Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (1)

I.

Когато пътешественикът, странстващ из северните райони на Централен Масачузетс, се заблуди и сбърка пътя на разклонението при Ейлсбъри веднага след Дийнс Корнър, то ще се озове сред пустееща и извънредно любопитна местност. Теренът става все по-хълмист, пътеката — все по-стръмна, а обраслите с трънливи шубраци скални стени застрашително надвисват над коловозите на прашния, лъкатушещ черен път, сякаш искат да го задушат в студената си прегръдка. Дърветата от ширналите се горски масиви започват да ти се струват доста по-големи, а дивите треви, храсталаци и плевели се радват на такова противно изобилие, каквото трудно можеш да срещнеш сред по-гъсто заселените с хора райони. В същото време обработваемите земи стават все по-оскъдни и се срещат все по-рядко, а малобройните, разпилени тук-там постройки като че ли са белязани от удивително сходния отпечатък на старостта, разрухата и нищетата. Без сам да знае защо, пътешественикът не се осмелява да попита за пътя никого от мрачните кореняци, които го изпровождат с навъсени погледи, докато стоят на порутените си веранди или насред полегатите, осеяни с камънак поляни. Самотните им фигури изглеждат толкова безмълвни и потайни, че неволно пораждат мисли за забранени, скверни неща, от които е благоразумно да се стои по-далеч. Когато пътят те издигне толкова високо, та взорът ти успее да обгърне гъстите гори в подножието, усещането за смътна тревога и глождещо безпокойство се засилва. Върховете изглеждат прекалено заоблени и симетрични, за да се чувстваш приятно и спокойно, а в допълнение към това от време на време на фона на чистото небе се открояват с особена яснота високи каменни колони, които сякаш увенчават планинските хребети със странните си пръстени.

Тесни проломи и клисури с незнайна дълбочина прорязват пътя, а прехвърлените през тях дървени мостове ни най-малко не вдъхват усещане за сигурност. Когато пътеката започне да се спуска надолу, се появяват блатисти участъци, инстинктивно пораждащи неприязън, която се нагнетява и на здрачаване прераства даже в страх. Тогава невидими козодои надават своите крясъци, а рояци неестествено едри светулки танцуват в ритъма на хрипливите, противни отгласи от несекващо жабешко крякане. Тънката, сияеща в сумрака ивица на горното течение на Мискатоник поразително наподобява пълзяща змия, докато реката се извива и лъкатуши в подножията на куполообразните хълмове.

Докато се приближава към масивните им, заоблени очертания, пътешественикът неусетно започва да се опасява от гористите им склонове повече, отколкото от увенчаните с каменни колони хребети. Тези стръмни склонове се извисяват нагоре, обгърнати в тъй непрогледен мрак, че изобщо не искаш да се приближаваш до тях… ала друг път просто няма. От другата страна на едно тясно дървено мостче се мержелее малко поселище, сгушено между реката и почти вертикалните склонове на Кръглата планина, и пред взора на пътешественика изведнъж се откриват прогнили двускатни покриви, напомнящи за безвъзвратно отминали архитектурни периоди, потънали в мрака на миналото. Повечето постройки са порутени и сякаш всеки миг ще се сгромолясат под тежестта си, а църквата с полуразрушената камбанария сега служи за склад на едва кретащата търговия на обитателите. Страшничко е да стъпиш на тясното, проскърцващо мостче, ала нямаш особен избор. След като го прекосиш и се озовеш от другата страна, тутакси долавяш слабия, но в същото време някак скверен мирис на селската уличка — миризма на плесен, гниене и многовековно разложение. Щом остави зад гърба си това място, пътешественикът неминуемо изпитва радост и облекчение, след което се отправя с по-бодри стъпки по тясната пътечка, която лъкатуши покрай подножията на хълмовете, пресича дълбоката падина и отново отвежда при разклонението на Ейлсбъри. Впоследствие малцина узнават, че всъщност са минали през Дънуич.

Обикновено външните хора гледат кракът им да не стъпва в това градче, а след ужасяващите събития, които се случиха, всички знаци, указващи местоположението му, бяха премахнати. Трябва да се отбележи, че от чисто естетическа гледна точка заобикалящите поселището природни пейзажи се отличават с несравнима красота; при все това Дънуич никога не е бил притегателна точка за художници, поети или летни туристи. Преди двеста години, когато никой не се е присмивал на разказите за вещерска кръв, дяволопоклонничество и зловещи същества, бродещи из лесовете, било прието всячески да се избягва тази местност. Ала ето че и в нашия просветен, разумен век — въпреки че загрижените за процъфтяването на градчето хора се постараха да скрият и забулят в тайна Кошмара в Дънуич от 1928 година — всички продължават да странят от това място. Навярно една от причините (макар че тя не би могла да обясни странното поведение на туристите) се дължи на отблъскващата деградация на местните жители, които почти без съпротива са се поддали на обичайния за затънтените кътчета на Нова Англия регрес и упадък. Те сякаш са образували някаква особена раса с ясно изразени умствени и физически белези на израждане, породени от близкородствените бракове. Нивото на интелектуално развитие на местните е отчайващо ниско, а в допълнение към това летописите на деянията им буквално са пропити от порочност, убийства, кръвосмешения и пристъпи на немислима жестокост и извращения. Две-три семейства от по-заможните представители на някогашната аристокрация, преселили се тук от Сейлъм през 1692 година, по някакъв начин са съумели да се задържат над равнището на всеобщата деградация; обаче повечето разклонения на тези фамилии така са се смесили с останалото простолюдие, че сега само имената им напомнят за произхода, който позорят. Неколцина от родовете Уейтли и Бишоп и до днес продължават да изпращат най-големите си синове да учат в „Харвард“ и „Мискатоник“, ала отрочетата им рядко се завръщат под гниещата бащина стряха, където са се родили и израснали аристократичните им прадеди.

Никой — дори онези, които са наясно с кошмарните събития от 1928-а — не е в състояние да обясни какво точно се случва с Дънуич, макар че древните легенди разказват за греховни обреди и тайни индиански сборища, по време на които се призовавали мрачни сенки от големите кръгли хълмове и се изричали светотатствени молитви… диви, оргиастични молитви, в чийто отговор понякога се дочувал страшен тътен и грохот изпод земята. През 1747 година преподобният Абай-джа Хоудли, който неотдавна се присъединил към конгрегационната църква в Дънуич, произнесъл знаменитата проповед за близостта на Сатаната и неговите демони, в която заявил:

Трябва да се признае, че Богохулствата на Демоните от Ада са твърде добре известни, за да бъдат отхвърлени; трижди проклетите Гласове на Азазел, Вузраел, Велзевул и Велиал са били чути изпод Земята от Десетки заслужаващи доверие Свидетели, живи и до днес. Лично аз преди не повече от две седмици съвсем ясно дочух Речта на Злите Дяволски Сили на Хълма зад собствения ми Дом, съпроводена от такъв Трясък, Грохот, Стонове, Съскане и други скверни звуци, каквито не е способна да издаде нито една Земна Твар. Тези звуци несъмнено идват от Пещери, които само черната Магия може да открие, а да разтвори мрачните им недра е във властта единствено на Дявола.

Любопитно е, че преподобният Хоудли изчезнал сравнително скоро след изнасянето на тази проповед, обаче текстът й, отпечатан в Спрингфийлд, е запазен и до днес. Не по-малко любопитно е и обстоятелството, че съобщенията за необичайни звуци и шумове от околностите на хълмовете продължават да постъпват всяка година и все още си остават неразрешима загадка за геолозите и физиографите.

Други предания разказват за кошмарни зловония, усетени в близост до увенчаващите хълмовете каменни пръстени, както и че в определени часове можело да се чуе как от недрата на дълбоките клисури към небето се възнасят призрачни безтелесни същества. Срещат се и легенди, опитващи се да обяснят мистерията на Девилс Хоп Ярд — открит, брулен от ветровете хребет, лишен от всякаква растителност. Местните жители се страхуват до смърт от многобройните козодои, чиито пронизителни възгласи огласяли горещите летни нощи. Някои от тях твърдят, че тези птици всъщност са психопомп^[2] и дебнат душите на умиращите, както и че издават вледеняващите си писъци в унисон с последните им въздишки. Ако били в състояние да уловят отлитащата душа в момента, когато тя напускала тялото, то те мигновено се устремявали в небето, издавайки демоничен смях; в случай на неуспех обаче не след дълго потъвали в мълчание.

Разбира се, подобни легенди звучат абсурдно и нелепо в нашия рационален век и най-вероятно са достигнали до нас от тъмните безпросветни времена. В тази връзка трябва да се отбележи, че Дънуич е изключително древен — той е по-стар от което и да е селище, намиращо се в радиус от петдесетина километра от него. В южната му част все още може да се видят стените на сутеренното помещение и комина на старинния дом на рода Бишоп, построен преди 1700 година, а превърналата се в руини мелница край водопада е била образец на най-модерна за времето си архитектура през 1806-а, когато е била съградена. Промишлеността така и не успяла да изкуши кореняците и процъфтяващият през деветнайсети век строеж на фабрики тук буквално ударил на камък. Най-старите ръкотворни съоръжения в околността са гигантските пръстени на грубо изсечените каменни колони по билата на хълмовете, но заслугата за издигането им е не на белите заселници, а на индианците. Останките от черепи и човешки кости, открити във вътрешността на тези тайнствени пръстени, както и в близост до огромния, извисяващ се във формата на грамадна маса камък на върха на Стражевия хълм, само потвърждават широко разпространеното мнение, че в мрачното минало тук са се намирали гробниците на покумтуките^[3]. Същевременно голяма част от етнолозите продължават да твърдят — очевидно без да осъзнават абсурдността на нелепите си теории — че въпросните останки всъщност са на хора от европеидната раса.