Хауърд Лъвкрафт
Дебнещият страх (4)

Ужасът в очите

След всичко преживяно през последните дни само безумец би продължил да издирва дебнещия страх. Това, че най-малко две от превъплъщенията на демона бяха унищожени, изобщо не гарантираше моята умствена и физическа безопасност в този ахерон^[1] на многоликия диаболизъм, ала колкото повече чудовищни неща изплуваха на повърхността, толкова по-силно ставаше настървението, с което се впуснах в новите ми търсения.

Щом узнах, че в мига на срещата ми е кошмарното същество от дяволските катакомби на трийсетина километра от мен се е явил друг зъл дух, бях парализиран от ужас, но още на следващия ден се върнах в имението и наново започнах да разкопавам гроба на Ян Мартенс. Този път обаче не постигнах нищо. Срутванията и свлачищата бяха затрупали подземния проход, а проливният дъжд бе отмил пръстта обратно в изровената от мен яма, заличавайки всички следи от присъствието й. Свирепата буря бе обезобразила околността до такава степен, че дори не можех да определя колко дълбок е бил първоначалният ми изкоп.

Разочарован, напуснах семейното гробище на Мартенсови и се отправих към селцето с опожарената къща. Там също претърпях неуспех — единственото, което открих сред пепелището, бяха няколко кости и два черепа, които едва ли биха могли да минат за тленни останки на изчадието. Местните жители ми споделиха, че освен демона жертва на пожара станал и възрастният обитател на постройката, който живеел там сам-самичък; тогава им показах добре запазения човешки череп, който най-вероятно бе принадлежал на злочестия клетник. В такъв случай откъде се беше взел другият череп? Възможно ли бе да е на чудовището? Помолих селяните да ми обрисуват връхлетялата ги твар, ала никой не можа да ми даде точно описание, въпреки че мнозина я зърнали да скача от дървото; всички я наричаха просто „дявол“ и „демон“. Отново подложих втория череп на внимателен оглед и стигнах до извода, че въпреки някои странни деформации, определено имаше човешки произход. Какво ли можеше да означава това?

Следващата стъпка бе да проверя клоните на грамадното дърво и околността за някакви следи от съществото, но отново ударих на камък. Демонът сякаш буквално се бе материализирал върху масивния ствол, чиито корени стърчаха зловещо над земята, подобно на гигантски змии. Озадачен и недоумяващ, се върнах в поселището, където прокрадващата се смърт бе взела най-много жертви и където Артър Мънроу бе намерил своята гибел. Макар че усилията ми отново се оказаха безплодни, бях осенен от няколко нови идеи, които изискваха потвърждение. Следващите дни прекарах в проучване на склоновете на Коун Маунтин и Мейпъл Хил, откъдето селцето се виждаше като на длан; най-голямо внимание отделих на онази част от Мейпъл Хил, която бе пропаднала в резултат на бурята, разразила се в нощта на страшната трагедия.

В късния следобед на 14 ноември стоях точно там и местех погледа си ту към прокълнатото поселище, ту към внушителните очертания на Темпест Маунтин. Започваше да се мръква; не след дълго луната обля долината и близките върхове със сребристото си сияние, откроявайки причудливите изпъкнали могилки, осеяли цялата местност. Навярно за всеки друг наблюдател пейзажът би бил олицетворение на пасторално спокойствие, но не и за мен; никога нямаше да забравя що за скверни ужаси се спотайват под идиличната му безметежност. С всяка следваща минута тези загадъчни землисти гърбици, наподобяващи свити на кълбо змии, ме изпълваха с все по-голямо омерзение и аз изведнъж се замислих за произхода и неестественото им изобилие. Естествено явление ли бяха… или присъствието им се дължеше на нещо друго?

Без да съм специалист по геология, в началото бях предположил, че тези тайнствени обекти са се появили в далечните праисторически времена в резултат на съпротивлението на планинската почва срещу настъпващите ледници. Странните куполовидни образувания бяха най-много на брой около хребета на Темпест Маунтин, след което честотата, с която бяха разпръснати по склоновете, намаляваше. И ето че сега, докато стоях насред Мейпъл Хил и съзерцавах хълмистата местност, ненадейно осъзнах, че между противните гърбици и грамадата на Темпест Маунтин съществува някаква особена, но в същото време строга система на пространствени отношения. Без съмнение, билото на възвишението представляваше нещо като център, откъдето радиално се проточваха множество лъчи, маркирани от разпръснатите из околността куполовидни образувания. Сякаш зловещият необитаем дом на рода Мартенс беше чудовищен октопод, прострял във всички посоки уродливите пипала на дебнещия страх; от този ярък образ изведнъж ме побиха такива смразяващи тръпки, че мигновено реших да насоча цялото си внимание към разплитането на тази мистерия.

Колкото повече размишлявах над произхода на многобройните могили, толкова повече се убеждавах в несъстоятелността на ледниковата хипотеза, а съзнанието ми бе връхлетяно от вледеняващо прозрение. Преди да се усетя, устните ми сами започнаха да мълвят привидно несвързани, откъслечни и налудничави фрази: „Боже мой!… Проклетите гърбици… Навярно цялата местност е прорязана от тунели, а дяволските къртичини им осигуряват излаз на повърхността… Колко ли са на брой?… Онази нощ в имението… Първо докопаха Тоби и Бенет… А те се намираха от двете ми страни… Нима са ни нападнали две изчадия едновременно?“. В следващия момент вече разравях като бесен пръстта под краката ми; ръцете ми трепереха и ноктите ми се чупеха, ала аз не обръщах никакво внимание на това. Ненадейно от гърдите ми се изтръгна мощен вик и аз се натъкнах на същия тунел, по който бях пълзял в онази кошмарна нощ.

Какво се случи после ли? Помня неистовия си бяг по облените от лунна светлина склонове и през зловещите тъмни гори. Помня как размахвах лопатата в грамадния сутерен на имението, който се оказа целият обрасъл с противни плевели, опитвайки се да открия сърцевината на тайнствения подземен свят, откъдето водеха началото си всички проходи. Помня безумния си смях, когато най-накрая намерих тунела под основите на стария комин, където буйната растителност хвърляше причудливи сенки на треперливата светлина от запалената свещ. По това време още не знаех какво точно обитаваше тези пъклени катакомби и чакаше тътена на гръмотевиците, за да се пробуди към живот.

Размишленията ми дали да проуча тунела сега, или да се върна по-късно, придружен от планинците, изведнъж бяха прекъснати от внезапен порив на вятъра, който угаси свещта ми. Слава богу, разполагах и с джобно фенерче, но незнайно защо, не побързах да го включа, оставайки в прегръдката на мрака. Луната вече не се виждаше през процепите на порутената стена и аз почувствах как ме обзема неясна тревога. Миг по-късно до слуха ми достигна далечното ръмжене на приближаващата буря. В съзнанието ми се зареди плашеща върволица от зловещи образи и асоциации, която ме накара да се притая в най-далечния ъгъл на просторното помещение. В същото време, въпреки обхваналото ме вцепенение, бях неспособен да откъсна поглед от злокобното отверстие в основата на комина. Кого всъщност призоваваше бурята? И беше ли останал изобщо някой, когото да призовава? Ами ако двете същества, загинали при срутването на земната маса и опожаряването на селската къща, бяха последните въплъщения на призрака на Ян Мартенс?

Благодаря на небесата, задето не се вслушах в безразсъдния ми импулс да се спусна в зейналата чернота, а наместо това останах скрит сред гъстата растителност в другия край на сутерена, откъдето можех незабелязано да наблюдавам цялото помещение. И ако същите тези небеса се окажат милостиви, някой ден ще изтрият от съзнанието ми спомена за видяното и ще ми позволят да изживея остатъка от живота ми в състояние на относителен душевен покой. До ден-днешен страдам от безсъние, редките моменти на полудрямка са белязани от ужасяващи кошмари, а по време на гръмотевична буря съм принуден да прибягвам до помощта на опиума. И всичко се дължеше на онова, което се случи в следващите мигове.

То връхлетя внезапно, изневиделица и без никакво предупреждение. Стремителен демоничен порой, изригнал от бездънните адски глъбини; неизброими пълчища от чудовищни изчадия, втурнали се навън като напускащи убежищата си гигантски плъхове… Това бе вулканична експлозия от полуразложени, прокажени и уродливи органични тела, чиито облик бе толкова ужасяващ и зловещ, че пред тях бледнееха и най-скверните творения на вещерството и черната магия. Съскащ, ръмжащ и клокочещ, този несекващ поток от безброй кошмарни твари се изливаше от отверстието в основата на стария комин и като отровна зараза се разтичаше по буренясалия землист под на сутерена, разклонявайки се на десетки по-малки струи, които изчезваха в мрака на прокълнатите гори, сеейки страх, безумие и смърт.

Един Бог знае колко всъщност бяха; аз имах чувството, че са хиляди. Когато нечестивите им редици най-сетне започнаха да оредяват, забелязах, че това бяха уродливи, покрити с козина човекоподобни същества с неестествено дълги крайници — демонични карикатури на човешкия род. През цялото време те останаха съвършено безмълвни и не дочух дори приглушен писък, когато едно от изчадията с мълниеносно отработено движение се нахвърли върху своя по-дребен събрат и започна да го яде. На помощ на канибала мигом се притекоха и други и загризаха гърчещата се жертва с кощунствена наслада. Междувременно аз успях да овладея страха и вцепенението ми и болезненото любопитство взе връх над вкаменилия ме ступор; миг по-късно ръката ми бавно се плъзна към пистолета ми и когато и последното от чудовищата напусна адското си леговище, се прицелих и натиснах спусъка в момента, в който земята се разтресе от поредния тътен на гръмотевичната буря.

После имаше само виещи, пълзящи и връхлитащи сенки на алено безумие, гонещи се една друга в бесния си полет из безкрайните коридори на кървавочервеното небе… Безформени фантоми и калейдоскопични картини от дяволския пейзаж, навеки запечатали се в паметта ми… Призрачни, тегнещи в лепкав мрак гори от исполински дъбове със змиевидни коренища, които смучеха мъртвешки сокове от гъмжащата от хиляди демони канибали почва… Дълги редици от зловещи гърбици, проточили се като гигантски пипала от прокълнатото имение на Мартенсови към съседните хълмове… Смъртоносни мълнии, чийто блясък озаряваше прорязаната от безброй тунели местност, придавайки й чудовищни измерения… Мога само да благодаря на Всевишния, задето спаси живота и разсъдъка ми и ми помогна да се добера до градчето, което спокойно спеше под ясното, отрупано със звезди небе.

Трябваше да измине цяла седмица, докато преодолея шока и дойда на себе си. Когато се възстанових от преживяното, се обадих в Олбъни и извиках специалисти по взривни вещества, които заложиха в старинната къща на рода Мартенс сериозно количество динамит. Силата на експлозията беше толкова голяма, че имението и цялата горна част на Темпест Маунтин бяха напълно заличени от лицето на земята. Освен това момчетата от Олбъни запечатаха всички открити на повърхността могили и отсякоха няколко от най-високите дървета, чието съществуване не само отравяше ландшафта, но и подкопаваше устоите на здравия разум. Едва след като всичко това бе сторено, сънят ми се завърна и вече не будувам по цели нощи, а успявам да си подремна мъничко, преди поредният кошмар да ме сграбчи в ноктестите си обятия, обливайки ме в студена пот. Уви, с разбулването на тайната на дебнещия страх и прокрадващата се смърт бях изгубил завинаги душевния си покой. Ужасът никога няма да ме напусне, защото кой би могъл да заяви със сигурност, че дяволските пълчища от Темпест Маунтин са изтребени до крак и че никъде в огромния свят не съществува нещо подобно? Кой би могъл да надзърне в неведомите подземни кухини, без да потрепери от вледеняващ страх за своето бъдеще? Всеки път когато зърна някой кладенец, пещера или вход към метрото, усещам как ме побиват тръпки и бързам да извърна очи… Защо лекарите не са в състояние да ми предпишат лекарство, което да възвърне здравия ми сън и да успокоява съзнанието ми, когато небесата се раздират от светкавици, а грохотът на гръмотевиците заплашва да взриви агонизиращия ми череп?

Онова, което зърнах насред заревото от изстрела на пистолета, бе толкова простичко и наглед обикновено, че в продължение на цяла минута останах хладнокръвен и спокоен. После значението на видяното достигна до разсъдъка ми и аз изпаднах в умопомрачение. Рухналото на землистия под същество представлявате омерзителна, белезникава човекоподобна твар с уродливи крайници, хищни остри зъби и сплъстена козина. Без съмнение, това бе крайният резултат от невъобразимата дегенерация на един биологичен вид, чиито представители бяха живели в страшна подземна изолация и бяха практикували канибализъм и инцест. Бях съзрял въплъщението на хаотичния, озъбен и свиреп Страх, който дебне зад гърба на Живота, изгарящ от желание да го погуби. Застреляното от мен изчадие бе издъхнало, ала аз бях успял да зърна предсмъртния му поглед. Очите му бяха същите като тези на съществото, което бях срещнал под земята по време на предишната буря, и пораждаха същите вледеняващи асоциации. Едното беше синьо, а другото — кафяво. Това бяха разноцветните очи на членовете на семейство Мартенс — очите от древните легенди и предания — и те безмълвно ми разкриха в какво се бе превърнал този изчезнал род, обитавал страховитото, отрязано от света имение на хребета на Темпест Маунтин.