Хауърд Лъвкрафт
Дебнещият страх (2)

Застигнати от бурята

След тази страховита нощ прекарах няколко седмици в хотелската ми стая в Лефъртс Корнърс. Преживяният от мен шок бе довел до тежко нервно изтощение. Почти не помнех как съм успял да се добера до автомобила, да го запаля и да се върна незабелязано в градчето. Сред огромните бели петна в паметта ми се открояваха фрагментарни смътни картини — призрачните силуети на гигантските дървета, адските отблясъци на мълниите и скверните изгърбени сенки, хвърляни от изпъкналите могили, осеяли цялата местност.

Обхванат от треска, лежах в хотелския креват и се опитвах да заспя с надеждата, че сънят ще възстанови душевното ми равновесие. Уви, потъвах в дрямка само за кратко, след което връхлетелите ме кошмари неизменно ме караха да отварям рязко очи, облян в студена пот. Изтерзаното ми съзнание не спираше да прожектира пред мисловния ми взор онази зловеща сянка върху камината, при вида на която едва не бях изгубил разсъдъка си. Давах си сметка, че бях зърнал — макар и само за миг — един от онези неназовими ужаси от космическите глъбини, чието далечно гибелно присъствие понякога долавяме; един от онези страховити пришълци от най-затънтените вселенски бездни, чиято действителна същност не можем да съзрем, понеже сетивата ни милостиво са ограничени от природата. Колкото и да се мъчех да анализирам видяното и да го класифицирам по някакъв начин, усилията ми бяха напразни — всеки път започвах да треперя неудържимо, сякаш инстинктът ми за самосъхранение вземаше нещата под свой контрол, спускайки пелената на забвението над болезнения спомен.

Навярно задачата ми би била по-лесна, ако неведомата твар, хвърлила онази злокобна сянка, бе издала някакъв звук — ръмжене, вой, лай или даже дяволски смях — но тя беше съвършено безмълвна. Ами ако не ръката на Джордж Бенет, а тази на създанието — или по-скоро неговият преден крайник — бе докоснала рамото ми? Дали това означаваше, че има органична природа… или поне някога е имало? Ян Мартенс, чиито покои бяхме избрали за среднощното си бдение, бе погребан в гробището недалеч от имението… Трябваше да открия Бенет и Тоби — естествено, ако са още живи… И защо онова безименно изчадие избра тях и пощади мен? Въпроси, въпроси, въпроси… Ту потъвах, ту изплувах от трескавия полусън, прорязван от ужасяващи видения, мятайки се като риба на сухо в хотелското легло.

Скоро стигнах до извода, че ако не разкажа на някого за случилото се, просто ще полудея. Все още бях твърдо решен да не прекратявам търсенето на дебнещия страх, защото повече от всичко друго ненавиждах неопределеността и предпочитах да знам истината, без значение колко страшна и шокираща е тя. Ето защо след продължителни размисли си изработих план за действие, който включваше не само намирането на надежден партньор в зловещата ми мисия, но и трябваше да ми помогне при проследяването и разкриването на истинската същност на смъртоносния демон, погубил Джордж Бенет и Уилям Тоби.

Сред познатите ми в Лефъртс Корнърс почти нямаше местни жители, а по време на престоя си бях успял да се сближа с голяма част от репортерите, които се оказаха доста приятни джентълмени. Някои от тях все още не бяха напуснали градчето, защото се надяваха да разбулят загадката на ужасната трагедия, опустошила едно от тукашните селца. Именно сред тези упорити, смели и готови на всичко професионалисти възнамерявах да си избера помощник и в крайна сметка се спрях на Артър Мънроу — тъмнокос, слабоват млад мъж на около трийсет и пет години, чиито ерудиция, вкус, интелект и темперамент свидетелстваха за необременено от предразсъдъци и отворено за нови идеи съзнание.

В началото на септември посветих Артър Мънроу в своята тайна и веднага видях неподправения интерес, който грейна в очите му. Нещо повече — и той като мен изгаряше от желание да разкрие мистерията на дебнещия страх и прокрадващата се смърт. Щом приключих с подробния си разказ, журналистът се спря на някои моменти от изложението ми, подлагайки ги на обективен анализ, с което демонстрира впечатляваща проницателност и ясна мисъл. Най-ценни обаче се оказаха практичните му препоръки — той ме посъветва да отложим действията си в имението, докато не се въоръжим с по-задълбочени исторически и географски сведения. Послушах го и двамата обиколихме целия район, събирайки всяко зрънце информация, засягаща рода Мартенс и мрачните му тайни. Без да жалим време и усилия, надълго и нашироко беседвахме с онези планинци, които — въпреки кървавия кошмар и дебнещата заплаха — бяха решили да не напускат родните си места.

Би било преувеличение да се каже, че постигнатите резултати донесоха отговори на всичките ни въпроси, но определено ни помогнаха и насочиха вниманието ни към една любопитна закономерност — най-често фаталните инциденти се случвали в непосредствена близост до пустеещото имение или в заобикалящите го тъмни гори. Доколкото знаехме, единственото изключение от това правило бе последното произшествие, което пресата бе направила достояние на целия свят.

Що се отнася до произхода и външния облик на дебнещия страх, местните жители не можаха да ни кажат нищо определено и всеки си имаше своя собствена версия, противоречаща си с тази на останалите. Обрисуваха ни го като чудовищна змия, кръвожаден великан, мятащ гръмотевици демон, адски прилеп, стръвен лешояд, ходещо дърво и какво ли още не… Щом съпоставихме всички събрани сведения, стигнахме до следната хипотеза — това бе жив организъм, извънредно чувствителен към изпразването на електрическите заряди в атмосферата; макар че някои легенди го бяха надарили с крила, предполагахме, че по-скоро става дума за сухоземно същество, избягващо откритите пространства. От друга страна обаче, как тогава се обясняваше свръхестествената бързина, с която се придвижваше, докато извършваше злодеянията си?

Не след дълго спечелихме доверието на неразговорчивите, отнасящи се с подозрение към всички чужденци планинци и те свикнаха с нас. Дори ни оказаха съдействие по време на претърсването на вековните гъсти гори около изоставеното имение. Обаче щом им споменахме, че искаме да открием Бенет и Тоби, те се вцепениха от ужас и се заеха да ни убеждават, че спътниците ми завинаги са напуснали човешкия свят, досущ като зверски избитите техни съселяни. В това, че злочестите местни жители бяха станали жертва на похищение или убийство, не се съмнявахме нито аз, нито Артър; никой горски хищник не бе в състояние да причини опустошението, довело не само до смъртта на всички онези клетници, но и разрушило няколко бараки и разтърсило земята като мощен подземен трус.

Минаваше средата на октомври, а ние все още не бяхме отбелязали кой знае какъв напредък. Може би ясните нощи възпираха демона и той не смееше да се развихри в нова кървава вакханалия? Въпреки прецизността, с която бяхме претърсили необитаемия дом и околностите му, така и не попаднахме на сериозни улики и вече започвахме да си мислим, че не бе изключено дебнещият страх да представлява явление с нематериален характер. Но ако наистина бе така, разполагахме ли с необходимото оборудване да го открием и да се справим с него? Другото, което ни тревожеше, бе наближаващата зима; опасявахме се, че с падането на първия сняг проучванията ни ще се озоват в задънена улица, защото, както по всичко изглеждаше, прокрадващата се смърт не вземаше жертви през зимните месеци. Ето защо последната ни експедиция до опустошеното от демона селище, проведена в един мрачен октомврийски ден, се отличаваше с излишна привързаност, граничеща с отчаяние.

Едва ли е нужно да се споменава, че селцето бе напълно изоставено. Дебнещият страх бе прогонил всичките му обитатели. Макар че злочестото поселище бе доста старо, и до ден-днешен си нямаше име. То бе разположено в тясна, обезлесена падина, сгушена между склоновете на две възвишения, наречени съответно Коун Маунтин и Мейпъл Хил. Намираше се на три километра североизточно от подножието на Темпест Маунтин и на четири километра и половина от старинното имение. По права линия между селцето и дома на Мартенс се простираше открита и сравнително равна — ако не се броят уродливите могили, наподобяващи свити на кълбо змии — местност, обрасла с противна гъста трева и жилести плевели. Поради тази причина предположихме, че демонът е дошъл откъм Коун Маунтин, чийто залесен южен склон стигаше чак до Темпест Маунтин.

Двамата с Артър Мънроу претърсихме буквално всеки метър от прокълнатото селце, но не открихме нищо значимо. Част от склона на Мейпъл Хил бе пропаднала в резултат на свлачище или земетресение, а издигащото се недалеч самотно дърво бе разцепено надве от страшния удар на гръмотевицата, призовала демона от леговището му. С всяка следваща минута недоумението ни нарастваше и надвисналите над главите ни буреносни облаци като че ли подчертаваха обречената безплодност на отчаяните ни усилия. В същото време постоянно усещахме присъствието на някаква невидима, неясна заплаха — сякаш грамадни грифони с ципести крила хищно се взираха в нас от необятните космически глъбини.

С напредването на следобеда сенките започнаха да се сгъстяват и не след дълго дочухме ръмженето на бурята, която скоро щеше да се разрази над Темпест Маунтин. Дори на дневна светлина грохотът на гръмотевиците, проехтял над тази посърнала местност, ни накара да потръпнем. Двамата с Артър внезапно осъзнахме, че както по всичко изглежда, ще бъдем застигнати от стихията насред самия епицентър на трагедията. Единственото, на което можехме да се надяваме, беше бурята да започне след падането на нощта. Това обаче не беше кой знае каква утеха, ето защо побързахме да напуснем склона на Мейпъл Хил и да си потърсим убежище в някоя от що-годе запазените къщурки в поселището.

Пороят ни връхлетя още докато се спускахме по хълма. Пътят ни ненадейно бе преграден от непроницаема водна завеса, а небето зловещо притъмня. Проливният дъжд валеше с такава сила, че почти нищо не се виждаше. За наше щастие, познавахме добре района — благодарение на досегашните ми проучвания — и без губене на време се насочихме към първата барака с оцеляла врата, която се изпречи пред погледа ни. Вратата бе обърната към Мейпъл Хил; натам гледаше и малкият прозорец. Залостихме вратата и закрихме прозореца с валящия се на земята капак, без съмнение, изтръгнат от пантите си по време на неотдавнашното произшествие. Тъй приседнахме на някакви сандъци и запушихме лула сред възцарилия се в помещението мрак, заслушани в демоничния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците.

Заобикалящата ме обстановка — в съчетание със свирепата стихия и тягостното очакване — болезнено ми напомни за злополучното нощно бдение в изоставеното имение на хребета на Темпест Маунтин. В съзнанието ми отново изникнаха проклетите въпроси, които не спираха да ме глождят след изчезването на Джордж Тоби и Уилям Бенет, отнесени от чудовищната сянка върху камината. Защо демонът — без значение дали бе дошъл през вратата на стаята, или през големия прозорец — бе нападнал онези, които лежаха в двата края на кревата, пощадявайки този по средата, тоест моя милост? Дали бе решил да дойде за мен сега? Как изобщо бе сграбчил двамата ми помощници — с кошмарно дълги пипала или по някакъв друг начин? А може би знаеше, че аз съм инициаторът на всички тези търсения и ми готвеше невъобразимо страшна участ?

Потънал в тези мрачни размишления, изведнъж бях сепнат от титаничен трясък, последван от срутване на земна маса. Мълнията бе ударила съвсем наблизо. Почти едновременно с нея се надигна свиреп вятър, чийто дяволски вой се засилваше с всеки миг. Бяхме сигурни, че още едно дърво на Мейпъл Хил е станало жертва на гръмотевичната буря, и Артър се надигна от мястото си, за да провери със собствените си очи. Ала едва беше отместил капака, когато в бараката с оглушително свистене нахлуха дъждът и вятърът, които ми попречиха да чуя какво изрича моят спътник. Междувременно той се бе надвесил през прозореца, явно за да огледа по-добре притъмнялата, обезобразена от стихията околност.

След известно време вятърът започна да утихва, а противоестественият мрак — да се разсейва. Изглежда, бурята най-сетне отминаваше. Казах на Артър, че трябва да пуснем малко повече светлина в помещението, дори и дъждът да ни измокри малко, и отворих широко вратата. Крехките ми надежди, че все още можем да разгадаем чудовищната тайна — за която бях сигурен, че се спотайва някъде тук — моментално бяха попарени от угнетяващата гледка, която се разкри пред взора ми. Земята около къщурката се бе превърнала в еднообразна кална маса, размита от мътната вода; всички улики, които може би щяхме да открием, бяха безвъзвратно погребани под вездесъщия и покров. Известих за това моя спътник, без да откъсвам поглед от унилия пейзаж, ала той отново не ме удостои с отговор; тогава се обърнах и се приближих до него, докосвайки рамото му. Никаква реакция; журналистът продължаваше да се взира безмълвно през прозореца, надвесил се над перваза. Изпълнен с недоумение, аз го сграбчих за рамото и силно го разтърсих, при което горната част на тялото му се завъртя към мен. В същия миг адските нокти на неописуем ужас, извиращ от първичните бездни на отдавна погребаното минало, се забиха дълбоко в душата ми, разкъсвайки я на парчета.

Артър Мънроу беше мъртъв, а лицето му го нямаше. На негово място зееше отвратителен кратер, а малкото останала плът се бе превърнала в безформено кърваво месиво.