Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (10)

X.

В края на краищата тримата от Аркхам — възрастният и белобрад доктор Армитидж, набитият и прошарен професор Райс и слабичкият, младеещ доктор Морган — се отправиха към билото на хълма сами. След дълги и търпеливи инструкции относно правилната употреба на далекогледа те оставиха прибора на уплашените мъже от Дънуич, които с трепет наблюдаваха изкачването на тримата учени. То се оказа доста тежко и Армитидж на няколко пъти се нуждаеше от помощта на колегите си, за да продължи напред. Високо над главите на катерещата се група между дърветата колебливо се извиваше гигантска просека — пълзящото адско създание си проправяше път с неумолимата настойчивост на огромна змия. След известно време стана ясно, че преследвачите съвсем скоро ще настигнат целта си.

Къртис Уейтли — от разклонението на неизродените Уейтли — държеше далекогледа, когато групата от Аркхам описа дъга, отклонявайки се от просеката. Той съобщи на събралите се кореняци, че тримата пришълци вероятно възнамеряват да се качат на един от съседните върхове, издигащ се над просеката на онова място, където растителността още не е пометена. Така и стана, след което на катерещите се им се удаде да съкратят значително дистанцията между себе си и преследваното същество.

Тогава Уесли Кори, който междувременно бе поел далекогледа, извика, че Армитидж насочва разпръсквателя, държан от Райс, и че навярно всеки миг ще се случи нещо. Тълпата неспокойно се размърда, понеже хората бяха запомнили, че прахът от разпръсквателя трябва да направи чудовището видимо за няколко секунди. Двама или трима от мъжете закриха очи с ръце, ала Къртис Уейтли стисна здраво инструмента и съсредоточено се вгледа в окуляра. Той забеляза, че Райс, който със своите колеги се намираше на изключително удобно място, разполага със сериозни шансове да разпръсне праха във въздуха, постигайки при това максимален ефект.

Тези от местните, които наблюдаваха случилото се с невъоръжено око, зърнаха само мигновена експлозия, наподобяваща сив облак — с размерите на средно голяма сграда — недалеч от върха на хълма. Къртис, който държеше далекогледа, ненадейно го изпусна, надавайки ужасен вопъл. Приборът полетя във въздуха и цопна право в стигащата до глезените лепкава и слузеста кал. Човекът се олюля и навярно щеше да се строполи на земята, ако не го бяха подхванали навреме двама или трима от стоящите наблизо мъже. Единственото, което можеше да стори, бе да скимти едва доловимо:

— О, о, Господи Боже… това… това…

Спътниците му го засипаха с истински порой от въпроси и докато траеше суетнята, единствено Хенри Уилър се сети да вдигне падналия далекоглед и да се опита да го поизчисти от мръсотията. Както изглеждаше, Къртис поне за момента бе изгубил способността си за свързана реч и дори едносричните отговори му се удаваха с голяма трудност.

— По-голямо е от хамбар… цялото е направено от извиващи се въжета… прилича малко на кокоше яйце, само дет’ е исполинско и има над дузина крайници, дебели като вековни дървета… те наполовина се затварят, когат’ стъпва… нищо твърдо няма у него… цялото е пихтиесто кат’ желе, все едно е направено само от отделни гърчещи се въжета, събрани накуп… над туй има големи изпъкнали очи… десет или двайсет усти или хоботи, дет’ стърчат у него от всички страни… по-големи са от отвора на комин… и през цялото време се отварят и затварят… целите са сиви, със сини и пурпурни пръстени… и о, Господи Боже, онова най-отгоре! Онова почти човешко полулице най-отгоре…

Този последен спомен явно се оказа твърде болезнен за клетия Къртис и той изгуби съзнание, преди да успее да промълви още нещо. Фред Фар и Уил Хътчинс го отнесоха встрани от пътя и го положиха на влажната трева. През оптичните стъкла се забелязваха три фигурки, които очевидно тичаха към билото на хълма толкова бързо, колкото им позволяваше наклонът. Нищо друго обаче не се виждаше. После всички доловиха надигащия се странен шум от клисурата и подножието на Стражевия хълм. Това беше пеенето на несметно количество козодои, а в техния пронизителен хор се различаваха нотки на тревожно и зловещо очакване.

Сега далекогледът бе попаднал в ръцете на Ърл Сойър, който съобщи на събралите се кореняци, че трите фигури в момента стоят на хребета на хълма — на едно ниво с камъка във форма на олтар, ала на значителна дистанция от него. Една от фигурите, информира множеството той, от време на време вдигала ръце над главата си. Сойър тъкмо бе изрекъл това, когато всички различиха едва доловими звуци, идещи от Стражевия хълм — навярно от песнопението, съпровождащо странните движения.

— Туй сигур’ е нек’во заклинание — промълви старият Уилър, докато хващаше прибора.

През това време козодоите бяха обезумели до такава степен, че непрекъснато надаваха бесни крясъци в съвършено объркан ритъм.

Изведнъж слънчевата светлина сякаш внезапно помръкна, което беше много странно, защото в небето не се виждаха никакви облаци. В същия миг изпод хълмовете се разнесе оглушителен грохот, странно съчетаващ се с необяснимите трещящи звуци, ехтящи от небето. Проблесна мълния и хората започнаха безрезултатно да търсят признаците на приближаващата се буря. Пеенето на тримата смелчаци от Стражевия хълм бе станало още по-отчетливо и Уилър забеляза, че сега всички заедно размахват ръце, ритмично съпровождайки заклинанието с тези си движения. От някакъв фермерски дом в далечината се разнесе яростен кучешки лай.

В следващия момент дневната светлина се измени дотолкова, че събралите се хора с изумление се вторачиха в хоризонта. Пурпурният мрак, който можеше да бъде породен единствено от неизвестно спектрално смесване в небесната синева, се сгъстяваше все повече и повече и надвисваше над треперещите хълмове. Отново проблесна мълния — този път по-ярка от предишната — и на всички им се стори, че около каменния олтар, там, на хребета, се е появила някаква замъгленост. Нито един от кореняците обаче не посмя да надзърне в далекогледа; козодоите продължаваха с дяволските си песни, а хората от Дънуич усещаха съприкосновението с необяснимата заплаха, надвиснала във въздуха.

Точно тогава проехтяха онези дълбоки, хрипливи, дрезгави звуци, които никога нямаше да напуснат паметта на онези, които ги бяха чули. Те не бяха родени в човешко гърло, защото човешкото гърло не е в състояние да породи подобно акустично извращение. Човек по-скоро би си казал, че произходът им се корени някъде из дълбините на преизподнята… ако очевидният им източник не беше камъкът с форма на олтар на хребета на хълма. Би било неточно да бъдат наречени звуци — до такава степен техният страшен, свръхнисък, инфрабасов тембър контактуваше директно с тайнственото вместилище на подсъзнанието и ужаса, неизмеримо по-чувствително от ухото — ала въпреки всичко по форма представляваха смътни, неведоми, полуартикулирани думи. Бяха гръмки — толкова гръмки като подземния тътен изотдолу и страшния грохот в небето, които по странен начин повтаряха… и въпреки всичко не ги издаваше никакво видимо същество. И понеже въображението винаги може да подскаже вероятния им източник в света на незримите същества, треперещите хора от групичката се притиснаха още по-силно един към друг, замирайки в очакване на страховит удар.

— Йигнайих… йигнайих… тхфлтхкх’нгха… Йог-Сотхот… — хриптеше чудовищният глас от Космоса. — ’Й’бтхнк… х’ехйе… н’гркдл ’лх…

В този миг дяволските звуци заглъхнаха и Хенри Уилър посегна към далекогледа, ала видя само три силуета на върха; дребните фигурки яростно махаха с ръце, правейки странни жестове, докато пеенето им достигаше своята кулминация. От какви ли бездънни черни кладенци на архаичния ужас, от какви ли неизмерими дълбини на извънкосмическото съзнание или мрачната, забулена в мистика наследственост идваха тези неясни, стържещи и полуартикулирани хрипове? Сега те станаха по-отчетливи и ясно различими в своята неистова, кошмарна и всепоглъщаща ярост.

— ’Ехй-й-йа-йа-йахаах — е ’йайайайааааа… нгх ’аааааааа… нгх’ааа… х’иух… х’йух… ПОМОЩ! ПОМОЩ!… Т-т-т-т… ТАТКО! ТАТКО! ЙОГ-СОТХОТ!

Това бе всичко. Мъртвешки бледите лица на кореняците продължаваха да се взират в посоката, откъдето идваха звуците, а ушите им отчаяно се вслушваха в тези несъмнено произнесени на английски думи, които се лееха гръмоподобно от шокиращата пустота над ужасния олтар, ала вече на никого не бе съдено да ги чуе. Вместо тях се разнесе такъв взрив, който сякаш разтърси цялата планина; оглушителен, апокалиптичен грохот, чийто източник можеше да бъде както земята, така и небето. Единичен проблясък на мълния се стовари върху каменния олтар от пурпурното небе и титанична невидима вълна с невероятна сила и неописуемо зловоние се понесе от хребета във всички посоки; дървета, треви и храсти бяха пометени и изкоренени със смразяваща ярост, а уплашените хора в подножието на хълма, полузадушени от невероятната смрад, едва се удържаха на краката си. В далечината залаяха кучета, зелената трева и листата на дърветата увехнаха за секунди, придобивайки болезнен сиво-жълт оттенък, а по полята и горичките се изсипаха като кошмарен дъжд мъртвите телца на хиляди козодои.

Зловонието бързо се разсейваше, ала прокълнатата растителност никога вече не се възстанови. И до ден-днешен по Стражевия хълм и околностите му расте нещо уродливо и неестествено, носещо върху себе си отпечатъка на скверното и нечестивото. Къртис Уейтли дойде в съзнание едва след като и тримата учени вече бяха слезли от възвишението, осветени от слънчевите лъчи, които отново бяха станали ярки и чисти. Те бяха мрачни и изпълнени със скръб, като че ли бяха изпитали на собствен гръб лавината от впечатления и спомени, неизмеримо по-шокиращи от онези, превърнали групичката местни жители в сбирщина треперещи страхливци. В отговор на морето от въпроси, изляло се отгоре им, те само поклащаха глави, потвърждавайки единствено най-важното.

— То изчезна завинаги — каза Армитидж. — Разцепено е на елементите, от които е било сътворено първоначално, и повече няма да може да се върне към живот. Това същество беше абсолютно невъзможно в материалния свят. Едва най-малката негова частица беше материя в онзи смисъл, който разбираме ние. То приличаше на баща си… и по-голямата част от него се върна в онази мъглява област или измерение, което се намира отвъд нашата материална вселена; в онези бездънни глъбини, откъдето са могли да го призоват на хълма само най-чудовищните ритуали на човешкото богохулство и ерес.

Настъпи кратка пауза, в която хаотичните впечатления и чувства на клетия Къртис Уейтли започнаха да се събират в едно; той вдигна ръце към главата си и нададе протяжен стон. Паметта му, изглежда, се възвърна към онзи момент, в който съзнанието бе напуснало нещастника, и зърнатият в окуляра кошмар отново го връхлетя.

— О, Боже Господи, т’ва полулице… т’ва полулице най-отгоре, на самия му връх… т’ва лице с червени очи и бели чупливи коси, и със същата брадичка като на Уейтли… То беше нещо като октопод, сепия, паяк… или всичкото т’ва накуп, но имаше почти човешко лице отгоре си, и т’ва лице си беше лицето на вещера Уейтли, само дет’ беше широко метри, цели метри…

Мъжът замлъкна изтощен, а цялата група местни жители се втренчиха с потрес в него; изумлението им още не бе прераснало в парализиращ ужас. Единствено старият Зебълон Уейтли, който все още помнеше някои страшни тайни от далечното минало, ала до този момент не бе промълвил и дума, се осмели да заговори.

— Изминаха петнайсет лета… — въздъхна тежко той. — Преди петнайсет лета чух стария Уейтли да казва, че ще дойде ден и всички ние ще чуем как синчето на Лавиния ще прогласи името на баща си от билото на Стражевия хълм…

В този момент Джо Озбърн го прекъсна, обръщайки се с въпрос към учените от Аркхам.

— К’во беше туй все пак… и как младият Уейтли го е призовал от въздуха?

Армитидж се опита да му обясни, като подбираше внимателно думите си.

— То беше… как да ви кажа… представляваше сила, която не принадлежи на нашата част от Космоса; сила, която действа, развива се, расте и приема очертания съгласно други закони — различни от онези, които господстват в нашата Природа. Ние нямаме нужда да призоваваме подобни същества от отвъдното; само изключително злонамерени хора или извънредно зли култове са се опитвали да сторят нещо подобно. И в самия Уилбър Уейтли имаше нещо от тази сила — при това в достатъчно количество, за да го превърне в демонично, противоестествено съзряващо изчадие, както и да направи смъртта му едно отвратително зрелище. Възнамерявам да хвърля в огъня този прокълнат дневник, а вие ще постъпите мъдро, ако взривите онзи каменен олтар горе и разрушите всички каменни пръстени по билата на хълмовете. Такива съоръжения служат за призоваването на същества, подобни на изчадията, тъй обичани от Уейтли — изчадия, които те възнамеряваха да допуснат в нашия свят, за да унищожат цялото човечество, а самата Земя да запратят на някое прокълнато, безименно място в името на незнайни цели.

Местните жители го слушаха, вцепенени от ужас.

— Що се отнася до чудовището, което току-що прокудихме обратно — продължи доктор Армитидж, — то семейство Уейтли го отглеждали за изпълнението на най-страшната роля в кошмара, който трябваше да ни сполети. То растяло бързо и достигнало гигантски размери по същата причина, поради която и Уилбър… ала впоследствие го надминало по големина, защото имало много повече от отвъдземното в себе си. Няма смисъл да питате как Уилбър го е призовал от въздуха… Разбирате ли, той никога не го е призовавал. Това същество беше неговият брат близнак, но просто приличаше на баща си повече, отколкото Уилбър.