Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (2)

II.

В околностите на Дънуич, в голяма и частично обитавана фермерска къща, издигаща се до самия склон на близкия хълм, на девет километра от градчето и на около три от най-близкия съсед, в неделя — и по-точно на втори февруари 1913 година — в пет часа сутринта се родил Уилбър Уейтли. Датата се запомнила, понеже било Сретение Господне (празник, който жителите на Дънуич отбелязвали под друго название), а също и защото през цялата тази нощ всички кучета от селото лаели безспир и от хълмовете се дочували странни шумове. От по-малко значение било обстоятелството, че майката принадлежала към рода Уейтли — непривлекателна на външен вид, уродлива албиноска на трийсет и пет години, живееща с престарелия си умопобъркан баща, за когото кореняците мълвели отвратителни истории по повод заниманията му с магьосничество на млади години. Законен съпруг Лавиния Уейтли нямала, ала съвсем в духа на местните традиции не направила никакъв опит да се отрече от детето, предоставяйки на съседите си възможността да я одумват колкото си искат (което те и правели). Нещо повече — тя даже се гордеела със смуглото, приличащо на козел момче, чиято външност не носела и най-бегла прилика с нейното болнаво лице на албинос с червени очи, и неведнъж мнозина чували как тя си мърмори под нос странни пророчества за необикновените способности и страховитото бъдеще на своя син.

Такива пророчества не бяха нещо необичайно за Лавиния. Все пак тя бе самотно създание, което се отличаваше с доста странности — по време на буря често бродеше из хълмовете и дори се опитваше да чете огромните, проядени от червеи и разпадащи се на части книги, събирани в продължение на двеста години от фамилията Уейтли и сега наследени от баща й. Лавиния нямаше и един прекаран ден в училище, ала главата й бе претъпкана с откъси от древните сказания, които старият Уейтли й разказваше. Усамотеният фермерски дом открай време вдъхваше страх у хората заради предполагаемата склонност на баща й към черната магия и необяснимата внезапна смърт на госпожа Уейтли по времето, когато Лавиния бе на дванайсет години, изобщо не спомагаше да направи мястото по-приветливо. Израснала в самота сред студената атмосфера на бащиния дом, девойката често се отдаваше по цели дни на своите фантазии, измисляйки си необичайни занимания; поради ниските стандарти за чистота и ред домашните задължения почти не й отнемаха от времето.

В нощта, когато Уилбър се появи на бял свят, от къщата проехтяха ужасни писъци, заглушаващи дори пронизителния кучешки лай и необяснимите звуци, идващи от хълмовете. Нито лекар, нито акушерка присъстваха на това раждане, а цяла седмица след това съседите не знаеха нищо за новороденото. Едва когато старият Уейтли пристигна със снегоходките си в Дънуич и започна да бръщолеви някакви несвързани врели-некипели на сбирщината безделници, събрали се в магазина на Озбърн, кореняците узнаха за събитието. В поведението и замъгленото съзнание на престарелия Уейтли сякаш се бе появил допълнителен елемент на тайнственост, който го превръщаше от обект в субект на страх, макар че той изобщо не беше от онези, които позволяват на семейните обстоятелства да стоварят безпокойството си връз плещите им. При това в държанието му личеше нескрита гордост, по-късно забелязана и при дъщеря му, а онова, което заявил по повод неизвестния баща на внука си, се запечатало в паметта на слушателите му за дълги години напред.

— Хич не ме е грижа за туй, дет’ си го мислят людете — ако синчето на Лавиния прилича на отеца си, не мож’ да изглежда тъй, както очаквате… Всички люде не са таквиз, каквит’ живеят тука… Лавиния много е чела и таквиз работи знае, каквито вий не сте и сънували… Аз мисля, че мъжът й не е по-лош от който и да е мъж от отсамната страна на Ейлсбъри… ако не и по-добър… Само ако знаехте туй, дет’ го знам за тукашните хълмове, и вий нямаше да искате да се венчавате в черква… Чуйте ме що ще ви издумам — ще дойде ден и всички вий, люде, ще чуете как синчето на Лавиния ще прогласи името на отеца си от върха на Стражевия хълм!

Единствените хора, които успяха да зърнат Уилбър в първия месец от неговия живот, бяха старият Зекария Уейтли от неизродения клон на рода Уейтли и Мами Бишоп — невенчаната жена на Ърл Сойър. Посещението на Мами бе продиктувано от чисто любопитство и сетнешните й разкази правят чест на нейната наблюдателност, докато Зекария се отби, за да докара на Уейтли двете крави олдърнска порода, закупени от сина му Къртис. Това отбеляза началото на последвалите покупки на добитък от семейството на малкия Уилбър, които престанаха чак през 1928-а — годината, в която започна и завърши Кошмарът в Дънуич. Интересното е, че въпреки всички тези покупки, полуизгнилият тесен обор на Уейтли така и не се препълни с животни. В един момент хората не бяха в състояние повече да укротяват любопитството си и се заеха да преброят цялото стадо, пасящо на склона зад фермерския дом; ни веднъж обаче не успяха да открият там повече от десет-дванайсет анемични, изпосталели животни. По всяка вероятност някаква зараза, предизвикана или от лошата трева на пасището, или от отровните гъби, изникнали из целия мръсен двор, бе довела до стопяването на добитъка. Непонятни язви и възпаления, някои от които наподобяваха дълбоки разрези, се забелязваха по кожата на говедата, а в първите месеци от раждането на Уилбър любопитни съседи на няколко пъти зърнаха подобни ранички по шията на небръснатия старец и къдравата му щерка албинос.

През пролетта на същата година, когато Уилбър дойде на бял свят, Лавиния възобнови разходките си из хълмовете, неизменно понесла на ръце смуглоликото пеленаче. Постепенно всеобщият интерес на кореняците към детето замря, след като веднъж вече бяха задоволили любопитството си, и никой не обръщаше внимание на бързото развитие на бебето, растящо не с дни, а буквално с часове. Растежът му наистина беше феноменален, понеже само три месеца след раждането си момченцето бе достигнало такъв ръст и сила, каквито рядко се наблюдават и у едногодишните дена. Неговите движения и даже звуците, които издаваше, се отличаваха с поразителна целенасоченост и самоконтрол, доста необичайни за възрастта му, и за всеобщо удивление, малкият Уилбър се научи да ходи без чужда помощ едва на седем месеца.

След известно време — навръх Вси светии — беше забелязан огромен пламък, лумнал в полунощ на върха на Стражевия хълм, и по-точно на мястото, където сред древните кости се издигаше грамадният старинен камък, наподобяващ древен олтар. Обаче мълвата се понесе едва след като Сайлъс Бишоп — от рода на старите, неизродени Бишоп — сподели, че около час преди появата на пламъка е видял как момченцето на Уейтли тича уверено нагоре по склона, следвано по петите от майка си. Сайлъс, който търсел заблудило се теленце от стадото му, почти забравил за грижите си, щом забелязал на светлината на фенера двете мержелеещи се в мрака фигури. Те се носели почти безшумно из храсталака и на смаяния наблюдател му се сторило, че са чисто голи. По-късно той не бе така уверен в това и си припомни, че момченцето май било обуто в тъмни панталонки, препасани с колан с дълги ресни. Едва ли някой можеше да се похвали, че е виждал Уилбър — жив и в пълно съзнание — без да са му закопчани всички копчета на дрехите; и най-малкият безпорядък в одеждите му го изпълваше с гняв и тревога. Това обстоятелство ярко контрастираше с немарливия външен вид на майка му и дядо му и поне в този аспект съседите бяха доста доволни от него, докато Кошмарът от 1928 година не разкри истинските причини за взискателното му отношение към облеклото.

През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ проговори, и то на впечатляващата възраст от единайсет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният диалект, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, тъй характерно за малките деца. Момченцето не бе особено разговорливо, ала когато все пак му се случваше да каже нещо, в говора му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не толкова към това, което младенецът изричаше, и даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на звуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — най-вече със своята зрялост. Макар и да бе наследил неволевата брадичка от майка си и дядо си, неговият прав и добре оформен нос, в съчетание с израза на големите, тъмни латиноамерикански очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше интелектът на Уилбър, не можеше да компенсира присъщата му уродливост; имаше нещо козеподобно и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо му и майка му, и едва щом станеше дума за него, кореняците мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли… Както и онзи случай, в който хълмовете потреперили, когато старецът възвестил скверното име Йог-Сотхот от центъра на един от каменните пръстени, разтворил един от старинните фолианти пред себе си. Кучетата също ненавиждаха малкия Уилбър и той трябваше редовно да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.