Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (6)

VI.

Кошмарът в Дънуич сполетя градчето точно между Празника на урожая и Деня на равноденствието през 1928 година, като доктор Армитидж бе сред онези, които станаха свидетели на чудовищния му пролог. Ученият бе чул за ексцентричното пътешествие на Уилбър в Кеймбридж, както и за отчаяните му опити да получи за своя лична употреба „Некрономикон“ и да направи копия на интересуващите го страници в библиотеката „Уайдънър“. Усилията му се оказаха напразни, понеже Армитидж бе успял да предупреди всички библиотекари, разполагащи с този том, да го пазят изключително строго. Разказват, че в „Кеймбридж“ Уилбър вече се държал ужасно изнервено; от една страна, страшно му се искало да получи книгата, а от друга, не по-малко силно жадувал да се прибере вкъщи колкото се може по-бързо, сякаш се опасявал от последствията на твърде дългото си отсъствие.

В началото на август онова, което можеше да се очаква, започна. В първите часове на трети август доктор Армитидж внезапно се събуди от неистовия лай на свирепото куче пазач от университетския двор. Страшното дълбоко ръмжене и обезумелият хриплив лай не секваха; точно обратното, дори се усилваха, макар и съпроводени от плашещи, но несъмнено имащи някакво зловещо значение паузи. След това се дочу вопъл от нечие друго гърло — такъв кошмарен вопъл, който разбуди половината от спящите жители на Аркхам и впоследствие още дълго ги преследва в съня им. Такива звуци не би могло да издава нито едно същество, родено на земята… или, най-малкото, не и същество с изцяло земен произход.

Набързо облякъл се, Армитидж се завтече през градинките и улиците към сградите на университета. Пронизителният вой на алармената инсталация, монтирана в библиотеката, раздираше нощта. Отворен прозорец зееше в черно на лунната светлина. Това, което бе дошло тук, без съмнение бе успяло да се промъкне вътре, защото лаят — вече бързо прерастващ в страховита комбинация от вой и сподавено ръмжене — вече се чуваше отвътре. Нещо подсказа на Армитидж, че ставащото в сградата не е предназначено за случайни зрители, ето защо той властно спря тълпата, нареждайки на хората да се отдръпнат назад, а през това време отключи вратата на вестибюла. Сред присъстващите там зърна професор Уорън Райс и доктор Франсис Морган, пред които беше споделил някои от терзаещите го предположения и опасения, ето защо им махна с ръка да го последват. В този момент звуците, достигащи от вътрешността на зданието, утихнаха, ако не се брои кучешкият вой; тогава обаче Армитидж забеляза в храстите цяло ято козодои, надаващи дяволски ритмични крясъци, сякаш в унисон с диханието на умиращ човек.

Сградата бе пропита с отвратителна воня, твърде добре позната на доктор Армитидж, и тримата се устремиха през вестибюла към малката читалня, откъдето се чуваше ниското скимтене. В първата секунда никой не се осмели да включи осветлението, ала в крайна сметка Армитидж събра сили и щракна ключа. Един от тримата — не се знае кой — силно закрещя, щом зърна онова, което лежеше простряно на пода пред тях сред разхвърляните в безпорядък столове и преобърнатите маси. По-късно професор Райс разказваше, че за миг напълно изгубил съзнание, но като по чудо успял да се задържи на краката си.

Съществото, което лежеше сгърчено на земята сред зловонна локва жълто-зелена гной, лепкава като катран, достигаше почти два метра и седемдесет сантиметра на дължина, като кучето пазач бе съдрало цялото му облекло и голяма част от кожата и плътта му. То бе още живо, но се разтърсваше от безмълвни и внезапни конвулсии, а гръдният му кош се издигаше в пълен синхрон с безумните крясъци на чакащите отвън козодои. Късове от дрехите на създанието и парченца кожа от ботушите му се валяха из цялата стая, а съвсем близо до прозореца (където вероятно е била захвърлена) се валяше празна платнена торба. До масата в центъра на помещението на пода се виждаше револвер, а впоследствие по вдлъбнатия, неизлязъл от гилзата куршум можеше да се разбере защо не е бил произведен изстрел. Всички останали подробности бяха напълно засенчени от съществото, лежащо на пода. Би било банално да се твърди, че описанието му е невъзможно, ала трябва да се изтъкне, че онези, чиито представи твърде тясно са свързани с обичайните за Земята жизнени форми и трите известни ни измерения, много трудно биха успели да си го представят. Отчасти това създание бе несъмнено човекоподобно — ръцете и главата му много приличаха на човешките, а козеподобното лице с неизразена брадичка носеше характерния отпечатък на семейство Уейтли. Торсът и долната част на тялото обаче представляваха загадка от гледна точка на тератологията^[1], като по всяка вероятност единствено дрехите позволяваха на отвратителната твар да се придвижва по земята, без да наранява долните си крайници.

Над кръста изчадието бе наполовина антропоморфно, макар че гърдите му, където още се впиваха ноктите на побеснялото куче, бяха покрити с плочеста кожа, наподобяваща тази на крокодил или алигатор. Гърбът бе осеян с жълти и черни петна, напомнящи люспите на някои змии. Под кръста обаче работите стояха значително по-зле — тук всяко сходство с човешкото изчезваше и започваха най-странните и безумни фантазии. Кожата му бе покрита с гъста черна козина, а от коремната област уродливо висяха дълги сиво-зелени пипала, чиито червеникави усти смукала бавно се отваряха и затваряха. На всяко от бедрата, дълбоко потопени в розовата ресничести орбити, се виждаха бегли подобия на огромни очи; а вместо опашка съществото имаше нещо като хобот, състоящ се от пурпурни пръстени, който според всички признаци представляваше недоразвито гърло или уста. Крайниците — ако не се брои покриващата ги гъста козина — наподобяваха задните крака на праисторически гущер; те завършваха с набраздени от вени и капиляри месести възглавнички, които не бяха нито лапи, нито копита. При дишането на създанието опашката и пипалата му периодично променяха цвета си, сякаш подчинявайки се на някакъв цикличен процес. Появяваха се нюанси на зелено — от нормално зеленото до нечовешко сиво-зеленикаво; на опашката това се проявяваше в редуването на жълто с мръсно сиво-бяло по участъците, които разделяха пурпурните пръстени. Кръв не се забелязваше — единствено зловонна, зеленикавожълта сукървица, която се процеждаше на тънки струйки на пода.

Присъствието на тримата учения, изглежда, накара умиращото същество да се посвести малко и то започна да шепне нещо, без да се обръща и да надига глава. Доктор Армитидж не направи писмен запис на изреченото от него, обаче беше сигурен, че не бе изречена нито една дума на английски. Отначало произнесените срички не съдържаха нищо, напомнящо дори бегло някой от известните на Земята езици, ала впоследствие започнаха да се появяват разкъсани фрагменти, явно заимствани от „Некрономикон“ — тази чудовищна ерес, в търсенето на която нечестивото създание се бе озовало тук. Тези фрагменти, по спомените на Армитидж, звучали по следния начин: Нгаи, н’гха ’гхаа, багг-шоггог, й’ах: Йог-Сотхот, Йог-Сотхот… Те се изгубваха в нищото, съпроводени от крясъците на козодоите, чието ритмично кресчендо сякаш отразяваше злокобното им предвкусване на смъртта.

Не след дълго дишането секна и кучето надигна глава, надавайки протяжен мрачен вой. Жълтеникавото козеподобно лице на съществото бе променило изражението си, а огромните му черни очи бяха хлътнали навътре по отвратителен начин. Зад прозорците нищенето на козодоите внезапно престана, след което ропотът на насъбралата се тълпа бе заглушен от паническото размахване и пърхане на крила. На фона на луната облаците от птици се издигаха високо във въздуха, побеснели поради обстоятелството, че плячката им се бе изплъзнала.

Изведнъж кучето рязко се изправи на крака, излайвайки уплашено за последен път, след което изскочи навън през прозореца, откъдето и беше влязло. От тълпата се надигнаха възбудени викове, ала доктор Армитидж гръмко обяви на стоящите на улицата, че никой не бива да влиза в сградата, докато не пристигне полицията или лекар. Той бе благодарен, че прозорците са разположени достатъчно високо и че през тях не може да се надзърне отвън; въпреки това побърза да дръпне тъмните завеси, закривайки всички прозорци на помещението. По това време пристигнаха двама полицаи; доктор Морган ги пресрещна във фоайето и ги помоли за тяхно собствено добро да възпрепятстват достъпа до излъчващата зловоние читалня, докато не дойде медицинският експерт и простряното на пода тяло не бъде покрито.

Междувременно на пода на читалнята се случваха ужасяващи промени. Невъзможно е да се опише какъв разпад и разложение протичаха пред очите на доктор Армитидж и професор Райс и колко стремителни бяха тези процеси, но трябва да се отбележи, че освен външните очертания на лицето и ръцете, наистина човешките елементи у Уилбър Уейтли се оказаха нищожно малко. Когато медицинският експерт пристигна, на дървения под бе останала само лепкава бяла субстанция, а неприятната миризма почти се бе разсеяла. Очевидно Уейтли бе лишен от череп и присъщата за хората костна структура, наследявайки доста черти от неведомия си баща.