повече въпроси. Зададе само още един:

— От кого беше писмото?

— Ааа… ох, тази моя памет… доктор… ъъъ… господин…

— Господин Бътлър ли? Защото той още е в кабинета си ей там. Лампите още светят.

— Да — съгласи се благодарният Кадбъри. — Беше господин Бътлър.

— Тя безопасна ли е? — попита тихо вратарят.

— Безопасна ли?

— Имате ли нужда от охрана?

— О, не. Тя е много мека по душа. Просто… не е добре.

— Тежка вечер имахме днес.

— Така ли? — каза Кадбъри, който не се интересуваше от ничия вечер освен своята.

— Вие сте вторите, пристигнали неочаквано през последните десет минути. — Кадбъри усети как ушите му пламват. — Двама господа от Испански Лийдс с кралско пълномощно. — Той вдигна очи, намерил ключа за втората порта, водеща към вътрешността на Манастира. — Тях също ги пратих при господин Бътлър — в дневника не е записано нищо, разбира се. Документацията на това място не би могла да е по-скапано безполезна, дори ако пациентите отговаряха за нея.

Вратарят ги пропусна през входа и посочи към отсрещния край на четириъгълния двор и единствения светещ прозорец.

— Ей там е кабинетът на господин Бътлър.

Щом влязоха и втората порта бе заключена след тях, Кадбъри спря да помисли какъв ще е следващият му ход.

— Какво има? — попита Дийдри. Рядко се случваше тя да започне разговор, но притежаваше животински талант за опасни действия, а сега той й вдъхваше инстинктивно спокойствие, докато обикновено едва разбираше какво й казват хората.

— Двамата Тревър са дошли, за да убият Томас Кейл.

— Къде е той?

— Не знам — отвърна Кадбъри, загледан в прозореца на Бътлър. — Човекът в онази стая би могъл да ни каже, но е мъртъв.

— Тогава повикай Томас Кейл.

— Какво? — Той все още беше толкова изненадан от поведението й, че му бе трудно да следва нишката на мисълта й.

— Качи се на това — каза тя и посочи камбанарията. — Бий камбаните. Извикай предупреждение.

Кадбъри беше започнал да подозира, че у Дийдри има нещо безумно. Но с хищническия си инстинкт тя веднага бе проумяла ситуацията, и беше права. Да обикалят из сграда с може би триста стаи, въоръжени пазачи и неосветени дворове беше сигурен начин да ги убият, особено след като Двамата Тревър дебнеха в мрака като злонамерени паяци.

— Ти се скрий тук, долу — каза той. Тя не отговори; затова Кадбъри предположи, че е съгласна, забърза през сенчестата страна на двора и влезе в незаключената камбанария. Дийдри изчака, докато се увери, че се е скрил от погледа й, а после, придържайки се към сенките, тръгна към центъра на Манастира.

Кадбъри се изкачи по стълбите. Усещаше хъхренето в гърдите си. Притесняваше се, че за да предупреди Кейл, ще трябва да издаде собственото си местоположение, от което имаше само един изход. Щеше да се наложи да офейка много бързо, като изтича по двеста стъпала надолу в тъмното. Щом се озова на върха, изчака цели две минути, за да събере сили за бягството си. После дръпна въжетата на камбаната четири пъти. Оглушителният звън щеше да привлече вниманието на всички на една миля околовръст. Той остави екота да заглъхне, пое си дълбоко дъх и изрева:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са тук, за да те убият! — Удари камбаната още веднъж. — Томас Кейл! Двама мъже са тук, за да те убият!

Като свърши това, се втурна надолу по стълбите с надеждата, че Двамата Тревър си имат по-сериозни грижи от него. Ако Кейл наистина беше такъв виртуозен убиец, както се говореше, сега двамата бяха загазили. Ако това не убеди Кити Заека, че е направил всичко, което зависи от него, тогава Кити да си го начука. Сега щеше да прибере откачената Плънкет, а по-късно да се кахъри какво ще прави с нея.

Щом стигна до последните няколко стъпала на кулата, той спря, извади един дълъг и един къс нож — предпочитаната комбинация, когато се биеше срещу двама, — и изхвръкна на двора като изстрелян от барута на Хук. Само за няколко секунди го прекоси и се озова на сигурно място в сенките, мъчейки се отчаяно да овладее предателското свирене в гърдите си. В неговите уши то звучеше като оглушителен зов към двамата отмъстителни Тревър да го намерят и да му прережат гърлото. Но те не се появиха, и скоро той вече дишаше почти безшумно. Бавно започна да търси пътя към мястото, където бе оставил Дийдри. Но Дийдри я нямаше.

Дворът вече беше започнал да се пълни с любопитни луди — от по-заможните и несклонни към насилие, които имаха достъп до голяма част от Манастира. Всички те бяха зажаднели да разнообразят ежедневието, като излязат от стаите, за да разберат за какво е тая дандания. Към тях се добавяха разтревожените лекари и сестри, които се опитваха да ги приберат на сигурно място. Някои от по-нервните бяха схванали грешно нещата и крещяха:

— Помощ! Те идват за мен! Убийци! Главорези! Съжалявам! Не исках! Помогнете на клетника! Помогнете на клетника!

Бъркотията определено помогна на Кадбъри да се движи по-безопасно сред тълпата с надеждата да намери Дийдри и да се измъкнат, без да се налага да се оправят с някой от Двамата Тревър.

 

 

Преди да стане всичко това, Кейл седеше в сводестата галерия до манастирския двор със сестра Врай и обсъждаха съществуването на Бога — беше по настояване на Кейл: предизвикателство към нея, породено от лошото му настроение от неуспеха да изкачи хълма.

— Не си изкарвай озлоблението на мен — каза тя. — Но в случай че нещо друго в теб ме слуша, ще ти разкажа за Бог. Днес, когато бях на хълма и оглеждах морето, небето и планините, го усещах навсякъде. Не ме питай защо, просто го усещах. И не се тревожи — знам не по-зле от теб, че голяма част от живота е тежък и жесток. — Тя изви глава и той изпита силното чувство, че се усмихва. — Е, може би малко по-зле от теб. Но колкото и да е тежък и жесток, все пак чувствам Неговото присъствие. Все пак намирам света за красив. — Тя се засмя, и звукът бе тъй приятен.

— Какво? — каза Кейл.

— Кажи ми какво видя, докато беше там, горе. С планините, морето и небето. Кажи ми честно.

— Добре — съгласи се Кейл. — Видях речна делта, лесна за стоварване на хора откъм морето, но невъзможна за защита. По-нагоре видях речна равнина — лесно можеш да прекараш армия оттам… но после тя се стеснява и един разсед, дълбок около осем стъпки, я дели на две. Можеш да се браниш в продължение на дни срещу четворно по-голям противник. Само че има малък обходен път, врязан в хълма отляво. Ако враговете поемат по него, всичко ще свърши. Но има също и път към дъното на долината. Ако прецениш правилно момента, можеш да изтеглиш хората си на групи по стотина и да ги измъкнеш, макар че е тясно. Те могат да прикриват останалите от хълмовете, когато се наложи да изоставят линията. Но при всеки опит да ги последваш с многобройни сили, ще се окажеш натикан като тапа в бутилка. — Той се засмя. — Съжалявам, май не искаше да чуеш точно това.

— Не се опитвам да те променя.

— Нямам нищо против да ме промениш. Гади ми се от самия себе си. Писна ми да съм такъв. — Той се усмихна пак. — Спасявай ме колкото си искаш. — Пауза. — Можеш ли да ме направиш по-добър?

— Мога да се опитам.

— Това „не“ ли означава?

— Означава, че мога да се опитам.

Нова тишина, поне доколкото я позволяваше ритмичното свирене на цикадите.

— А ти? — попита Кейл след минута-две.

— Когато зърна слънцето над планината днес, какво видя — огнен диск, приличащ донякъде на златен долар ли? — попита сестра Врай.

— Да.

— Аз пък видях неизброимо небесно войнство да пее: „Свят, свят, свят е всемогъщият Господ Бог.“

И пак последва тишина.

— Значи е било доста различно — отбеляза накрая Кейл.

— Да — каза сестра Врай.

— Няма Бог — заяви Кейл. Не го казваше като обида. Всъщност, изобщо нямаше намерение да го казва. То просто се откъсна от него. Усети как Поли пропълзя нагоре по ръката му и прошепна в ухото му съвсем тихичко, така че сестра Врай да не чуе:

— Богохулен путьо!

В този миг се случи нещо необикновено — съвпадение, толкова потресаващо, че може да се срещне само или в невероятна измислица, или в самия живот. Откъм камбанарията отекнаха четири звучни удара и един мощен глас изкрещя:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Кейл обаче го разбра погрешно — макар че викът на Кадбъри бе замислен като предупреждение, той го изтълкува като заплаха свише, която да го накаже за светотатствения му изблик.

Моментално се озърна в мрака и осъзна, че галерията представлява естествен капан — кутия само с един вход, четири пъти по-дълга, отколкото широка, тънеща в сенки от всички страни. Камбаната отекна пак, последвана от вика:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Сестра Врай понечи да стане. Той я сграбчи за ръката и в същото време се оттласна с крака от земята, така че дървената пейка, на която седяха, се прекатури назад.

Докато се движеха през сенките на галерията, за да заемат позиция, Двамата Тревър останаха смаяни от камбанния звън и предупреждението. Тъй като се бяха разделили и вървяха от двете страни на пътеката, и двамата решиха да стрелят с малките си арбалети. Но Кейл ги изпревари с частица от секундата, като преобърна пейката, и стрелите изсвистяха над него с отровно жужене. Кейл скочи на крака, сграбчи сестра Врай и я изтегли назад в мрака. Блъсна я до една статуя на света Фридесвида и прошепна:

— Стой тук и не мърдай.

За убийците му имаше само един възможен начин на действие. Единият щеше да остане близо до единствения изход вляво от Кейл, докато другият сигурно вече се придвижваше по дясната пътека към него. Кейл беше приклещен. Ако се опиташе да притича диагонално през открития център на галерията, те щяха да разполагат с предостатъчно време да му забият по една стрела и от двете посоки. А не можеше да остане и на мястото си.

— Дай ми расото и воала си. Бързо.

Тя не губи време да се шокира, но се страхуваше и се засуети с редицата копчета.

— Бързо! — Той дръпна предницата на расото й и го съдра. Сестра Врай ахна, но не се паникьоса и му помогна да го смъкне. После, без да пита, Кейл грабна воала й. Прекалено уплашен, за да спре и да се зазяпа във видяното, той се пъхна в расото и надяна воала, откъсвайки малката перфорирана ивица, която покриваше очите.

— Не мърдай — повтори той и запретнал расото до коленете си, се втурна към средата на галерията. Но не се опита да измине дългия диагонален път до изхода, а се устреми по най-краткия път към отсрещната страна. Тук беше по-светло, отколкото на потъналата в сенки пътека, но все пак се виждаше само мъжделивото сияние на забулената в облаци луна. Слабата светлина и черното расо правеха движенията му неясни и странни. Объркани от чудатия вид на монахинята и опасявайки се, че тя е примамка, която да ги накара да издадат позициите си, двамата Тревър се поколебаха и оставиха фигурата с развети поли да потъне в непроницаемите сенки на пътеката.

Кейл беше изправил Двамата Тревър пред проблем: онова, което беше просто, сега ставаше сложно. Те, разбира се, скоро щяха да се досетят какво вероятно се е случило. Но само вероятно. Това вероятно е бил Кейл, облечен в расото на монахинята. Но само вероятно. Тя може би беше млада и пъргава. Може би Кейл бе заплашил да й отреже главата, ако не претича през галерията. Може би монахинята беше решила да се пожертва, за да спаси Кейл, и й се беше разминало. Лугавой покриваше изхода и беше ясно, че трябва да остане там; намиращият се в галерията Ковтун беше този, който трябваше да реши дали Кейл още се намира от лявата му страна, или се бе озовал от дясната, облечен от глава до пети в черно. И трябваше да решава бързо. Предупреждението от камбанарията означаваше, че вече ги търсят. Проблемът с бързането обаче беше, че при него лесно можеше да допусне грешка. Но пък да действа по-бавно означаваше да се справя със стражите на по-опасните луди навътре в Манастира. Сега самият той се намираше в капан — от едната му страна имаше предполагаемо безобидна монахиня, а от другата — маниакален убиец. Още повече го тревожеше странният конвулсивен звук, приличащ на животински рев в тъмното.

Разбира се, нямаше откъде да знае, че положението му далеч не е толкова сериозно, колкото си мислеше. Нямаше откъде да знае, че този звук е просто Кейл, който си изповръща червата от ужасното усилие, което бе наложил на съсипания си организъм. Но Ковтун трябваше да действа, и уменията и инстинктът му помогнаха да вземе правилното решение. Тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл, приближавайки се към измъченото, изтощено момче. Кейл беше невъоръжен — не че би имало някакво значение, дори да държеше самата Данцигска колона, — и знаеше, че трябва да се опита да стигне до изхода, или да умре където е. Беше прогизнал от пот, с изтръпнали устни. Тръгна бавно към изхода — малко по-бързо, и щеше да се строполи. За негово щастие, все още уплашеният Ковтун също го следваше доста предпазливо. Времето не беше нито на страната на Кейл, нито на тази на Двамата Тревър, но и тримата знаеха, че липсата на търпение може да ги погуби. Кейл лазеше на четири крака към десния ъгъл на галерията, в посока към изхода и човека, който го чакаше там, като се опитваше да не диша прекалено шумно и да не се издаде, като повърне отново. Зад него Ковтун напредваше бавно по пътеката. Кейл осъзна, че най-голямата пречка за шансовете му да се измъкне е лунната светлина, бликаща през широкия вход. Всеки, който се опиташе да мине оттам, щеше да бъде озарен като света Екатерина на колелото. Той се промъкна до края на светлото петно и се приготви за спринт с надеждата да изненада онзи, който пазеше изхода. Чу зад себе си как кракът на Ковтун се отри леко в една неравна плоча. Той се втурна напред — една секунда, една и половина, две секунди — а после усети силен удар отстрани по главата, когато Тревър Лугавой, който чакаше току от другата страна на ивицата лунна светлина, пристъпи напред и го цапардоса с тежкия край на арбалета си. В ужасното състояние, в което се намираше Кейл, му стигаше и нещо далеч по-леко — затова той рухна като чувал с картофи, с гръб към една статуя на света Хемма фон Гурк.