Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (4)

IV.

В продължение на цяло десетилетие житиеписът на семейство Уейтли се вписваше напълно в обичайното русло на живота в тази нездрава общност, привикнала към странностите им и ожесточаваща се единствено към оргиастичните им изстъпления в навечерието на май и Вси светни. На два пъти в годината те запалваха огньове на билото на Стражевия хълм и тогава тътенът, идващ от възвишенията, неимоверно се усилваше; през другите сезони обаче се отдаваха на своите странни и зловещи занимания в усамотения си фермерски дом. С течение на времето редките посетители започнаха да дочуват звуци от затворения втори етаж дори тогава, когато всички членове на семейство Уейтли се намираха на приземния етаж, и взеха да се чудят как умират принесените в жертва крави или теленца — бързо и безболезнено или пък бавно и мъчително? Плъзнаха слухове за евентуална жалба до Дружеството за защита на животните, ала от това нищо не излезе, понеже жителите на Дънуич нямаха никакво желание да привличат върху себе си вниманието на външния свят.

През 1923 година, когато Уилбър навърши десет, а разумът, гласът, фигурата и брадатото му лице бяха като на зрял мъж, в старата къща започна втората велика епопея на дърводелските работи. Този път всички те се провеждаха на горния етаж на постройката и по разхвърляния дървен материал съседите стигнаха до извода, че младежът и неговият дядо са разрушили всички прегради между стаите и даже са премахнали пода на таванското помещение, в резултат на което се образувало обширно пространство между приземния етаж и островърхия покрив. В края на краищата те срутиха и стария порутен комин, като вместо него монтираха страничен кюнец към ръждивата печка, излизащ директно през прозореца.

През пролетта, последвала тези събития, старият Уейтли обърна внимание на увеличаващия се брой на козодоите, идващи от долината, за да му попеят под прозореца посред нощ. Той бе склонен да разглежда това обстоятелство като важен знак и разправяше на безделниците в магазина на Озбърн, че — както по всичко личи — изглежда, му е дошло времето.

— Те си свирукат почти в тон с мойто дишане… — говореше той. — Мисля, че май са готови да уловят душата ми. Знаят, че краят ми е близко, и не щат да го изтърват. Вий, люде, ще разберете, след кат’ умра, дали са ме хванали, или не. Ако са сколасали, ще пеят и ще се кискат до вечерта. А ако не са, ще мируват и ще кротуват. Май не всички души, дет’ се мъчат да уловят, им се дават лесно.

По време на Празника на урожая през 1914-а доктор Хоутън от Ейлсбъри бе извикан по спешност от Уилбър Уейтли, който пристигна посред нощ в магазина на Озбърн в Дънуич, препускайки на единствения си жив кон, за да му телефонира. Лекарят завари стареца в плачевно състояние — сърдечната му дейност и затрудненото му дишане недвусмислено показваха, че краят му наистина е близо. Уродливата дъщеря албинос и брадатият внук стояха досами кревата, а в същото време от пространството над главата им се разнасяха необичайни, обезпокоителни звуци, напомнящи за ритмичното плискано на прибоя по време на силна буря. Лекарят обаче по-скоро се притесняваше от побеснелите птици зад прозорците; като че ли цял легион козодои крещяха дяволските си послания в унисон с тежкото дишане на умиращия човек. Всичко това бе толкова зловещо и противоестествено, че доктор Хоутън си пожела изобщо да не беше идвал на подобно прокълнато място.

Около един часа след полунощ старият Уейтли дойде в съзнание, потисна за малко хриптящото си дишане и рече, обръщайки се към внука си:

— Повече място, Уили, повече място… Скоро… Ти растеш, а то расте дваж по-бързо от тебе… Скоро вече ще мож’ да ти служи, синко. Отвори дверите за Йог-Сотхот с онуй дългото песнопение, дет’ го пише на страница 751 от пълното издание, а след туй пални с клечка затвора… Огън от земята не мож’ му стори нищичко…

Старецът очевидно не бе на себе си. След паузата, по време на която козодоите отново синхронизираха крясъците си с дишането на стареца, а в далечината се разнесе призрачният грохот от хълмовете, смъртникът добави още няколко фрази:

— Храни го редовно, Уили, и гледай колко точно му даваш… Не му позволявай да расте твърде бързо, щот’ тука няма достатъчно място и ще се измъкне навън, преди да си отворил дверите за Йог-Сотхот… А тогаз край на всичко, тури му пепел… Само ония, дет’ са отвъд, само те могат да го накарат да се плоди и да действа… Само те, Великите древни, дет’ искаме да се завърнат…

Тук речта му отново прекъсна, заменена от рязкото поемане на въздух в старческите гърди, а Лавиния изкрещя, дочувайки внезапната промяна в кресливия хор на козодоите. Тъй измина повече от час, докато накрая не се разнесе финалният гърлен хрип. Доктор Хоутън притвори сбръчканите клепачи над изцъклените сиви очи и в този момент крясъците на птиците изведнъж секнаха. Настъпи тишина. Лавиния изхлипа, а Уилбър тихичко се изкиска, щом забеляза, че грохотът от хълмовете още не с престанал.

— Не успяха да го хванат! — избоботи той с тежкия си басов глас.

По това време Уилбър вече бе станал голям ерудит в своята област и се славеше с кореспонденцията си с множество библиотеки от най-различни градове, където се съхраняваха редки и забранени древни книги. В Дънуич все повече го ненавиждаха и се страхуваха от него — най-вече защото подозираха, че има пръст в загадъчните случаи на безследно изчезнали младежи в околността. Той обаче винаги успяваше да прекрати хода на разследването — къде с помощта на страх, къде с подкупи, използвайки за тази цел старинните златни монети, които, както и по времето на дядо му, редовно се харчеха за закупуването на нови глави добитък. Сега Уилбър вече бе напълно зрял човек във всяко едно отношение и ръстът му, достигнал средното за един мъж ниво, започна постепенно да преминава този предел. През 1925 година, когато един от кореспондентите му от университета „Мискатоник“ се загледа любопитно в него, а после внезапно пребледня и побърза да се отдалечи, височината му надхвърляше два метра.

През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато нарастващо презрение към майка си, уродливата албиноска, и в крайна сметка й забрани да го съпровожда в мистериозните му пътувания до хълмовете по време в началото на май и края на октомври. Не след дълго, през 1926-а, клетата Лавиния сподели пред Мами Бишоп, че изпитва боязън от своя син.

— За съжаление, не мога ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — въздъхна тежко дъщерята на стария Уейтли. — А сега веч’ и аз не зная ’сичко. Уповавам се на нашия Господ Бог, щот’ не зная нищичко — нито к’во точно иска моят син, нито с к’во точно се занимава…

Тази година в навечерието на Вси светии грохотът от хълмовете беше значително по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено по-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около тънещата в мрак къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. Сетне птиците изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Никой не бе сигурен какво точно означава това. Все пак в градчето нямаше никакви смъртни случаи… с изключение на един. Клетата несретница Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, така и не беше видяна отново.

През лятото на 1927-а Уилбър постегна двете бараки на двора и се захвана да пренася там книгите си и другите си вещи. Не след дълго Ърл Сойър разказа на любопитните безделници в магазина, че в къщата на Уейтли отново са възобновени строително-ремонтните работи. Младежът заковал всички врати и прозорци на приземния етаж и сега най-вероятно разбивал стените между приземните помещения, повтаряйки онова, което дядо му бе сторил преди четири години с горния етаж. Сега Уилбър живеел в една от бараките и по думите на Сойър, бил станал доста угрижен и плах. Местните подозираха, че поназнайва нещичко за внезапното изчезване на майка си, и от този момент нататък малцина се осмеляваха да пристъпят в двора на голямата фермерска къща. Ръстът на младежа бе достигнал два метра и десет сантиметра и не даваше никакви признаци, че ще спре да се увеличава.