Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (8)

VIII.

Междувременно значително по-тихата (но доста по-мъчителна в духовен смисъл) фаза на кошмара мрачно се разгръщаше зад затворената врата на една обсипана с книжни лавици стая в Аркхам. Загадъчният непонятен ръкопис — или дневник — на Уилбър Уейтли, изпратен в университета „Мискатоник“ за разшифроване, породи силно безпокойство и затруднение сред специалистите по древни и съвременни езици. Дори използваната в него азбука, макар и нелишена от сходства с отдавна изчезналото, употребявано в някогашна Месопотамия писмо, се оказа неизвестна и на най-големите специалисти. Окончателното заключение на експертите оцени манускрипта като шифрован запис, осъществен чрез използването на изкуствена азбука, като нито един от методите на криптографията не успя да даде някакъв ключ към разгадаването му. Старинните книги от дома на Уейтли, макар и да бяха изключително интересни и в редица случаи да отваряха нови хоризонти за философите и хората на науката, ни най-малко не бяха в състояние да помогнат за разшифроването на текста. Една от тях — обемист том с желязна закопчалка — също бе написана на неизвестна азбука от коренно различен характер, наподобяваща санскрит. В края на краищата старинният фолиант бе предаден на доктор Армитидж — както заради особения му интерес към семейство Уейтли, така и поради неговите обширни лингвистични познания и ерудицията му в областта на мистичните заклинания от античните времена и Средновековието.

Армитидж хранеше предположението, че азбуката може да представлява средство, тайно използвано от определени забранени култове, достигнали до нас от дълбоката древност и наследили множество форми и традиции от магьосниците и вещерите от Сарациния. Но не това бе въпросът, който той считаше за най-важен, понеже според него произходът на символите, използвани за шифроването на текста, не беше толкова съществен. Убедеността му се основаваше на обстоятелството, че — особено като се вземе под внимание гигантският обем на ръкописа — нищещият го едва ли би започнал да употребява друг език освен родния си, като се изключат някои отделни формули и заклинания. Ето защо Армитидж се зае да изследва манускрипта с предположението, че негова основа се явява английският език.

От многократните неуспешни опити на колегите си да проникнат в същността на дневника докторът разбра, че загадката е доста сложна и заплетена и че опитите да се намери просто решение са обречени априори на провал. Цялата останала част от август той посвети на изучаването на огромно количество материали, засягащи криптографията; проучи всички източници от своята библиотека, прекара безсънни нощи над мистериите на „Полиграфия“ на Тритемий, „De Furtivus Literaru Notis“^[1] на Джанбатиста Порта^[2], „Особености на шифрите“ на Дьо Виженер^[3], „Cryptomenysis Patefacta“^[4] на Фалкънър, изучи и книгите от осемнайсети век — например изследванията на Дейвис и Тикнес^[5], както и последните разработки на такива ерудирани специалисти като Блеър, Фон Мартен и Клюбер^[6]. В крайна сметка стигна до заключението, че си има работа с една от най-изтънчените и комплексни криптограми, в които множеството на отделните листове със съотнасящите се букви са разположени като таблицата на умножението, а текстът е съставен благодарение на ключови думи, известни единствено на автора. Изследователите от миналото се оказаха много по-полезни на Армитидж, отколкото съвременните учени, поради което той реши, че ключът към разгадаването на манускрипта има неизмеримо древен произход и без съмнение, е преминал през дълга верига от мистични преобразувания. На няколко пъти му се струваше, че пред него проблясва ярката светлина на истината, ала всеки път някакво непредвидено препятствие го отблъскваше отново назад. Едва през септември облаците започнаха да се разсейват. Определени букви, намиращи се на определени места в текста, изясниха без никакво колебание, че текстът действително е написан на английски.

Вечерта на втори септември и последната бариера беше премахната и доктор Армитидж за първи път успя да прочете фрагмент от записките на Уилбър Уейтли. Както и всички предполагаха в началото, това се оказа дневник; текстът отразяваше както високата ерудиция в сферата на окултното, така и поразителното невежество на странното същество, явяващо се негов автор. Една от първите записки, прочетени от Армитидж, отнасяща се до 26 ноември 1916 година, се оказа поразителна и обезпокояваща. Това бе написано, направи си сметка ученият, от хлапе на три години и половина, което изглеждаше като момче на дванайсет-тринайсет години.

Днес изучавах Акло за Сабаот, ама не ми хареса, на него отговарят от хълмовете, а не от въздуха. Онова, което се намира горе, ме е изпреварило значително, и изглежда, няма много земен мозък. Стрелях по кучето на Елъм Хътчинс, коли, на име Джак, когато се опита да ме ухапе, и Елъм каза, че ще ме убие, ако песът му умре. Не мисля, че ще стане така. Дядо ме караше да повтарям заклинанието Дхо вчера вечерта и мисля, че успях да видя вътрешния град при двата магнитни полюса. Ще се отправя към тези полюси, когато земята бъде пречистена, ако не съумея да направя пробив с помощта на заклинанието Дхо-Хна, щом приключа с това. Онези от въздуха ми казаха на Сабат, че ще изминат години, преди да мога да изчистя земята, и че по това време дядо навярно ще е вече мъртъв, така че съм длъжен да изуча всички ъгли на планетите и всички формули между Йир и Нххнгр. Онези отвън ще ми помогнат, но те не са в състояние да се вселят в тяло без човешка кръв. Онова горе навярно ще бъде точният образец. Мога да го зърна, ако направя знака Вууриш или разпръсна праха на Ибн Гази^[7] — прилича донякъде на онези от навечерието на Валпургиевата нощ на хълма. Интересно как ли ще изглеждам, когато земята вече е пречистена и на нея не са останали никакви земни същества? Онзи, който дойде с Акло на Сабаот, рече, че аз мога да бъда преобразен като тях, ако се справя както трябва.

Утрото завари доктор Армитидж облян в студена пот — както от ужас, така и от неистова съсредоточеност след прекараната безсънна нощ. Той не се бе откъснал от ръкописа нито за миг, наведен над него под светлината на електрическата лампа, като отгръщаше страница след страница с треперещи от вълнение ръце и се стараеше възможно най-скоро да разшифрова текста. Ученият развълнувано позвъни вкъщи на жена си, съобщавайки й, че няма да се прибере, а когато тя се отби при него, за да му донесе закуската, не можа да преглътне и един залък. През целия ден продължи да чете, като от време на време правеше кратки паузи, когато му се налагаше да прибегне до помощта на ключа. Донесоха му обяд и вечеря, но той хапна съвсем мъничко. По средата на следващата нощ ученият задряма за малко в креслото си, ала внезапно се събуди, след като му се присъниха чудовищни кошмари — почти толкова страшни, колкото бяха откровенията и заплахите за света, на които току-що се бе натъкнал в ръкописа.

На сутринта на четвърти септември професор Райс и доктор Морган настояха да се срещнат и да поговорят с него, след което си тръгнаха разтреперани и пребледнели от страх. Вечерта Армитидж си легна, за да поспи, ала сънят му бе неспокоен и нервен. На следващия ден — в сряда — ерудитът се върна отново към ръкописа и се зае да изготви подробни преписи както от вече прочетения, така и от тепърва разгадавания текст. Малко преди пладне неговият личен лекар — доктор Хартуел — го посети, настоявайки за временно прекратяване на този изнурителен труд. Армитидж отказа, изтъквайки, че за него е изключително важно да дочете ръкописа и да намери обяснение на прочетеното. През тази вечер, когато здрачът тъкмо се спускаше над Аркхам, той най-накрая приключи с четенето и напълно изтощен, се отпусна в креслото си. Съпругата му, която му носеше вечерята, го намери в полукоматозно състояние, но въпреки това той съумя светкавично да я спре с рязък вик, когато тя се опита да хвърли едно око на записките, дело на собствената му ръка. Като се надигна с мъчително усилие, ученият събра гъсто изписаните страници и ги запечата в голям плик, който веднага пъхна във вътрешния джоб на палтото си. Армитидж имаше достатъчно сили да се добере до дома си, ала явно се нуждаеше спешно от медицинска помощ, поради което доктор Хартуел бе извикан незабавно. Докато лекарят го увещаваше да си легне, ученият не спираше да повтаря:

— Но какво, мили Боже, изобщо можем да сторим ние?

Тази нощ Армитидж успя да компенсира донякъде изгубеното количество сън, но на следващия ден сякаш не бе на себе си. Той не обясни нищо на доктор Хартуел, а когато се поуспокои малко, започна да настоява за дълъг и сериозен разговор с Райс и Морган. Бълнуването му беше много причудливо — с неистова жар ученият настояваше как трябва на всяка цена да се унищожи нещо в заключения фермерски дом и говореше за някакъв дяволски план, целящ заличаването на цялото човечество — както и на всички животни и растения — от някаква зловеща древна раса, обитаваща други измерения. Крещеше, че целият ни свят е в опасност, защото Древните същества искат напълно да го заличат и премахнат от Слънчевата система и пространството на Космоса, запращайки го в някаква друга проекция или фаза на съществуване, откъдето той вече бил изпаднал преди безброй далечни епохи. Понякога изискваше да му донесат страховития „Некрономикон“ или „Демонолатрия“ на Ремигий, откъдето се надяваше да почерпи заклинания, способни да спрат надвисналата опасност.

— Спрете ги, спрете ги! — крещеше той. — Тези Уейтли имаха намерение да ги пуснат, а най-страшният от всички е още жив! Кажете на Райс и Морган, че трябва да направим нещо — ще действаме на сляпо, но аз знам как да изготвя праха… Не са го хранили от втори август, когато Уилбър дойде тук и намери смъртта си, а в това си състояние…

За щастие, Армитидж имаше изключително крепко здраве за своите седемдесет години, така че за една нощ организмът му успя да се справи без проблеми с надигащата се треска. Той се събуди в петък с ясен ум, ала сериозно обезпокоен от глождещия го страх и съзнанието за гигантската отговорност, легнала на плещите му. В събота вече се чувстваше достатъчно добре, за да отиде до библиотеката, и даже извика Райс и Морган на съвещание. През цялата останала част от деня и последвалата вечер тримата учени напрягаха своите умствени способности, потънали в най-сложни размисли и изпадайки в яростни дискусии. От хранилищата бяха донесени странни, загадъчни и ужасни книги в огромни количества; диаграми, формули и заклинания се копираха с трескава бързина и в плашещо изобилие. И тримата бяха видели с очите си тялото на Уилбър Уейтли, лежащо на пода в едно от помещенията на тази сграда, поради което никой от тях не се отнасяше към дневника като към записките на някакъв умопобъркан.

Мненията се разделяха по отношение на въпроса дали трябва да се уведомява полицията на щата Масачузетс, като накрая негативният довод надделя. При положение че ставаше дума за неща, в които никой непосветен не би повярвал, без да е видял нещичко, това изглеждаше най-разумното решение. Късно през нощта обсъждането завърши, макар и да не се бе стигнало до приемането на някакъв конкретен план за действие. Армитидж прекара неделята в съпоставянето на различни заклинания и смесването на определени химикали, взети от университетската лаборатория. Колкото по-надълбоко се потапяше в този дяволски дневник, толкова повече ученият се съмняваше във възможността да се унищожи съществото, което остави след смъртта си Уилбър Уейтли, с помощта на някакъв химически агент — съществото, представляващо заплаха за целия съществуващ свят и все още неизвестно на учения, което само след няколко часа щеше да излезе наяве и да бъде запомнено като забележителния Кошмар от Дънуич.

Понеделникът в общи линии повтори неделята — доктор Армитидж продължи с изнурителните си изследвания и безконечните опити. По-нататъшното проучване на чудовищния дневник доведе до появата на различни варианти на предполагаемия план и техните изменения, като ученият си даваше сметка, че едва ли е възможно постигането на пълна яснота и конкретност по интересуващите го въпроси. Във вторник основните контури на действията вече бяха очертани и той взе решение да отпътува за Дънуич до седмица. След това — в сряда — настъпи големият шок. В ъгъла на една от страниците на „Аркхам Адвъртайзър“ бе поместен шеговит материал, препечатан впоследствие от „Асошиейтед Прес“, в който се говореше за отгледаното с помощта на незаконно произведено уиски чудовище в Дънуич. Обхванат от неописуем страх, Армитидж позвъни на Райс и Морган. Дискусията им се проточи дълго след полунощ, а на следващия ден всички бяха заети с трескавата подготовка за неизбежното пътуване. Армитидж ясно си даваше сметка, че се намесва в полето на действие на чудовищни сили, ала заедно с това прекрасно разбираше, че няма друг начин за предотвратяване на пагубните последствия от зловещото вмешателство, което други бяха сторили преди него.