Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lurking Fear, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Адриан Лазаровски, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
Заглавие: Отвъд стената на съня
Преводач: Адриан Лазаровски
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: сборник разкази
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Симолини
Излязла от печат: 19.05.2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Петър Станимиров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-117-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1455
История
- —Добавяне
Зловещото червено зарево
В нощта на 8 ноември 1921 година отново се разрази страховита буря. Тя ме завари насред занемареното семейно гробище на рода Мартенс, ала този път бях съвсем сам. Въпреки лошото време, аз с безумна упоритост разкопавах гроба на Ян Мартенс на мъждукащата светлина на газения ми фенер. Облаците бяха започнали да се сгъстяват още в ранния следобед, когато започнах да копая, а сега бесните пориви на вятъра неистово свистяха сред короните на вековните дъбове, обрамчващи старинния дом.
Събитията, чието начало бе положено на 5 август — сянката на демона върху камината, мистериозното изчезване на двамата ми помощници, последвалото нервно изтощение и зловещата смърт на репортера Артър Мънроу — бяха разтърсили из основи душевното ми равновесие. Понеже се досещах за реакцията на местните жители, побързах тайно да погреба тленните останки на журналиста, скривайки обезобразеното му тяло от чуждите очи. Казах си, че по-добре да го смятат за безследно изчезнал, отколкото да узнаят какво всъщност се е случило с него. Явно се бях справил добре, защото всички опити да бъде открит не донесоха никакъв резултат. Вероятно част от планинците се досещаха, че в изчезването на репортера има нещо гнило, обаче аз бях твърдо решен да не разпалвам допълнително страховете им.
Прекъснах работата си за малко, за да си почина, и неволно се загледах в заобикалящия ме пейзаж. Обстановката, в която правех разкопките си, би могла да докара всекиго до нервен срив. Мрачни, неестествено високи и уродливи дървета се извисяваха застрашително над мен, а зад тях, озарени от демоничните отблясъци на светкавиците, се мержелееха призрачните контури на изоставения дом. Недалеч от сградата се простираше занемарената градина в холандски стил, чиято неестествено буйна и изобилна растителност бе покрита с омерзителна бяла плесен. До нея се намираше семейното гробище на рода Мартенс; килнатите надгробни плочи представляваха тъжна гледка, а изпъкналите могили на гробовете ме накараха да се замисля за десетките землисти подутини, осеяли цялата околност.
Не друго, а именно историята ме бе довела до този гроб. Тя ми беше последната утеха, защото досегашните ми действия бяха донесли само смърт. Вече бях абсолютно сигурен, че дебнещият страх с нематериално същество; призрак с остри зъби, способни да разкъсат всяка плът, който яздеше среднощните мълнии. Съдейки по многобройните предания, които бяхме събрали с Артър Мънроу, постепенно стигнах до извода, че това би могъл да бъде само призракът на Ян Мартенс, който бе умрял през 1762 година. Единственият начин да проверя истинността на хипотезата ми беше да разкопая гроба му и да видя какво ще открия там.
Внушителната сграда била построена през 1670 година от Герит Мартенс — преуспяващ търговец от Ню Амстердам[1], който така и не могъл да се примири с преминаването на холандските колонии под властта на британската корона. Неистовата му неприязън към английските чиновници — и изобщо към всичко английско — го накарала да дойде в този забравен от Бога край и да си построи внушителен дом на хребета на самотното възвишение, което го привлякло с отдалечеността си от другите населени места и необичайния пейзаж. Радостта на Герит Мартенс била помрачена само от едно — лете над Темпест Маунтин бушували свирепи гръмотевични бури. В началото холандецът смятал, че това е временно явление, ала всяко следващо лято светкавиците продължавали да прорязват небето с нестихваща ярост. По-късно, когато Герит решил, че гръмотевичните бури са виновни за измъчващото го главоболие, той поръчал изграждането на просторен сутерен, където се оттеглял всеки път, докато навън вилнеела стихията.
За потомците на Герит Мартенс не се знаеше много. Понеже всички представители на рода били възпитавани в ненавист към всичко британско, те почти не общували с местните жители. Живеели като отшелници и изолираността им от останалите хора постепенно довела до дегенерация. Според съседите им с течение на времето членовете на рода Мартенс постепенно се превърнали в умствено непълноценни хора, които трудно разбирали чуждата реч и още по-трудно се изразявали. Всички до един били белязани със странен наследствен признак — очите им били различни на цвят, като едното било кафяво, а другото — синьо.
Година след година и бездруго крехките им връзки с околния свят неумолимо се стопявали и накрая те изобщо не излизали отвъд пределите на семейното имение, встъпвайки в брачни отношения първо с многобройните си прислужници, а впоследствие — и помежду си. В резултат на това родът ужасно се изродил, а броят на обитателите на внушителното здание се увеличил до такава степен, че част от тях напуснали родното огнище и се разселили из околността, създавайки семейства с примитивното тукашно селячество, откъдето водеха произхода си повечето планинци, с които се бях запознал. Мнозина обаче останали в мрачното имение, където тотално деградирали и неусетно изгубили и последните си речеви навици. Само една тяхна особеност не атрофирала — подобно на своя предтеча Герит Мартенс, и те реагирали крайно болезнено на честите гръмотевични бури.
Преобладаващата част от тази информация станала обществено достояние благодарение на Ян Мартенс. Тласкан от жажда за приключения, той встъпил в колониалната армия малко след като вестта за конгреса в Олбъни[2] достигнала до Темпест Маунтин. Той бил първият от потомците на Герит, видял и опознал широкия свят. Когато шест години по-късно се завърнал в семейното имение, Ян се сблъскал с нескритата омраза на своя баща, чичовците и братята, подхранвана от обстоятелството, че идвал от ужасяващата ги външна среда. Между впрочем и той вече не можел да търпи многобройните предразсъдъци и странности на роднините си. Макар гръмотевичните бури да не предизвиквали у него болезнени усещания, мрачната атмосфера на имението все повече го потискала и в писмата си до един свой приятел от Олбъни Ян често споменавал за намеренията си завинаги да напусне Темпест Маунтин.
През пролетта на 1763 година въпросният негов приятел — Джонатан Гифърд — започнал да се тревожи за бойния си другар. От доста време не бил получавал вест от него и понеже знаел за царящата в дома на Мартенс обстановка, безпокойството му нараснало до такава степен, че накрая решил да навести Ян лично. Той оседлал коня си и се отправил към планинската местност. Според дневника му достигнал Темпест Маунтин на 20 септември, заварвайки имението в печално състояние. Навъсените, разнооки представители на рода го потресли със своята нечистоплътност и враждебното си отношение; едва артикулирайки, те му съобщили с насечени гърлени срички, че Ян е мъртъв. Бил убит от мълния още предишната есен и сега лежал погребан зад занемарената градина. Щом Гифърд поискал да го заведат там, те му показали един гроб без никакви надписи и обозначения над него. Цялата тази работа се сторила на Джонатан доста подозрителна, ето защо след седмица той се върнал в имението, екипиран с кирка и лопата, и разкопал гроба на своя боен другар. Съвсем скоро Гифърд намерил онова, което очаквал — пробит от зверски удари череп — и побързал да се прибере в Олбъни, публично обвинявайки Мартенсови в убийството на родственика им.
Въпреки липсата на преки доказателства, историята за убийството бързо обиколила цялата околност, настройвайки всички местни жители срещу потомците на някогашните холандски заселници. От този ден нататък вече никой не искал да си има вземане-даване с тях, а уединеният им дом бил заобикалян отдалеч, сякаш бил прокълнат. Членовете на странната фамилия продължили постарому, изхранвайки се с произвежданите в неголямото им стопанство продукти. За това, че животът в имението продължавал, свидетелствали проблясващите от време на време зад прозорците светлинки. С течение на времето обаче това се случвало все по-рядко и за последен път били забелязани през 1810 година.
Постепенно домът на Мартенс и Темпест Маунтин били обгърнати от диаболичната аура на множество легенди и предания, разказвани шепнешком вечер край огнищата. През 1816-а обитателите на близките хълмове най-сетне се осмелили да посетят имението и да узнаят причината за потъналите в мрак прозорци. Ала щом пристигнали, не открили в къщата нито една жива душа; самата постройка била в окаяно състояние и на места започвала да се руши.
Липсата на тленни останки в сградата и околностите й навеждала на мисълта, че Мартенсови са напуснати родната стряха — най-вероятно преди няколко години. Огромното количество набързо изградени бараки и навеси свидетелствало за увеличената численост на рода в последно време. Съдейки по изпотрошените мебели, неописуемата мръсотия и разпилените навсякъде сребърни прибори, дегенерацията на фамилията била плашеща. И въпреки че имението изглеждало изоставено и необитаемо, планинците били единодушни, че усещали зловещото присъствие на дебнещия страх. Скоро из цялата местност плъзнала мълвата, че къщата е обитавана от демоничния призрак на Ян Мартенс, който се завърнал от света на мъртвите, за да потърси възмездие за жестокото си убийство.
Междувременно аз продължавах да разкопавам неговия гроб и не след дълго усилията ми бяха възнаградени. Лопатата ми се удари в капака на разпадащия се ковчег, ала за огромно мое разочарование, вътре нямаше нищо. Обхванат от яростен порив, аз се заех да троша с лопатата прогнилите дъски, сякаш възнамерявах да ексхумирам проклетия призрак със собствените си ръце. Сам не знаех какво точно се надявах да открия; над съзнанието ми сякаш се бе спуснала гъста мъгла, прорязвана от една-единствена ясна мисъл: че разравям гроба на човека, чийто дух бродеше из околностите на Темпест Маунтин и оставяше кървава диря от гибел и опустошение подире си.
Изобщо не подозирах какви неведоми дълбини се таят под мен, докато земята под краката ми не се продъни и аз пропаднах надолу в пустотата, съпроводен от безброй буци свличаща се пръст. Всичко се случи толкова бързо, че изпървом не можах да разбера какво точно става. Инстинктивно затворих очи, а когато ги отворих, се оказа, че лежа върху твърда землиста повърхност. Газената ми лампа бе угаснала, ето защо извадих от джоба си електрическото фенерче и го включих. Лъчът му освети сводестите стени на хоризонтален тунел, който се простираше безкрайно далеч и в двете посоки. Проходът бе достатъчно широк, за да се придвижвам на четири крака по него, и макар че никой здравомислещ човек не би се решил на такава безумна постъпка, аз презрях опасността и запълзях като червей в посока към имението.
Думите са безсилни да опишат приклещения в тясното подземно пространство човек, който в диво изстъпление си пробиваше път из клаустрофобичния тунел, а болезнената липса на кислород изгаряше дробовете му при всяко негово движение. Не помня колко дълго съм пълзял, но по някое време досегашният ми живот ми се стори като далечен сън, а аз започнах да се чувствам като някоя от къртиците, обитаващи тези пъклени глъбини. Светлината на фенерчето ми вече отслабваше, когато проходът рязко промени наклона си и се устреми нагоре. Погледнах натам и в същия миг зърнах две далечни демонични отражения на моя помръкващ лъч.
Тези две точици — сияйни и гибелни сред злокобната мъгла, изпълнила тунела — можеха да накарат всекиго да обезумее. Тутакси застинах на място, предусещайки смъртната опасност, ала бях неспособен да откъсна очи от тях. Междувременно страшните очи неумолимо се приближаваха, но самото същество все още бе недостижимо за взора ми. Успях да зърна само един закривен, ужасно дълъг нокът, след което до слуха ми достигна далечният тътен на бушуващата буря. Именно сляната стихия ме спаси, защото ако се бях срещнал отблизо със застрашителната подземна твар, сега нямаше да съм измежду живите.
Светещите очи вече бяха съвсем близо до мен, когато проехтя титаничен грохот и стоварилата се от небето мълния удари с такава сила, че буквално разкъса отделящия ме от повърхността земен пласт. Бях заслепен, оглушен и парализиран. Когато най-сетне дойдох на себе си и се изтръгнах от купчините влажна пръст, сграбчили ме в премазващите си обятия, открих, че се намирам на познато място. Това бе стръмният, лишен от растителност югозападен склон на възвишението. Замаян, като в просъница направих няколко крачки, воден от несъзнателния стремеж да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази прокълната обител. Ярките светкавици периодично озаряваха издълбаната, разцепена, обезобразена до неузнаваемост земя и дори да исках, вече не можех да открия мястото, откъдето бях изпълзях от адските катакомби.
Разсъдъкът ми се намираше в същия хаос като земната твърд под краката ми, ето защо, когато в далечината южно от мен нощта внезапно бе прорязана от яркочервено зарево, още не бях успял да осмисля невъобразимия кошмар, от който току-що бях успял да се изплъзна. Два дни по-късно планинците ми разказаха какво точно се беше случило и аз бях вледенен от ужас, съпоставим единствено с онзи, който бях преживял в мрака на дяволския тунел. Селцето, намиращо се на трийсетина километра южно от Темпест Маунтин, било почернено от поредното пришествие на дебнещия страх. Веднага след страховития удар на мълнията, разрушила свода на тайнствения проход, из който се бях придвижвал, от клоните на дървото, разперени над една от постройките, се спуснало неназовимо изчадие. То се промъкнало през разнебитения покрив и без съмнение, щяло да подхване кървава вакханалия, но обзетите от ярост тамошни жители успели да я подпалят, преди да успее да избяга. Това се случило в същия момент, когато ноктестият демон с пламтящите очи, прокрадващ се към мен, бе погребан завинаги под земята от чудовищната мълния, поразила югозападния склон на Темпест Маунтин.